№ 111
гр. Ботевград, 01.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Светослав Ив. Иванов
при участието на секретаря НАДЯ В. ЧЕРНЕВА
като разгледа докладваното от Светослав Ив. Иванов Гражданско дело №
20241810102126 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба на „К.“ ООД, ЕИК: №, АДРЕСг,
офис 32, срещу В. Н. З., ЕГН: **********, АДРЕС, със съд. адрес: АДРЕС, с правно
основание чл. 422 ГПК.
В исковата молба (ИМ) на „К.“ ООД се твърди, че: търговското дружество като
заемодател отпуснало заем на В. З. като заемополучател сумата от 500 лв. по електронен път
№ ОL00093602/01.03.2024 г., по силата на който заемополучателят се е задължил да върне на
31.03.2024 г. (чл. 36 от договора) следните суми: 500 лв. – за главница, 16.71 лв. за договорна
лихва от 1. до м. март 2024 г., 24.62 лв. за мораторна лихва от 01.04.2024 г. до 07.08.2024 г. За
тези суми, ведно със законната лихва върху главницата от 07.08.2024 г. до окончателното й
изплащане, е било подадено заявление по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д.
№ 1474/2024 г. на Ботевградския районен съд (БРС). Длъжникът е възразил по чл. 414, ал. 2
ГПК, поради което е образувано настоящето дело на основание чл. 422 ГПК, като „К.“ ООД
моли БРС да приеме за установено по отношение на В. Н. З., че същата дължи на ООД
въпросните суми, описани по-горе. Претендират се разноски в заповедното и исковото
производство.
В отговора на ИМ (ОИМ) В. Н. З. счита, че така предявеният иск е допустим, но
неоснователен, поради това че договорът бил нищожен на основание чл. 11, т. 9 и 10, във вр.
с чл. 22 ЗПК. При условията на евентуалност прави възражение за прихващане на
предявеното вземане за главница с вземане на ответницата по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за платените
от нея суми от 225.28 лв. за възнаградителна лихва и 300 лв. за „такса за експресно
разглеждане“ (чл. 103, ал. 2 ЗЗД). С оглед на изложеното В. Н. З. моли БРС да отхвърли така
предявените искове по чл. 422 ГПК. Претендират се и разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за
1
установено от фактическа и правна страна следното:
По фактите:
На 01.03.2024 г. между „К.“ ЕООД (сега: ООД) като К.дател и В. Н. З. като
К.получател било постигнато съгласие, обективизирано в Индивидуален договор за
потребителски кредит № OL00093602, л. 26 от гр. д. № 2126/2024 г. на БРС, по силата на
който К.дателят предоставил главницата от 500 лв. на К.получателя срещу задължение да я
върне (1) главницата от 500 лв., ведно със (2) възнаградителна лихва от 16.71 лв., (3) такса за
експресно разглеждане от 119.55 лв., или всичко в общ размер на 636.26 лв., на 31.03.2024 г.,
т. е. след 30 дневен срок.
Съгласно заключението по ССчЕ от 17.03.2025 г. Главницата по кредита е била
усвоена на в пълен размер чрез изплащането й на заемополучателя от „Изипей“ АД. Според
ВЛ главницата по кредита е в размер на 500 лв., договорната лихва – 16.71 лв., а ГПР –
109.28 лв. към 07.08.2024 г.; чистата стойност на кредита е 500 лв., законната лихва върху
главницата от датата на изискуемост на кредита (30.03.2024 г.) до датата на входиране на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 24.62 лв. ВЛ установява още, че не са правени каквито
и да е плащания по кредита.
По правото:
БРС намира, че е сезиран с УИ по чл. 422 ГПК, с който „К.“ ООД иска да бъде
установено по отношение на В. Н. З., че същата дължи на дружеството сумите от: (1) 500 лв.
– за главница, ведно със законната лихва от 07.08.2024 г. до окончателното й изплащане; (2)
16.71 лв. за договорна лихва от 1. до 31., вкл., м. март 2024 г., (3) 24.62 лв. за мораторна
лихва от 01.04.2024 г. до 06.08.2024 г., по силата на Индивидуален договор за потребителски
кредит № OL00093602/01.03.2024 г.: чл. 240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ответницата прави
възражение за прихващане по чл. 104, ал. 1 ЗЗД, с което моли съдът да погаси главницата от
500 лв., от една страна, с вземането на ответницата към ООД за сумата от 225.28 лв. за
платена възнаградителна лихва и 300 лв. за „такса експресно“ разглеждане по процесния
договор, който бил нищожен (чл. 26, ал. 1 ЗЗД), а платените от нея суми – недължими (чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Освен това се твърди, че „таксата за експресно разглеждане“ на кредита
била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3, чл. 11, т. 9, 10, чл.19, ал. 4, чл. 22, чл. 23, ал. 3
ЗПК.
Досежно разпределението на доказателствената тежест БРС е приел следното: По
делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение
(презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти
по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно
известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът е указал на
страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и
възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е указал на страните,
че е безспорен фактът на постигане на съгласие относно процесния договор; както и че, ако
правните доводи на ответницата за невалидност на потребителския кредит на основание чл.
11, т. 9 и 10, във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 143 и сл. ЗЗП се явят основателни, то съдът може да
приеме за установено, че съществува вземане за „чистата“ стойност на кредита: чл. 23 ЗПК.
Ищцовото дружество носи доказателствена тежест, за да установи, че е платило главницата
от 500 лв. на ответницата, а ответницата носи доказателствена тежест, за да установи, че е
платила сумата от 225.28 лв. за възнаградителна лихва и от 300 лв. за „такса експресно
разглеждане“.
В настоящия случай съдът намира, че е доказано и е безспорно обстоятелството по
сключването на договора за кредит. Плащането на главницата от ООД на ответницата се
доказва посредством назначената по делото ССчЕ. Първоинстанционният съд обаче приема,
че в настоящия процес се дължи само чистата стойност по Индивидуален договор за
потребителски кредит № OL00093602/01.03.2024 г., а именно 500 лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 07.08.2024 г., до
окончателното й плащане; за разликата за сумите от 16.71 лв. за договорна лихва от 1. до 31.,
2
вкл., м. март 2024 г. и за 24.62 лв. за мораторна лихва от 01.04.2024 г. до 06.08.2024 г. УИ по
чл. 422 ГПК се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
В случая съдът намира, че е нарушено изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като,
макар да е посочен ГПР по кредита: 49.18 %, и общата сума, дължима от потребителя:
636.26 лв., в тях не е включена като разход дължимата сума за „такса експресно
разглеждане“ на кредита от 119.55 лв., която в случая е посочена в погасителния план като
падежно вземане, с което пряко се нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който
забранява ГПР да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва.
В част III, т. 2 от Стандартния европейски формуляр към договора е посочено, че ГПР
е 48.18 %, както и изрично е отбелязано, че при изчисляването на ГПР е предвидено, че
всяка от страните ще изпълнява точно и в срок своите задължения. В същ. формуляр за
кредит е посочено в част III, т. 4.3, че ГПР не включва такса за закупуване на допълнителна
услуга „експресно разглеждане на искането за кредит“.
Очевидно, от начина по който са формулирани клаузите от договора, се установява, че
„такса експресно разглеждане“ не е включена в ГПР и, ако бъде включена, то ГПР би бил
значително по-висок. В конкретния случай, уговорената „такса“ е в съотношение към
главницата на 23.91 %. В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
включени всички разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като
не е включил „такса експресно разглеждане“ в общата сума, дължима от потребителя, К.рът
е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита
за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и
годишния процент на разходите, са нищожни. Доколкото предвидената „такса експресно
разглеждане“ в договора е повече от 23.91 % от главницата по кредита, то ако към ГПР,
който е уговорен в размер на 49.18 %, се прибави и тази „такса“, то неговия размер,
несъмнено, би надвишил 50 %.
Възнаграждението, което се дължи при договор за заем, не може да бъде различно от
това за (възнаградителна) лихва, т. е. срещу отпускането на заема заемодателят получава
само лихва, но не и друго възнаграждение за същото нещо, било то наричано и „такса“ или
„услуга“. В настоящия случай съдът намира, че уговорената в договора „такса за експресно
разглеждане“ в размер на 119.55 лв. е нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД,
във вр. с чл. 21, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 ЗПК: тя представлява допълнително условие към договор
за кредит, което по същността си се явява допълнително вземане за лихва към договора за
кредит, и то наред с допустимата от закона лихва.
Оттук и съдът намира, че дължимата неустойка следва да се включи към ГПР.
Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание
чл. 22 ЗПК. (Така Опр. № № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС,
както Р. № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г., Р. № 3321 от 21.11.2022
г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г., Р. № 3136 от 9.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
8850/2021 г.) И тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422
ГПК, без значение, че неустойката не е предмет на настоящото исково производство, съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за
потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата.
Следователно искът следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на
чистата стойност на кредита: 500 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 07.08.2024 г., до окончателното й плащане; за
3
останалите суми от 16.71 лв. за договорна лихва от 1. до 31., вкл., м. март 2024 г. и за 24.62
лв. за мораторна лихва от 01.04.2024 г. до 06.08.2024 г. УИ по чл. 422 ГПК се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По възражението за прихващане:
Съдът намира, че същото е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение,
тъй като по делото не се установяват каквито да било плащания на сума по процесния
кредит, направени от страна на ответницата, съгласно ССчЕ. В частност няма данни, че З. да
е платила сумите от 225.28 лв. за възнаградителна лихва и от 300 лв. за „такса експресно
разглеждане“. Съгласно ТР № 2/18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г., ОСГТК на ВКС: „Съдът
не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на
решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения
иск.“
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има всяка една от страните,
пропорционално на не/уважената част от иска (чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК). Ищцовото дружество
претендира разноски в изпълнителния процес в размер на 25 лв. за държавна такса (ДТ) и
400 лв. за адвокатско възнаграждение; в исковия процес – 25 лв. за ДТ, 800 лв. за адвокатско
възнаграждение и 99 лв. за такса в изп. д., което е било образувано по допуснатото по делото
обезпечение. Искането за разноски в изп. д. е неоснователно, тъй като по него ще се
произнесе ЧСИ (срвн. чл. 73, ал. 5 и чл. 73а ГПК). Останалите претенции за разноски на „К.“
ООД, които са общ размер на 1 250 лв., са основателни, но пропорционално на уважената
част от УИ те възлизат на 1 154.63 лв.
Адвокат Е. И. претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв.,
което пропорционално на неуважената част от УИ възлиза на 36.62 лв. Възражението на
ООД, че не били налице за предоставяне на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3
ЗАдв, са неоснователни. Това е така, тъй като правоотношение по този договор между
страната З. и нейния процесуален представител, при което ООД не би могло да придобие
права и задължения от него (чл. 21, ал. 1 ЗЗД), а още по-малко пък да възразява, че нямало
„основания“ за сключването на договора за безвъзмездна адвокатска услуга. В допълнение
единствено следва да се посочи, че се по т. 3, ал. 1, чл. 38 ЗАдв безплатната адвокатска
помощ се предоставя на „роднини, близки или на друг юрист“. Прочее обстоятелството, че
З. била страна по трудов договор, е правноирелевантно.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският районен
съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК по отношение на В. Н. З.,
ЕГН: **********, АДРЕС, със съд. адрес: АДРЕС, че същата дължи на „К.“ ООД, ЕИК: №,
АДРЕСг, офис 32, от Индивидуален договор за потребителски кредит №
OL00093602/01.03.2024 г., чистата стойност на кредита в размер на 500 (петстотин) лева,
ведно със законната лихва върху главницата от 07.08.2024 г. до окончателното й изплащане;
като ОТХВЪРЛЯ така предявения иск за сумите от 16 (шестнадесет) лева и 71 ст. за
договорна лихва от 1. до 31., вкл., м. март 2024 г. и за 24 (двадесет и четири) лева и 62 ст. за
мораторна лихва от 01.04.2024 г. до 06.08.2024 г., като НЕДОКАЗАН и НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА В. Н. З. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да плати на „К.“ ООД сумата от
1 154 (хиляда сто петдесет и четири) лева и 63 ст., представляващи съдебно-деловодни
разноски в заповедното и исковото производство.
ОСЪЖДА на „К.“ ООД основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 ЗАдв и чл. 78, ал. 3
ГПК да плати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК: *********, АДРЕС, ап. 57,
сумата от 36 (тридесет и шест) лева и 62 ст., представляващи съдебно-деловодни разноски
в исковото производство.
4
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от решението на „К.“ ООД и В. Н. З. (чл. 7, ал. 2 ГПК).
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
5