Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ...........
град Шумен, 18.02.2022г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският административен съд, в публичното заседание
на двадесет и четвърти януари две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:
Кремена Борисова
Членове: Христинка Димитрова
Маргарита Стергиовска
при
секретаря Ив. Велчева и с участие на прокурор В. Радева при ШОП, като разгледа
докладваното от председателя Кр. Борисова КАНД
№ 293 по описа за 2021г. на Административен съд – гр. Шумен,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 63в от Закона за
административните нарушения и наказания (ЗАНН) и чл. 208 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е въз основа на касационна
жалба на С.Г.И., гр. Шумен, депозирана чрез
адвокат Т.Х.от Адвокатска колегия – София, срещу Решение № 85/06.07.2021г. на
Районен съд – Шумен, постановено по ВНАХД № 778/2021г. по описа на съда. С
оспорения съдебен акт е потвърдено Наказателно постановление № 23-0000035/19.01.2021г.
на директора на РД „АА“ - гр. Варна, с което на основание чл. 93, ал.1, т. 1 от
Закона за автомобилния превоз /ЗАвП/ на С.Г.И. е наложено административно
наказание „глоба“ в размер на 2000 /две хиляди/ лева за допуснато нарушение на
чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/31.10.200г. за международен автомобилен
превоз на пътници и товари.
Касаторът релевира
твърдения за незаконосъобразност на атакуваното решение поради постановяването
му в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Счита, че в хода
на административнонаказателното производство са допуснати съществени
процесуални правила, в частност несъответствие на издаденото НП с изискванията
на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН, които опорочават санкционната процедура и
налагат извод за незаконосъобразност на правораздавателния акт. Поради това
жалбоподателят отправя искане за отмяна на съдебното решение и на потвърденото
с него наказателно постановление. В съдебно заседание касаторът, редовно и своевременно
призован, не се явява и не се представлява.
Ответната страна,
Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, РД „Автомобила администрация“
Варна, депозира писмен отговор, в който излага съображения за неоснователност
на оспорването. Претендира присъждане на разноски, както и отправя възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касатора. В съдебно
заседание, редовно и своевременно призована, не се явява и не се представлява.
Представителят на
Шуменска окръжна прокуратура възприема касационната жалба за допустима, но неоснователна
и моли за решение в този смисъл.
Настоящата съдебна
инстанция, след като прецени допустимостта на предявената касационна жалба и
обсъди направените в нея оплаквания, становищата на страните, събраните по делото
доказателства и извърши проверка на обжалваното решение съобразно разпоредбите
на чл. 218 и чл. 220 от АПК, намира за установено следното:
Касационната жалба е
допустима като подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от
легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно
разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212
от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба се явява основателна по
следните съображения:
Процесното решение е
постановено при следната фактическа обстановка:
На 02.11.2020г. около
12.55ч. по републикански път II-73 в посока към гр. Шумен на около 1 километър
от с. Ивански обл. Шумен се е движел товарен автомобил марка „Даф“, кат. No3 с
рег. № **********, с прикачено към него ремарке с рег. № **********. Двете превозни
средства били собственост на дружество „Лаки Ауто“ ЕООД с ЕИК: ******** гр. София.
Товарният автомобил се управлявал от жалбоподателя С.И..
По същото време на този
път се е намирал проверяващ екип на Автомобилна администрация - гр. Варна. Товарният
автомобил бил спрян за извършване на рутинна проверка. Същият бил празен, без
товар след приключен международен превоз на товари. Това станало ясно от представения
от водача на товарния автомобил СМR от 27.10.2020г., който и в писмено обяснение
пред тях потвърдил, че пътува за да товари някакъв товар, след приключен международен
превоз.
Проверяващите поискали
от жалбоподателя да им представи валидно свидетелство за психическа годност
изискуемо при провеждането на този вид превози. По време на проверката
проверяващите установили, че представеното от жалбоподателя УПГ с № 354783,
издадено на 08.10.2016г. е валидно до 08.10.2019г. Била извършена проверка в регистрите
на ИА „АА“ и било установено, че няма издадено ново към момента на проверката.,
т.е. жалбоподателя е управлявал поверения му товарен автомобил без изискуемото
за целта удостоверение.
Проверяващите сметнали,
че с това са нарушени изискванията на чл. 58 ал.1 т.3 от Наредба №11/31.1.2002г.
за международен автомобилен превоз на пътници и товари. За така констатираното
нарушение на жалбоподателя, от свидетеля Б.Г.И.бил съставен АУАН, серия А-2020
бл. №278815. Актът бил съставен в присъствието на жалбоподателя, предявен му лично
и подписан собственоръчно от него, като в графата възражения не е отбелязано
нищо.
Въз основа на изготвения
АУАН впоследствие било издадено и процесното наказателно постановление.
При така установената
фактическа обстановка районният съд достигнал до извод за липса на допуснати
съществени процесуални нарушения в хода на административнонаказателното
производство. Съдебният състав счел също, че описаното в акта и в НП нарушение
е доказано от обективна и субективна страна от лицето, който в качеството си на
водач на МПС, извършващо международен превоз е бил длъжен да съобрази
поведението си с действащите нормативни изисквания в страната, което не е
сторил. Районният съд изложил и мотиви за неприложимост на института на
„маловажния случай“ на административното нарушение, поради което потвърдил
атакувания пред него санкционен акт.
Шуменският
административен съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В
тази връзка, решаващият състав на съда съобрази, че решението е постановено по
отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е
извършено от компетентен съд в рамките на неговите правомощия.
При извършената служебна
проверка за правилността на атакувано съдебно решение и съответствието му с
материалния закон, съобразно изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, касационният
състав намира, че районният съд е отчел българските материалноправни норми, но
според касационния състав те в тази им част не съответстват на правото на
Европейския съюз. Съображенията за това са следните:
На водача е вменено
нарушение на чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/31.10.200г. за международен
автомобилен превоз на пътници и товари. Съобразно тази разпоредба, водачът на
превозно средство, извършващо международни превози на пътници и товари следва
да притежава валидно удостоверение за психологическа годност по смисъла на
наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата. Въз
основа на тази законова делегация е издадена Наредба № 36 от 15.05.2006г. за
изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на
психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за
управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за
издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически
изследвания.
Наредба № 36/15.05.2006г.
урежда множество въпроси, включително изискванията за психологическа годност и
нейното удостоверяване. В контекста на Директива 2006/126/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета, психологическата годност трябва да се разглежда като
част от понятието за „умствената годност“, въведено посредством самата
Директива. Ето защо посочената по-горе наредба би следвало да е хармонизирана с
Директивата. Вместо това обаче, Наредбата противоречи на Директивата. Аргументите
за подобен извод се извличат при задълбочен прочит на съответните разпоредби от
подзаконовия нормативен акт и при съобразяване на нормите на Директивата.
На първо място, според
чл. 8, ал. 2 от Наредбата удостоверението за психологическа годност важи за 3
години, а в определени случаи – за 1 година. Тези срокове са по-кратки от
сроковете за валидност на свидетелството за управление на моторно превозно
средство, които са с 5- или 10-годишна продължителност /чл. 51, ал. 3 – 4 ЗБЛД/.
Прочитът на Съображение 9 от Преамбюла на Директивата от своя страна налага
извод, че доказателство за наличие на съответствие на водачите на превозни
средства с минималните стандарти за физическа и умствена годност за управление
на превозно средство, следва да се предоставя, когато свидетелството се издава
и периодично след това, като установяването на това съответствие следва да се
осъществява посредством медицински прегледи, които от своя страна да съвпадат с
подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от
срока на валидност на свидетелството. Самата директива позволява на държавите
членки да регламентират медицински прегледи като гаранция за спазване на
минималните стандарти за физическа и умствена годност, докато чл. 5 от
Наредбата предвижда, че психологическата годност се установява с психологическо
изследване, което се извършва от психолози, видно от текста на чл. 11в от
подзаконовия нормативен акт, т.е. от лица, които не са медици.
Тук е мястото да се отбележи, че
Директивата залага минималните стандарти за физическа и умствена годност за
управление на превозни средства /съображение 8 от преамбюла на Директивата/,
което означава, че държавите членки могат да завишат тези стандарти в своите
национални законодателства. Трябва обаче да се има предвид, че разпоредбата на
т. 5 от приложение III на Директивата регламентира, че стандартите, установени
от държавите членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на
свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в приложението.
Възможността за въвеждане на такива по-строги стандарти на национално равнище
касае само и единствено първоначалното издаване и последващото подновяване на
свидетелствата за управление на моторно превозно средство. Това означава, че
възможността, да се въвеждат по-строги стандарти, не може да бъде използвана,
за да се удостоверят отделни аспекти от физическата или умствената годност за
управление на моторни превозни средства посредством документ, който – редом със
свидетелството за управление на моторно превозно средство – да има свое
собствено легитимиращо действие. А тъкмо това е сторено чрез нормативното
регламентиране на удостоверението за психологическа годност, в резултат на
което психологическата годност, вместо да бъде само предпоставка на правоспособността
за управление на моторни превозни средства от съответната категория, бива
въздигната и в отделно, паралелно съществуващо с правоспособността юридическо
качество /арг. чл. 7а, ал. 2 от ЗАвП/.
В заключение на изложеното, следва да
се посочи, че Директивата позволява на държавите членки да завишат изискванията
за физическата и умствената годност за управление на моторни превозни средства,
но при конкретни ограничения – проверката на годността да се извършва изцяло
във връзка с издаването на свидетелство за управление на моторно превозно
средство; въпросната проверка да се извършва само посредством медицински
прегледи и то в срокове, не по-кратки от сроковете за валидност на
свидетелството за управление на моторно превозно средство. Тези ограничения не
са спазени в националната регламентация на психологическото изследване по
Наредбата.
Според настоящия съдебен състав
коментираното по-горе противоречие е основание за съда да откаже да съобрази
нормативното задължението на водачите, осъществяващи превоз на пътници и
товари, да притежават удостоверение за психологическа годност съгласно
изискванията на чл. 7а, ал. 2 от ЗАвП, във вр. с чл. 7, ал. 2 и чл. 8, ал. 1 от
Наредбата. Извод в тази насока може да бъде извлечен при съобразяване на редица
актова на Съда на Европейския съюз, сред които Решение ECLI:EU:C:2012:348, в
което се подчертава, че „в съответствие с принципа на предимство на правото на
Съюза действието на разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС и на
пряко приложимите актове на институциите в отношението им с вътрешното право на
държавите членки е такова, че със самото си влизане в сила тези разпоредби
правят неприложима по право всяка противоречаща им разпоредба на вътрешното
право“.
Решение ECLI:EU:C:1974:133 от друга
страна дава основание да се приеме, че от пораждането на пряко действие на
регламентите не следва, че други категории актове, посочени в този член /чл.
189 от Договора за ЕИО/, не могат никога да породят подобно действие. „Би било
несъвместимо с обвързващото действие, което член 189 признава на директивата,
да бъде изключена по принцип възможността за засегнатите лица да се позовават на
задължението, което тя налага“. Ето защо чл. 15, ал. 2 ЗНА не може да се
използва като аргумент да се третират директивите само и единствено като
източник на косвено приложими норми.
В решение ECLI:EU:C:2021:722, т. 45,
се изтъква следното: „... по силата на принципа на предимство на правото на
Съюза, когато не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с
изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на
своята компетентност с прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, е
длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена
инициатива оставя без приложение противоречащите им разпоредби от националното
законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да
изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да
било друг ред ...“. Това означава, че несъответствието между правото на Европейския
съюз и националното право се установява служебно от съда. Отново в контекста на
принципа на предимство на правото на Европейския съюз, в ECLI:EU:C:2019:530, т.
64, се пояснява, че, за да се признае директен ефект на разпоредба от
директива, е необходимо разпоредбата да бъде „ … достатъчно ясна, точна и
безусловна …“ Очертаните по-горе ограничения на Директивата, във връзка с
възможността държавите членки да завишат изискванията относно физическата и
умствената годност за управление на моторно превозно средство, отговарят на
критериите за яснота, точност и безусловност, поради което не е налице пречка
за прякото им прилагане.
Решение ECLI:EU:C:2018:810 отразява
една още по-твърда позиция в практиката на СЕС относно зачитането на
директивите от националните съдилища. В т. 56 – 57 решението сочи, че, дори
когато дадена разпоредба на директива няма директен ефект, произтичащото от
директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея
резултат, както и задължението им по чл. 4, § 3 ДЕС и на чл. 288 ДФЕС, ги
обвързва да предприемат всички необходими мерки, за да осигурят изпълнението на
това задължение, което тежи върху всички органи на държавите членки,
включително — в рамките на тяхната компетентност — върху съдебните органи. А
какво последните трябва да сторят в тази хипотеза, е пояснено в т. 61 – 62 от
решението а именно: да тълкуват националното право в съответствие с лишената от
директен ефект разпоредба на директивата или, ако такова съответстващо
тълкуване е невъзможно, да оставят без приложение всяка разпоредба, която, ако
бъде приложена, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат.
Казано с други думи, от една страна, директивна разпоредба без директен ефект,
не бива да се прилага, но, от друга страна, национална правна норма, която
противоречи на въпросната разпоредба, също не трябва да се прилага.
Следователно, дори да се приеме, че относимите към разглеждания казус правила
на Директивата нямат пряко приложение, това не дава право на съда да приложи
националните разпоредби, които ѝ противоречат.
Трябва също така да се има предвид,
че правилата на Директивата имат за цел да улеснят и насърчат „... свободното
движение и свободата на установяване на хората ...“ /съображение 2 от преамбюла
на Директивата/. Следователно неспазването на Директивата води до пряко
нарушение на субективните права по чл. 21, чл. 45, чл. 49 и чл. 56 ДФЕС, което
е още едно основание да не се приложат националните разпоредби относно
задълженията, свързани с удостоверенията за психологическа годност.
Предвид гореизложеното, касационната
жалба се явява основателна, макар и не по съображенията, които излага
инициаторът на настоящото производство, доколкото настоящият съдебен състав
намира, че в хода на административнонаказателното производство не са допуснати
съществени процесуални опущения, каквито доводи са обективирани в касационната
жалба. С оглед на това, на отмяна подлежи решението, предмет на касационен
контрол, при което на отмяна подлежи и обжалваното пред районния съд
наказателно постановление.
За прецизност и изчерпателност следва
да се отбележи, че досегашната практика на Административен съд – Шумен,
постановена по аналогични правни спорове, следва вече да бъде считана за
неактуална и изоставена.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 85/06.07.2021г. на Районен
съд – Шумен, постановено по ВНАХД № 778/2021г. по описа на съда и вместо него
постановява:
ОТМЕНЯ
Наказателно постановление № 23-0000035/19.01.2021г.
на директора на РД „АА“ - гр. Варна, с което на основание чл. 93, ал.1, т. 1 от
Закона за автомобилния превоз /ЗАвП/ на С.Г.И. е наложено административно
наказание „глоба“ в размер на 2000 /две хиляди/ лева за допуснато нарушение на
чл. 58, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/31.10.200г. за международен автомобилен
превоз на пътници и товари.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:......................
ЧЛЕНОВЕ: 1..........................
2..........................
ЗАБЕЛЕЖКА:Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Влязло в
сила на 18.02.2022 г.