Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 10.07.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети
юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №8325 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца Х.А.Х. срещу решение от 14.11.2018 г. по гр.д. №36063/2018 г. на
Софийския районен съд, 163 състав, с което е отхвърлен предявеният от
жалбоподателя срещу М.на п.осъдителен иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 4900,00 лв. за неимуществени вреди, претърпени в периода
18.05.2017 г. - 18.06.2017 г., изразяващи се в претърпени душевни страдания –
стрес, притеснения, яд, нерви, безпокойство, липса на желание за живот,
причинени от непрекратяване на изп.д. №28/2012 г. на ДСИ при РС- Търговище, и
неизпълнение на съдебно решение, постановено по гр.д. №637/2016 г. на АС – Варна, ведно със законна лихва от
18.06.2017 г. до изплащане на задължението, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и
процесуалните правила. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно не е приложил
разпоредбата на чл.282 ал.1 ГПК и не е обсъдил ТР №2/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да
уважи изцяло предявения иск. Не претендира разноски.
Въззиваемата
страна М.на п.в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Не претендира
разноски.
Във въззивното производство на основание чл.266
ал.3 ГПК е допуснат разпита на свид. М.Х., от чиито показания се установява, че
през периода 15.05.2017 г. - 15.06.2017 г. в ищеца са се породили негативни
чувства, емоции и състояние на безпокойство, гняв, ярост, психоемоционален
стрес, депресия, нежелание за живот, напрегнатост, тревожност в резултат на
това, че ДСИ при Районен съд – Търговище е отказвал да изпълни решение на
Апелативен съд – Варна, с което е бил обезсилен изпълнителният лист, въз основа
на който е било образувано изп. дело срещу ищеца. Свидетелят сочи още, че ДСИ
не е искал нито да спре, нито да прекрати образуваното срещу ищеца изп. дело,
което и към настоящия момент също не е прекратено.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Законодателят ясно е регламентирал
отговорността на съдебните изпълнители в чл.441 ГПК, съгласно която норма ЧСИ отговаря при
условията на чл.45 ЗЗД за вредите,
причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, а за същите вреди причинени от ДСИ - отговорността е по
чл.49 ЗЗД. Съгласно ТР №2/19.05.2015 г. на ВКС и ВАС, съгласно нормата на чл.74 ЗЧСИ отговорността на съдебните изпълнили е
деликтна и се дължи обезщетение за вредите, които неправомерно съдебният изпълнител е причинил при
изпълнение на своята дейност, които вреди са в пряка и непосредствена последица
от увреждането.
За основателността на предявения иск, следва да е установен фактическият състав на деликтната
отговорност по чл.441 изр.2 ГПК вр. чл.49 ЗЗД, а именно - причинени на ищеца вреди, които вреди да са
пряка и непосредствена последица от увреждането, в резултат на неправомерните
действия на ДСИ по процесното изпълнително дело; наличие на пряка
причинно-следствена връзка между причинените на ищеца вреди и неправомерните
действия на ДСИ.
Относно
фактическия състав на отговорността на съдебните изпълнители е създадена трайна практика на ВКС, според която съдебен
изпълнител дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, а фактическият състав на
иска няма за предмет обжалване на действията на съдебният изпълнител, а
репариране на действителните вреди, настъпили вследствие на негови неправомерни
действия.
Съгласно разпоредбата на чл.282 ал.1 ГПК,
подаването на касационна жалба не спира изпълнението на решението, а съгласно
ал.2 на същата разпоредба, жалбоподателят може да поиска спиране
изпълнението на въззивното решение. В този случай той е длъжен да представи
надлежно обезпечение. Съгласно мотивите на цитираното от въззивника ТР №2/2012 г. на ОСГТК на ВКС, целта на
производството по чл.282 ГПК е да се предостави защита
на жалбоподателя - ответник по иска, срещу провеждане на предвиденото в чл.404
т.1 ГПК предварително
принудително изпълнение на обжалваното осъдително въззивно решение. Правните
последици на определението за спиране не засягат хода на висящото пред съда
дело, а се изчерпват с временната забрана на чл.432 т.4 пр.1 ГПК за извършване
на действия по принудително изпълнение на решението до настъпване на предвидени
в закона основания за възобновяване или прекратяване на изпълнителното
производство. В зависимост от произнасянето в определението съдебният
изпълнител е задължен да преустанови провеждането на принудителното изпълнение
изцяло или частично - по отношение на някой от обективно съединените осъдителни
искове или на някое от съединените изпълнителни дела. В случая обаче нормата на
чл.282 ГПК и цитираното ТР са неприложими, доколкото въобще не става въпрос за
спиране изпълнението на процесното въззивно решение, а се твърдят неправомерни
действия на ДСИ, изразяващи се в отказ да прекрати процесното изп. дело.
Съгласно разпоредбата на чл.433 ал.1 т.3 ГПК,
изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато
изпълнителният лист бъде обезсилен. В случая решението на Апелативен съд –
Варна, с което изпълнителният лист, въз основа на който е образувано процесното
изп. дело срещу ищеца, е отменено с влязло в сила решение на ВКС, т.е. липсва
влязъл в сила съдебен акт, с който е обезсилен изпълнителният лист, и ДСИ не е
имал задължение да прекрати процесното изп. дело. Всичко това води до извода,
че липсват неправомерни действия от страна на ДСИ при Районен съд – Търговище по процесното изп. дело.
С оглед изложеното по-горе,
въззивният съд намира, че по делото не е установено
наличието на деликт от страна ДСИ при Районен съд - Търговище, т.е. не е доказан фактическият състав на отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД за чужди виновни противоправни действия.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №534437/14.11.2018 г., постановено
по гр.д. №36063/2018 г. по описа на СРС, ГО, 163 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.