РЕШЕНИЕ
гр. София, 31.01.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на осми
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 8078 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 21.04.2020 г., постановено по ГД № 44493
по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), 3 ГО, 143 с-в, „Ч.р.Б.“ АД е осъдено да заплати на „ЗАД „Б.В.И.Г.““
АД по обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание по
чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ, вр. с чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
сумата от 1 345,70 лв., представляваща изплатено застрахователно
обезщетение по застраховка „Б.Бизнес решение“, сключена между „ЗАД „Б.В.И.Г.““
АД и „К и М“ ЕООД по комбинирана застрахователна полица „Б.Бизнес решение“ №
2204171410000092 с валидност от 00:00 часа на 14.10.2017 г. до 23:59 часа на
13.10.2018 г., с включено застрахователно събитие „Късо съединение и токов удар
на електрически инсталации и/или уреди“, за настъпило застрахователно събитие
на 30.10.2017 г. по щета № **********/28-17 от 13.02.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба
– 05.07.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, и сумата от 32,59 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 10.04.2018
г. до 05.07.2018 г. Съобразно изхода на делото ответникът е осъден да заплати и
разноски в размер на 54,00 лв. за
държавна такса, 325,00 лв. за адвокатско възнаграждение, 300,00 лв. за
възнаграждение за вещо лице и 80,00 лв. за депозит за призоваване на свидетели.
Настоящото производство е образувано по въззивна жалба
на „Ч.р.Б.“ АД, депозирана чрез юрк. Л.Т., с която посоченото решение се
обжалва изцяло. В жалбата се излагат доводи за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение, в същото били
допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Неправилно
било преценено приложението на чл. 49 от ЗЗД. В подкрепа на тези твърдения се
излагат подробни съображения в жалбата. По-конкретно се сочи, че не е
конкретизирано деянието, което е довело до настъпване на вредните последици. Акцентира
се, че предпоставките за уважаване на исковата претенция не са налице. С оглед
на изложеното жалбоподателят моли въззивният съд да отмени обжалваното решение
и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковите претенции.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна „ЗАД „Б.В.И.Г.““ АД чрез адв. Р.И., с
който се оспорва въззивната жалба и доводите, изтъкнати в нея. Излага се
становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение, поради
подробно наведени в отговора аргументи. В тази връзка счита, че решението на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивна-та жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релеви-раните във въззивната жалба оплаквания, като в
останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на
чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално леги-тимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, като на основание чл. 272 от ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание по чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ, вр. с чл. 49
от ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По отношение на иска с правно основание по чл. 410,
ал. 1, т. 2 от КЗ, вр. с чл. 49 от ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ с плащането
на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва (суброгира) в правата на
застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски,
направени за неговото определяне, срещу възложителя за възложената от него на
трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 от
Закона за задълженията и договорите. За успешното провеждане на суброгационния
иск е необходимо да се установи при условията на пълно и главно доказване
кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти): да е налице
валиден застрахователен договор за имуществена застраховка, към момента на
възникване на застрахователното събитие; да е настъпил покрит застрахователен
риск в срока на договора; да е изплатено застрахователно обезщетение в размер
на действителните вреди от застрахователя; както и да са налице предпоставките
за ангажирането на деликтната отговорност на ответника по чл. 49 от ЗЗД, а
именно: възлагане на работа от ответника (възложителя) на делинквента (изпълнителя);
деяние на изпълнителя; противоправност на деянието; вреда, претърпяна от застрахования;
причинна връзка между деянието и вредата; деянието да е осъществено при или по
повод изпълнението на възложената работа; вина на изпълнителя, която при
установяване на обективните предпоставки, се предполага.
Отговорността за непозволено увреждане може да е както
на физически, така и на юридически лица, съобразно правилата на чл. 49 от ЗЗД.
Съгласно цитирания текст отговорността е в тежест на възложителя на работата, в
следствие на която е настъпила вредата. Теоретичната обосновка на отговорността
по чл. 49 от ЗЗД се основа на вината от лошия избор на лицето, на което е
възложена работата, както и на неупражнен контрол върху дейността му, по повод
изпълнението на същата. Тази отговорност е обективна и безвиновна, за чуждо виновно
поведение.
Съгласно задължителните указания, дадени с
Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленума на Върховния съд на Република
България вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа,
когато те са резултат на действия, които съставляват извършване на тази работа,
независимо от това дали извършването й става в течение на определеното работно
време или извън него. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно
от лицата, на които е възложено извършването на работата. Вината се изразява в
умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В някои случаи се
касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други
случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането.
Затова обстоятелството, че причинителят на увреждането не е спазил дадените му
указания или надлежните правила за извършване на възложената работа, а се е
отклонил от тях, само по себе си не е основание за отпадане на отговорността по
чл. 49 ЗЗД. Вредите се считат причинени
при изпълнение на възложената работа не само когато са резултат на действие, но
и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена
работата. За възложителите бездействието е основание за отговорност за
увреждане, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат
от закона, от техническите и други правила, и от характера на възложената работа.
От представената с исковата молба и неоспорена от
ответника комбинирана застрахователна полица „Б.бизнес решение“ № 2204171410000092
се установява, че между ищеца и пострадалото лице е имало валидно
застрахователно правоотношение, породено от сключен между същите лица
застрахователен договор по имуществена застраховка, с валидност от 00:00 часа
на 14.10.2017 г. до 23:59 часа на 13.10.2018 г., с включено застрахователно събитие
„Късо съединение и токов удар на електрически инсталации и/или уреди“ с лимит
на отговорността от 10 000,00 лв.
От представените към исковата молба писмени
доказателства и от показанията на свидетеля К.К.С. – управител на дружество „К
и М-**“ ЕООД се установява, че на 30.10.2017 г. е имало краткотрайно прекъсване
на електрозахранването на обект – заведение за хранене, находящ се на адрес:
гр. Благоевград, ул. „Тодор Александров“ № **, стопанисван от „К и М-**“ ЕООД
(с предишно наименование „Метро“ ООД). От Констативен протокол № 40/01.11.2017 г.
за нанесени имуществени щети, издаден въз основа на подадено заявление №
100000103322/31.10.2017 г., съставен от служител на ответника в присъствието на
представител на посоченото дружество (застрахования), представителят на последното
е заявил, че на 30.10.2017 г. около 15:00 часа, след прекъсване на една от
фазите на електрозахранването са изгорели следните уреди, находящи се на
обекта, а именно: климатична система и монитор, подробно описан в протокола. Към
исковата молба е представено съобщение с изх. № 100000103322/09.11.2017 г. от
ответника до управителя на застрахованото дружество, с което ответникът е
потвърдил, че на 30.10.2017 г. на адрес: гр. Благоевград, ул. „*********е регистрирано
прекъсване на захранването поради извършени оперативни превключвания за подмяна
на клонов прекъсвач в трафопост „Ропотамо“, захранващ посочения адрес. В хода
на исковото производство е разпитан свидетелят К.К.С. – управител на дружество
„К и М-**“ ЕООД. От неговите показания се установява, че след настъпил токов
удар и опит за включване на електрическите уреди се е установило, че
климатичната система на заведението и монитор, на който маркират сервитьорите,
не работят, както и че преди токовия удар посочените уреди са работели.
От заключението на назначената по делото
съдебно-техническа експертиза се установява, че границата на собственост между
съоръженията на мрежовия оператор и тези на застрахованото лице съвпадат и това
e средството за търговско измерване (СТИ). Вещото лице е
посочило още и че увреждането на процесното имущество е последица от прекъсване
на електрозахранването на 30.10.2017 г., довело до краткотрайни пренапрежения, а
оттам и до увреждане на описаните електрически уреди, находящи се на засегнатия
обект. Посочено е още, че краткотрайните пренапрежения вероятно се дължат на
неправилна последователност на действия при превключване от основен към
резервен клон на електрозахранване.
Въз основа на приложените към исковата молба констативни
протоколи на оторизирани сервизи застрахователят е определил, че причинените
щети възлизат съответно на 86,00 лв. за монитора и на 1259,70 лв. за
климатичната инсталация или общо в размер на 1 345,70 лв., а с приложеното
платежно нареждане се доказва, че тази сума действително е изплатена по сметка
на застрахованото лице на 15.02.2018 г. Застрахователят
е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение
за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу делинквента.
От казаното следва, че всички предпоставки, обуславящи
основателността на исковата претенция по главния иск са налице. Този извод еднопосочно
се извежда от съвкупната преценка на приобщения по делото доказателствен
материал. Ответникът е възложил на свои служители извършването на дейности – оперативни
превключвания за подмяна на клонов прекъсвач, които принципно са правомерни, но
вследствие на неправилното им осъществяване, т. е. при неспазване на
установените за този тип работа технически правила (изисквания), са настъпили
вредни последици. Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД вината на
служителя, изпълняващ възложената работа, се предполага. Ето защо настоящият
въззивен състав намира, че отговорността на ответника следва да бъде ангажирана
на основание чл. 49 от ЗЗД. Вярно е, че съгласно задължителните указания,
дадени с Постановление № 7 от 29.XII.1958 г. на Пленума на Върховния съд на
Република България ответникът може да се освободи от тази отговорност при
наличието на определени условия, а именно: ако се установи, че лицето, на което
е възложена работата, не е причинило никаква вреда; ако неговите действия не са
виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на
възложената му работа, но от формираната по делото доказателствена съвкупност
не се установява, че те са налице. Напротив, доказва се противоправното причиняване
на вреда на застрахования от служител на ответника, а презумпцията за вина на
служителя не е оборена от ответника при условията на пълно обратно доказване,
поради което отговорността на последния следва да бъде ангажирана на основание
чл. 49 от ЗЗД. В тази връзка се явява неоснователно твърдението в жалбата, че
предпоставките, обуславящи основателността на исковата претенция по чл. 410,
ал. 1, т. 2 от КЗ, вр. с чл. 49 от ЗЗД не са налице. Несъстоятелен е и доводът,
че дори и да е имало отклонение в качеството на доставената електрическа
енергия, то е било допустимо и правомерно. В тежест на ответникът е било да установи
наличието на посочените обстоятелства, а същият не е ангажирал доказателства в
тази насока.
Настоящият въззивен състав споделя напълно и съображенията
на първата инстанция по отношение на акцесорния иск с правно основание по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД.
Предвид изложеното, въззивният съд намира за правилен
извода на първата инстанция, че исковата претенция е установена както по
основание, така и по размер.
В този смисъл въззивната жалба се явява неоснователна,
респ. първоинстанционното решение е правилно и като такова следва бъде
потвърдено в цялост.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият
ищец. Последният доказва извършването на разноски в размер на 325,00 лв. за
адвокатско възнаграждение. Насрещната страна не е релевирала възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 74271 от 21.04.2020 г., постановено по ГД №
44493 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 3 ГО, 143 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Ч.р.Б.“ АД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление:*** община, р-н „Младост“, БенчМарк Бизнес
център да заплати на „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Б.В.И.Г.““
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, пл. „********, сумата от 325,00 лв. (триста двадесет и пет
лева), представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от настоящото решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.