РЕШЕНИЕ
№ 188
гр. *, 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на девети май през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Елизабета Кралева
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Елизабета Кралева Въззивно гражданско дело
№ 20221600500126 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от №189/15.11.2021ГОДИНА ПОСТАНОВЕНО ПО ГР.Д.
№1348/2021ГОДИНАа по описа на Районен съд гр.* е
признато за установено вземането на „П.К.Б.” ЕООД, с ЕИК *, със седалище
и адрес на управление гр. *, бул. * №*, бл.*, вх.*, представлявано от С.Н. и
И.Г. – управители по отношение на Е.К.., ЕГН **********, с адрес: п.к. *, гр.
* ж.к.* бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, че към 24.03.2021 година СЪЩЕСТВУВАНЕ
ВЗЕМАНЕ на „П.К.Б. ЕООД, ЕИК *, седалище: гр. *, бул. * за следните суми:
1 371.90 лв. главница, представляващи размера на неизплатеното задължение
по Договор за потребителски кредит № ********** от 08.06.2015 година,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.03.2021 година до
окончателното заплащане на сумата, за което е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №* от 26.03.2021 година
по ч.гр.д.№ 694 по описа за 2021 година на Районен съд *.
Със същото решение е отхвърлен иска, предявен на основание чл.124
ал.1 ГПК, във връзка с чл.422 ГПК от „П.К.Б. ЕООД, ЕИК *, седалище: гр. *,
1
бул. * №*, бл.*, вх.*, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО
СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ВЗЕМАНЕ към 24.03.2021 година, дължимо от Е.К.,
ЕГН **********, с адрес: п.к. *, гр. * ж.к.* бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, по отношение
на сумите, както следва: неплатено договорно възнаграждение в размер на
575.43 лева за периода от 01.11.2015 г. до 01.07.2017 г.; неплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1
310.29 лева, дължимо до 01.07.2017г.; 818.99лв.- законова лихва за забава от
01.07.2017 г. – дата на изтичане на погасителен план до 23.03.2021 г, които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
№* от 26.03.2021 година по ч.гр.д.№ 694 по описа за 2021 година на Районен
съд *, ИЗЦЯЛО, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Със същото решение са присъдени дължимите между страните
разноски.
Така постановеното решение е обжалвано от П.К.Б. ЕООД чрез
юрк.Т.Д. в ЧАСТТА в която е отхвърлена претенцията му за договорна
лихва в размер на 575,43лева, както и в частта за присъденото адвокатско
възнаграждение.Моли съда да постанови решение, с което отмени решението
в атакуваната му част като незаконосъобразно и бъде признато за установено
договорно възнаграждение в размер на 575,43лева и се отхвърли в частта за
присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 745,32лева за
заповедното и исковото производство и да се присъди юристконсултско
възнаграждение по жалбата.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна Е.К. чрез адв.Д.С. с изложени доводи за неоснователност на жалбата
В съдебно заседание въззиваемата не се представлява и не взима
допълнително становище по жалбата.
По делото е постъпила и насрещна въззивна жалба от Е.К. чрез адв.Д.С.
досежно установителната част на уважените искове с мотиви за тяхната
неоснователност като погасени по давност.Моли съда да постанови решение с
което отмени атакуваното решение и отхвърли исковата претенция като
неоснователна и погасена по давност.
В срока по чл.263 от ГПк е постъпил отговор по насрещната въззивната
жалба от П.К.Б. ЕОД чрез юрк.Г.П. с изложени доводи за нейната
неоснователсто и молба същата да бъде оставена без уважение като
2
неоснователна.
Пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Окръжният съд, като провери атакуваният по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата и становищата на
страните, предвид събраните по делото доказателства, приема за установено
следното:
Въззивните жалбиа са подадени в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от
надлежни страни в процеса по отношение на подлежащ на обжалване съдебен
акт и са процесуално допустими.Разгледани по същество са неоснователни
по следните съображения:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във връзка с доводите, изложени във въззивните жалби съдът намира
следното:
За да постанови атакуваното решение МРС е приел, че предявения
иск е допустим, тъй като е налице издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, по която е постъпило възражение и МРС е
указал на заявителя да предяви иска за установяване на вземането
си.Последният е сторил това в едномесечния преклузивен срок е предявил
настоящия иск.Разглеждайки иска по същество, съдът е приел същият за
частично основателен и го е уважил до посочения в решението размер, като
над този размер го е отхвърлил като неоснователен поради недействителност
и противоречие с добрите нрави. Така направените изводи се
споделят напълно и от настоящата инстанция по следните съображения.
По своята същност производството по чл. 422 от ГПК
представлява иск за установяване съществуване на вземането, който се
предявява от кредитора след възражение от длъжника и при условията на
чл.415,ал.2 от ГПК и в него по същество се установява дали вземането
3
съществува и дали е изискуемо. В производството по чл. 422 ГПК ищецът
следва да докаже факта, от който произтича вземането му. Целта на
предявяването на установителен иск по чл. 422 ГПК е да се установи със сила
на присъдено нещо, че ищецът има вземане срещу ответника, като Заповедта
за изпълнение на паричното задължение и решението по иска по чл. 422 ГПК
съставляват двете кумулативни предпоставки за издаването на изпълнителен
лист.
По отношение жалбата на П.К. ЕООД
С тази жалба е атакувано решението само в отхвърлителната част
досежно договорната лихва и размера на присъденото адвокатско
възнаграждение.
От събраните по делото доказателства се установява, че на 08.06.2016
г. между страните е сключен договор за потребителски кредит за сумата от
1500лева, която е е усвоена от кредитополучателя, който се е задължил да
върне 3725,52лева включващ главница,възнаградителна лихва и закупен
пакет за допълнителни услуги.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Изрични доводи за недействителност на договора за
потребителски кредит са изложени своевременно от ответника чрез
процесуалния му представител, както в първоинстанционното производство
така и във въззивната жалба. Те касаят действителността на уговорката за
възнаградителна лихва и тази за годишния процент на разходите, както и на
други разпоредби, свързани с уговорено ползване на допълнителни услуги.
Правилно първоинстанционният съд в мотивите си е приел, че
уговорената възнаградителна лихва в размер на 41, 17 % и ГПР в размер на
49, 90 % са недействителни.
Съгласно чл. 11, ал. т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
4
проценти. Така поставените нормативни изисквания са свързани с
възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В
случая такъв е уговорен като постоянен, а не променлив - поради което е
достатъчно да бъде посочен размера му. При фиксиран лихвен процент не е
необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, като и не важи изискването за посочване на методиката за
определянето му. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора е
инкорпориран погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, каквото е
законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент. В
случая лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
Въззивният съд, обаче, споделя мотивите на първоинстанционния, че
уговорената възнаградителна лихва в размер на 41, 17 % противоречи на
добрите нрави, поради което е и нищожна. Добрите нрави са морални норми,
на които законът е придал правно значение, като е предписал за нарушаването
им правна последица, идентична с тази при нарушението на закона. Добрите
нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях и за
спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се защитава всеки признат от закона интерес. Условията и
предпоставките за валидност на договорна клауза за възнаградителна лихва
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
По същността си възнаградителната лихвата представлява цена на
парите като капитал, но и цена на времето, през което търговецът е лишен от
ликвидността на този капитал. Така възнаградителната лихва е капитал, чиято
стойност нараства с времето. Затова и при преценка за съответствието на
уговорената лихва с добрите нрави може да се съобразява размера на
законната лихва за забава. Следва да се съобрази обаче и пазарната цена на
5
този капитал, както и другите фактори които влияят върху цената на
предоставянето на капитала – риска от невъзстановяването му, включително и
с оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране на
икономически слаби участници в оборота; дали е използван недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и др.
Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за нищожна поради
противоречие с добрите нрави, ако излиза извън присъщите й функции.
В случая съдът приема, че не може да се обоснове извод, че
уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41, 17 %
годишно съответства на типичните функции на възнаградителната лихва.
Договорът е сключен за сравнително кратък срок – 2 години, размерът на
уговорената лихва надвишава значително законната лихва за забава за същия
период. При така възприето съдът приема, че при сключването на договора
заявителят като икономически по-силния субект се е облагодетелствал за
сметка на потребителя като е уговорена лихва в размер, който не съответства
на типичните функции на възнаградителната лихва.
Процесният договор не отговаря и на изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 от Закона за потребителския кредит, според който следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора за кредит
ГПР е посочен във фиксиран размер – 49, 90 %, но липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е взето
предвид при формирането му. Според чл. 19, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Правилни са и мотивите на
първоинстанционния съд относно противоречието с чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед на това и разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския
кредит Договора за потребителски сключен между страните на
08.06.2016година се явява недействителен .В разпоредбата на чл. 23 от Закона
6
за потребителския кредит е предвидено, че когато договорът бъде обявен за
недействителен потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита,
но не дължи лихви и други разходи по кредита.По изложеното МОС намира,
че правилно и законосъобразно МРС е отхвърлил исковата претнция в тази му
част.
По отношение на насрещната въззивна жалбата на Е.Б.
С тази жалба решението на първоинстанционния съд е атакувано в
осъдителната му част с мотиви, че задължението като периодични плащания е
погасено по давност с изтичане на три години от изискуемостта му.МОС
намира тези доводи за неоснователни по следните съображения:
В случая не се касае за периодично плащане, за да се приеме, че
възражението е основателно по смисъла на чл.111 ЗЗД, а и не е изтекла
общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Трайната и последователна
съдебна практика е ориентирана към правилният извод, че давностният срок
следва да се брои от датите на падеж на всяка вноска за главница и лихва.
Съгласно приложеният погасителен план, падежът на последната вноска по
кредита е на 01.07.2017 г.
Искането за издаване Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е от
24.03.2021 г., още повече, че в периода 13.03. – 13.07.2020 г. давностни
срокове не са текли, поради обявената противоепидемична обстановка в
сраната, съгласно ЗМДВИППП, т.е. това искане е направено в петгодишния
давностен срок, а настоящото производство е продължение на заповедното
такова; давностният срок е прекъснат с подаване на заявлението и това
възражение е неоснователно. Тъй като това са посочените по-горе дати, то се
явява и неоснователно възражението относно обстоятелството, че кредиторът
не е обявил предсрочната изискуемост на кредита и това уведомление не е
достигнало до кредитополучателя. Към датата на подаване на заявлението,
срокът на договора е изтекъл, последната падежна вноска е 01.07.2017 г.,
заявлението е подадено през месец март 2021 г., което не сочи на извода, че
след като срокът на договора е изтекъл следва да се обявява предрочната
изискуемост на кредита и за това да се уведомява кредитополучателя
Районният съд е достигнал до индентични изводи по резултат досежно
спорната сума, предмет на разглеждане в настоящето производство и
правилно е изчислил и дължимите и направени от страните разноски , като е
7
присъдил и адвокатското възнаграждение в минимални размери.
Налице е пълно съвпадение в крайните изводите на двете инстанции,
поради което и атакуваното съдебно рашение като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
При този анализ на доказателствата по делото, настоящата инстанция
приема жалбата за неоснователна и като такава следва да бъде оставена без
уважение, а решението в атакуваната част потвърдено.
Водим от гореизложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение№189/15.11.2021ГОДИНА
ПОСТАНОВЕНО ПО ГР.Д.№1348/2021ГОДИНА по описа на Районен съд
гр.* в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8