Р Е Ш Е Н И Е №
779
гр. Сливен, 10.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, ХI-ти граждански състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВА КОДЖАБАШЕВА
при секретаря АНДРЕАНА СТАНЧЕВА, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 633 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване за нищожна поради накърняване на добрите нрави на арбитражна клауза по чл. 18 от сключения между страните Договор за заем на парична сума от 16.12.2014 г. и съединени с него искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане на неизплатената част от заетата по договора сума в размер на 16 000 лв. и чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за заплащане на договорна възнаградителна лихва в размер на 6 164,01 лв.
В
исковата молба се твърди, че на 16.12.2014 г. между ищеца и ответното дружество
бил сключен договор за паричен заем, по силата на който ищецът превел на същата
дата по банков път на ответника парична сума в размер на 30 000 лева, които
ответникът се задължил да върне в срок от 40 дни от постъпване на сумата по
банковата му сметка, тоест до 27.01.2015 г. Твърди се, че длъжникът
изпълнил частично задължението си, като върнал 10 000 лв. на 30.07.2015
г.,
2000 лв. на 15.11.2016 г. и още 2000 лв. на
11.01.2017 г., като останала незаплатена част от главницата в размер на
16 000 лв. Излагат се твърдения, че в чл. 4 от договора била уговорена
лихва в размер на законната такава, дължима за период от постъпване на заемната
сума по сметката на заемателя до окончателното й връщане, поради което се
претендира сумата от 6 164,01 лева договорна лихва.
Изтъква се още, че в чл. 18 от договора, страните били уговорили арбитражна
клауза, отнасяща всички спорове във връзка в договора пред Международния
арбитражен съд при Алианс за правно взаимодействие. Твърди се нищожност на
посочената арбитражна клауза като накърняваща добрите нрави, поради
обстоятелството, че управителят на ответното дружество А.К.Б. била съпруга на
Председателя на посочения арбитражен съд – И. Д., което ищецът разбрал впоследствие.
Счита, че разрешаването на евентуален спор пред този арбитражен съд няма да е
безпристрастно и справедливо - нарушение на чл. 56 и чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБ. Иска се от съда да постанови решение, с което да обяви
нищожността на посочената арбитражна клауза, да осъди ответното дружество да
заплати на ищеца сумата от 16 000 лева, представляваща неплатена главница по
договор за заем, сумата от 6 164,01 лева, представляваща договорна
лихва, както и законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба
на 09.11.2017 г. до окончателното изпълнение на задължението, като претендира
присъждане на направените по делото разноски, включително и тези, направени в
хода на производството по гр. д. № 7035/2017 г. на РС - Русе, по което е допуснато
обезпечение на бъдещите искове, предявени по настоящото дело.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, с който се изразява становище за недопустимост на предявените искове и се оспорва компетентността на съда за разрешаване на спора, предвид уговорената в договора арбитражна клауза. Евентуално се оспорва и основателността на исковете по същество, с твърдения, че арбитражната клауза в договора не накърнява добрите нрави, не е в противоречие с основните принципи за справедливост и добросъвестност, ищецът е бил наясно с обстоятелството, че Председателят на МАС и управителя на ответното дружество са съпрузи, а арбитрите в МАС са независими и висококвалифицирани юристи с безупречна репутация. Основателността на осъдителните искове се оспорва с доводи за тяхната недоказаност.
По допустимостта на производството се е произнесъл ОС - Ямбол, който е приел в Определение № 34 от 21.01.2019 г. по ВГД № 11/2019 г. по описа на ОС - Ямбол, че арбитражната клауза може да бъде предмет на защита по предявен по общия ред пред държавния съд иск за установяване на нищожността й, а произнасянето на сезирания съд по валидността на арбитражната клауза, обуславя произнасянето по допустимостта на другите искове относно спорното материално право.
В съдебно заседание ищецът поддържа исковете чрез своите пълномощници - адвокати, а ответното дружество, чрез своя пълномощник - адвокат, съответно ги оспорва като неоснователни. И двете страни претендират направените по делото разноски.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема
за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а е видно и от
приетите писмени доказателства по делото, че на 16.12.2014 г. между ищеца и
ответното дружество е сключен Договор за паричен заем, по силата на който на
същата дата ищецът е наредил превод на сумата от 30 000 лева по сметка на
ответното дружество. В чл. 3 от договора е уговорено, че заемателят се
задължава да върне сумата в срок от 40 дни от постъпването й по сметката на
заемателя, а в чл. 4 от договора е уговорена възнаградителна лихва в размер на
законната лихва, дължима от момента на постъпване на заемната сума по сметка на
заемателя до окончателното връщане на сумата, като съгласно ал. 3, когато заемателят
върне заетата сума или част от нея предсрочно, той няма да дължи лихва за
съответната сума за остатъка от срока. В чл. 18 от договора е включена
арбитражна клауза като е уговорено, че всички спорове, породени от
споразумението или отнасящи се до него, ще бъдат разрешавани от Международния
Арбитражен съд при Алианс за правно взаимодействие, съобразно с неговия
Правилник за дела, основани на арбитражни споразумения.
Председател на Международния Арбитражен
съд при Алианс за правно взаимодействие е И.И.Д., който видно от приетото като
писмено доказателство по делото Удостоверение за семейно положение, съпруг и
деца е съпруг на управителя на ответното дружество – А.К.Б.
Видно от чл. 13, ал. 7 и 8 от приетия
като писмено доказателство по делото Правилник на Международния Арбитражен съд
при сдружение „Алианс за правно взаимодействие“ ищецът внася арбитражна такса,
която се определя в съответствие с Тарифата за арбитражните такси и разноските
по делата, разглеждани от МАС при АПВ, както и депозит за разноски. Съгласно чл. 16, ал. 1 от Правилника,
председателят на МАС образува делото и разпорежда изпращане на исковата молба с
приложенията й на ответника, както и листата на арбитрите. Съгласно чл. 16, ал.
3 от Правилника по молба на ответника посочените срокове могат да бъдат
удължени от Председателя на МАС, при наличие на основателни причини за това.
Според чл. 22, ал. 3 от Правилника, ако ищецът или ответникът не посочат
арбитър или арбитрите не изберат председателя на решаващия орган, Председателят
на МАС назначава от листата на арбитрите арбитъра или председателя в
седемдневен срок, като решението на Председателя е окончателно. Съгласно чл. 23
от Правилника ако страните не могат да постигнат съгласие за избора на арбитър,
арбитърът се назначава от Председателя на МАС. В чл. 25 и 26 от Правилника е
уреден институтът на отвод на арбитър и процедурата по отвода.
Видно от приетите писмени доказателства,
ответното дружество е върнало част от заемната сума в общ размер на 14 000
лева, от които 10 000 лв. на 30.07.2015
г., 2000 лв. на 15.11.2016 г. и
още 2000 лв. на 11.01.2017 г.
По молба на ищеца за обезпечение на
бъдещите искове е образувано гр. д. № 7035/2019 г. по описа на РС - Русе, по
което е допуснато обезпечение на исковете чрез налагане на възбрана на
недвижими имоти на ответното дружество.
Видно от заключението на допуснатата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът на договорната лихва по чл. 4,
ал. 1 от договора за заем, дължима от момента на постъпване на заемната сума по
сметка на заемателя до датата на подаване на исковата молба, при отчитане на
извършените частични плащания, е в размер на 6 149,01 лв.
Установеното
от фактическа страна мотивира следните правни изводи:
Предявеният иск за обявяване за нищожна поради накърняване на добрите нрави на арбитражната клауза по чл. 18 от сключения между страните Договор за заем съдът намира за основателен.
В правната теория и съдебната практика е изяснен смисълът на понятието „добри нрави“ като е прието, че
се касае за обща правна категория, приложима както към гражданските, така и към
търговските правоотношения, в която попадат тези наложили се правила и норми,
които бранят принципи и ценности, общи за всички правни субекти и тяхното
зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса
на някоя от договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и
да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Уредбата на нищожността на
договорите е дадена с императивни правни норми, установени в обществен интерес.
Нищожен е договорът, при сключването на който са допуснати определени,
изчерпателно изброени, правно значими пороци, вследствие на което той не
поражда изначално целените от страните по него правни последици. Нищожността е
най-тежката гражданскоправна санкция за сключен договор по начин или със
съдържание, което противоречи на императивни правни норми или на правилата на
морала. Всеки правен субект, който има правен интерес, може да се позове на
нищожността на договора и да черпи изгодни правни последици от този факт. Ето защо знанието на субектите по нищожната сделка за
обстоятелствата, водещи до порочност на сделката, е ирелевантно. В този смисъл
неоснователно е възражението на ответното дружество, че поради това, че ищецът
е бил наясно още преди сключване на договора с обстоятелството, че
Председателят на МАС и управителят на ответното дружество са съпрузи, то и
включената в договора между страните арбитражна клауза е действителна.
Съдът намира, че
сключената в чл. 18 от договора арбитражна клауза накърнява добрите нрави, а
именно общите принципи на справедливостта, на добросъвестността в гражданските взаимоотношения
и на достъп на гражданите до правосъдие, в няколко аспекта.
На първо място, съгласно
чл. 13, ал. 7 и 8 от
Правилника на Международния Арбитражен съд при сдружение „Алианс за правно
взаимодействие“ (МАС при АПВ) ищецът внася арбитражна такса, която се определя
в съответствие с Тарифата за арбитражните такси и разноските по делата,
разглеждани от МАС при АПВ, както и депозит за разноски. Противоречи на
принципите на справедливостта и добросъвестността обстоятелството, че от
заплатените от ищеца такси и разноски се издържа функционирането на МАС при АПВ,
тоест се формира и възнаграждението на Председателя на МАС, което предвид
обстоятелството, че Председателят на МАС и управителят на ответното дружество
са съпрузи, означава че част от заплатените от ищеца такси и разноски пред МАС
ще постъпят в общото домакинство на семейството. Този извод не се променя и от
факта, че е възможно с окончателно решение по спора, ответното дружество да
бъде осъдено да заплати на ищеца направените такси и разноски в арбитражното
производство.
Безспорно
е, че арбитрите, включени в листата на МАС при АПВ са независими и
висококвалифицирани юристи с безупречна репутация, а при съмнение в тяхната
безпристрастност, ищецът разполага с описаната в Правилника на Международния Арбитражен съд процедура по отвод на
арбитри. Налице са обаче редица правомощия в арбитражното производство, които
се осъществяват единствено от Председателя на МАС, а процедура по отвод на
Председателя в това му качество, в случай на съмнения в неговата
безпристрастност, не съществува. Такива правомощия са например по чл. 16, ал. 1
от Правилника - Председателят да образува делото и да разпореди изпращане на
исковата молба с приложенията й на ответника, както и листата на арбитрите.
Съгласно чл. 16, ал. 3 от Правилника по молба на ответника посочените срокове
могат да бъдат удължени от Председателя на МАС, при наличие на основателни
причини за това. Според чл. 22, ал. 3 от Правилника, ако ищецът или ответникът
не посочат арбитър или арбитрите не изберат председателя на решаващия орган,
Председателят на МАС назначава от листата на арбитрите арбитъра или
председателя в седемдневен срок, като решението на Председателя е окончателно.
Съгласно чл. 23 от Правилника ако страните не могат да постигнат съгласие за
избора на арбитър, арбитърът се назначава от Председателя на МАС. Ето защо
макар и да има възможност Председателят на МАС да бъде отведен като арбитър, то
не е уредена процедура за отвода му като Председател и изпълнение на посочените
правомощия от друго лице. В допълнение, ответното дружество излага твърдения,
че обстоятелството, че Председателят на МАС и управителя на ответното дружество
са съпрузи, би довело единствено до отвод на председателя като арбитър. В
случай обаче, че посоченото основание послужи за отвод на всички арбитри,
включени в листата на МАС при АПВ, то в Правилника на съда и в ЗМТА не е
разписана процедура по изпращане на делото за разглеждане в друг арбитражен или
граждански съд. Изложените обстоятелства водят съда до извода, че включената в
договора за заем арбитражна клауза накърнява правния принцип на достъп на всеки
гражданин до правосъдие, тъй като при отвод на всички арбитри би се стигнало до
ситуация, при която ще липсва възможност за разрешаване на спора между
страните. Принципът на достъп до правосъдие се накърнява и от обстоятелството,
че липсват уредени правила за продължаване на арбитражното производство в
случай, че Председателят откаже да образува арбитражно дело.
Ето защо
съдът намира, че предявеният иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД следва
да бъде уважен, като бъде обявена за нищожна поради накърняване на добрите нрави арбитражната клауза по чл. 18
от сключения между страните Договор за заем от 16.12.2014 г.
Предвид
изложеното, съдът следва да се произнесе и по обективно съединените искове,
основани на материалното правоотношение между страните.
По смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с договора за паричен заем заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума пари, срещу насрещното задължение на заемателя да я върне. Договорът е реален и се счита за сключен от момента на предаване на съответната сума. В чл. 240, ал. 2 ЗЗД е уредено, че заемателят дължи лихва само ако е уговорено писмено.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При условията на пълно и главно доказване, ищецът следва да установи правопораждащите факти за вземането си, а именно основанието, от което произтича претенцията му - наличието на валидно правоотношение по договор за заем, сключен с ответника, въз основа на който е предоставил на заемателя твърдяната парична сума и настъпването на уговорения падеж за връщане на сумата, а по отношение на вземането за договорна лихва - валидно сключена уговорка за дължимостта й в писмена форма, претендирания й размер и настъпилата изискуемост на вземането.
Ответникът, при установяване на всички елементи от фактическия състав на вземането на ищеца, следва да докаже, че е погасил търсените суми.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът счита предявения иск за главница в размер на 16 000 лева по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за изцяло основателен и доказан, а предявения иск за договорна възнаградителна лихва в размер на 6164,01 лева за частично основателен и доказан.
При анализа на ангажираните по делото писмени доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира, че ищецът е установил пълно и главно всички елементи от фактическия състав на претенцията си за връщане на сумата по договора за заем в размер на 16 000 лева. Наличието на тези доказателства обуславят извод за доказаност на заемното правоотношение между страните, във връзка с което ответникът е получил сумата от 30 000 лева. Установено е, че част от сумата в размер на 14 000 лева е била върната от ответника. По отношение на останалата част от заемната сума обаче, в размер на 16 000 лева, не се установи връщането й, нито бяха ангажирани доказателства за плащане в хода на настоящия процес. Ето защо и доколкото не се установи погасяване, предявеният иск следва да бъде уважен в цялост, като се осъди ответникът да върне останалата дължима част от заетата сума в размер на 16 000 лева, ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.
Основателен е и искът с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца договорна възнаградителна лихва, тъй като от доказателствата по делото се установи, че е налице валидно сключена уговорка за дължимостта й в писмена форма, обективирана в чл. 4 от Договора за паричен заем, дължима от момента на постъпване на заемната сума по сметка на заемателя до окончателното връщане на сумата, поради което и е настъпила изискуемостта на вземането. Що се отнася до размера на исковата претенция обаче, съдът намира, че съгласно заключението на назначената ССчЕ той е доказан до размера от 6 149,01 лв., поради което искът следва да бъде отхвърлен за разликата над 6 149,01 лв. до пълния предявен размер от 6 164,01 лв. като неоснователен и недоказан.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в настоящото исково производство и в обезпечителното производство. Съгласно разясненията, дадени в т. 5 от ТР № 6/2013 на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решението по обезпечения иск, с което се разглежда спорът по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението. Следователно, разноските в обезпечителното производство по обезпечаване на бъдещ иск или в хода на висящ исков процес подлежат на възмездяване само в съответното исково производство, чийто предмет са обезпечените искове и съобразно тяхното уважаване или отхвърляне. Съгласно формираната съдебна практика на ВКС разноски, понесени в обезпечително производство, са тези по обезпечаване на бъдещи искове или в хода на висящо исково производство, докато в останалата част, по налагане на допуснатите обезпечителни мерки, това са разноски по изпълнителното дело, които следва да се съберат чрез съдебния изпълнител.
Предвид изложеното искането на ищеца за присъждане на разноски в размерите, посочени в приетия списък по чл. 80 ГПК се явява частично основателно по отношение на разноските в обезпечителното производство до размера от 920 лв., от които 880 лв. адвокатско възнаграждение и 40 лв. държавна такса. Заплатеното възнаграждение за адвокат в обезпечителното производство е определено в размер под минималния такъв по чл. 7, ал. 7, предл. първо от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което възражението на ответното дружество за прекомерност е неоснователно по отношение възнаграждението в обезпечителното производство.
Що се отнася до възражението на ответното дружество за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца в исковото производство по делото, то съдът го намира за частично основателно. Съгласно представения Договор за правна защита и съдействие от 08.11.2017 г. заплатеното от ищеца възнаграждение възлиза на 900 лв. по иска за нищожност на арбитражната клауза в договора и 3570,36 лв. по съединените искове за връщане на незаплатената част от заемната сума и за възнаградителна договорна лихва. Съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждението по иска за нищожност на арбитражна клауза от договора е определено под минималния размер, който съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата възлиза на 1010 лв., така че съдът намира, че с оглед изхода на спора, адвокатското възнаграждение от 900 лв. по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД следва да се присъди изцяло. По двата съединени осъдителни иска, минималните размери на адвокатските възнаграждения по чл. 7, ал. 2, т. 4 и т. 3 от Наредбата възлизат съответно на 1010 лв. по иска за главница и 638,20 лв. по иска за възнаградителна лихва, като заплатеното възнаграждение от 3570,36 лева е в размер по-голям от двукратно увеличения минимален размер. Ето защо като се вземат предвид обстоятелствата, че от една страна делото не се отличава с фактическа и правна сложност, а от друга страна процесуалното му развитие е продължило във времето повече от година и половина и е било усложнено от производството по преюдициалния спор за компетентността на гражданския съд за разрешаване на спора, предвид уговорената в договора арбитражна клауза, то съдът намира, че адвокатското възнаграждение на ищеца следва да бъде намалено до размер, съответен на минималния такъв по Наредбата плюс ½ върху него или 1515 лв. по осъдителния иск за главница и 957,30 лв. по иска за възнаградителна лихва. Предвид уважаването на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и иска за главница по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД в пълния му предявен размер, то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца направените от него разноски по тези искове в общ размер на 3080 лв., от които 665 лв. - държавна такса, 900 лв. - адвокатско възнаграждение по иска с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД и 1515 лв. - адвокатско възнаграждение по иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
С оглед частичното отхвърляне на иска за възнаградителна лихва, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските, направени по този иск, съразмерно с уважената част на иска, съответно на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество разноските, съразмерно с отхвърлената част на иска. Ето защо от общ размер на направените от ищеца разноски по този иск от 1353,86 лв., от които 246,56 лв. - държавна такса, 957,30 лв. - адвокатско възнаграждение и 150 лв. депозит за експертиза, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 1350,57 лв., съразмерно с уважената част от иска.
Предвид изложеното ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 5 ГПК сумата от 5350,57 лв., представляваща направени разноски по делото в общ размер, от които 920 лв. в обезпечителното производство и 4430,57 лв. в исковото производство.
Разноските, направени от ответното дружество възлизат на 1000 лв. заплатено адвокатско възнаграждение без конкретно разпределяне на суми за защита по отделните искове. Ето защо ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 2,43 лв., представляващи направени по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА за НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, арбитражна клауза по чл. 18 от сключения между Н.П.Р., ЕГН: ********** и „Д.Н.Б.“ ЕООД, ЕИК ********* Договор за паричен заем от 16.12.2014 г.
ОСЪЖДА „Д.Н. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление с. К., общ. К., обл. Сливен, ул. „Х. Д.“ № 52 да заплати на Н.П.Р., ЕГН: **********,***, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от 16 000 лв. /шестнадесет хиляди лева/ - главница, представляваща неизпълнена част от задължение за връщане на заемната сума по сключения между страните Договор за паричен заем от 16.12.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба 09.11.2017 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Д. Н. Б. ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление с. К., общ. К., обл. Сливен, ул. „Х. Д.“ № 52 да заплати на Н.П.Р., ЕГН: **********,***, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, сумата от 6 149,01 лв. /шест хиляди сто четиридесет и девет лева и една стотинка/, представляваща дължима договорна възнаградителна лихва по сключения между страните Договор за паричен заем от 16.12.2014 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 6 149,01 лв. до пълния предявен размер от 6 164,01 лв. като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 5 ГПК „Д. Н. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление с. К., общ. К., обл. Сливен, ул. „Х. Д.р“ № 52 да заплати на Н.П.Р., ЕГН: **********,*** сумата от 5350,57 лв. /пет хиляди триста и петдесет лева и петдесет и седем стотинки/, представляваща направени разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Н.П.Р., ЕГН: **********,*** да заплати на „Д. Н. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление с. К., общ. К., обл. Сливен, ул. „Х.Д.“ № 52 сумата от 2,43 лв. /два лева и четиридесет и три стотинки/, представляваща направени разноски по делото, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: