Р Е Ш Е Н И Е
№ ………..
гр. София, 11.07.2016
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІI-Г въззивен състав, на дванадесети април през
две хиляди и шестнадесета година в публично заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА
НЕНОВА
мл. с-я ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА
секретар
И.К.,
като
разгледа докладваното от мл.съдия Димчева в.гр.д. № 16246 по описа за 2015 год.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 1101416/19.10.2015 г. на М.В.П.
– ищец в първоинстанционното
производство, срещу Решение от 06.10.2015 г., постановено по гр. д № 22886/2014 г. по описа на СРС, 33-ти състав,
в частта с която са отхвърлени
предявените от него искове за сумата над 2 200 лв. до пълния предявен
размер от 7 410 лв., представляваща възнаграждение за служебен защитник на
подсъдимия Г.Д.Г. по НОХД № 464/2003 г. на СГС, както и за сумата над 79,57 лв.
до пълния предявен размер от 500 лв. – обезщетение за забава за периода
28.04.2011 г. – 28.04.2014 г.
В депозираната въззивна жалба се твърди, че
обжалваното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон и
процесуалните правила и е необосновано. Излагат се съображения, че размерите на
възнагражденията посочени в Наредба №1/2004 г. са минимални, поради което при
дела с такава продължителност, възнаграждението следва да бъде определено от
съда в по-висок размер. Въззивникът сочи, че според него съдът е приложил
неправилно чл. 110 ЗЗД, доколкото давностният срок за претендираните вземания,
започвал да тече от приключване на наказателното производство с влязла в сила
присъда. Обжалва и присъдените разноски. Моли за отмяна на решението в цялост и
претендира разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Софийски окръжен съд, представляван
от председателя Ф.В.В., с който същата се оспорва като неоснователна.
Постъпила
е и въззивна жалба от Софийски окръжен съд, която е върната на жалбоподателя на
основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК, във връзка с неизпълнение на указания за
внасяне на държавна такса.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение
е валидно.
Съгласно цитираната разпоредба съдът е длъжен да извърши проверка и относно
допустимостта на съдебния акт в обжалваната част. При това положение настоящият
състав намира, че същото е недопустимо по следните съображения:
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира следното от фактическа страна:
С
определение от 10.02.2004 г., въззивникът М.В.П. е назначен за служебен
защитник на подсъдимия Г.Д.Г. по НОХД № 464/2003 г. на основание чл. 70, ал. 1,
т. 5 и т. 7 НПК (отм.). Наказателното производство е приключило с Присъда № 22
от 16.07.2013 г. на СОС, с която подсъдимите, включително подзащитния на
въззивника, са признати за виновни в извършване на престъпленията по
повдигнатите им обвинения.
В
хода на първоинстанционното производство е допуснато изслушването на ССчЕ, по
въпроси поставени от ищеца с исковата молба.
С
решението си, първоинстанционният съд е уважил частично предявените искове като
основателни, а в отхвърлителната част е приел, че за част от претендираната
сума, са налице доказателства за плащане, както и погасяване на вземането по
давност. Предмет на настоящото производство е частта в която исковете са
отхвърлени, като в останалата част решението като необжалвано (въззивната жалба
е върната), решението е влязло в сила.
При така установената фактическа обстановка и след
като обсъди събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи
по реда на въззивното производство, съдът формира следните правни изводи:
Въпросът за разноските в наказателното
производство се решава с присъдата от съда, който я е постановил на основание
чл. 301, ал. 1, т. 12 НПК. В случаите когато липсва произнасяне по този въпрос,
съдът се произнася с нарочно определение (служебно или след като е сезиран с
искане) по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК. В случаите когато защитникът е
назначен след 01.01.2006 г., от когато влизат в сила правилата уредени със Закона
за правната помощ и Наредбата за заплащането на правната помощ, присъждането на
разноските за възнаграждение за адвокат предоставил правна помощ на подсъдим
винаги става по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, поради особеностите на
уредбата във връзка с определяне на конкретната сума. В настоящия случай
въззивникът е назначен за служебен защитник след 01.01.2006 г., поради което и
на основание § 3 от ПЗР на ЗПП, поради което дължимото възнаграждение следва да
бъде определено въз основа на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и съответно Наредба № 1 от 1.10.1999 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Недопустимо е разглеждането на претенции за
разноски в наказателното производство да се случва в отделно исково
производство, след като е налице законодателно установен процесуален ред – в
производство по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, след като въпроса не е
разрешен с присъдата. За постановения по този ред акт на съда - първоинстанционния
наказателен съд, е предвиден инстанционен контрол по реда на чл. 306, ал. 3 НПК.
В настоящия случай служебният защитник е
следвало да сезира съда постановил присъдата с молба за произнасяне по
дължимото възнаграждение по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, а не след
приключване на наказателното производство да предявява осъдителен иск срещу
съда. Още повече, че съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК отговорността
за разноски, включително и за възнаграждение на назначения служебен защитник се
носи от подсъдимия, който бъде признат за виновен. Ако тези разноски са платени
от бюджета на съда, подсъдимият се осъжда в полза на съда, а ако разноските
предстои да бъдат заплатени, както е в настоящия случай следва да бъдат
присъдени в тежест на признатия за виновен подсъдим. В горния смисъл –
Определение № 154 от 22.12.2015 г. на ВКС по ч.н.д. № 1573/2015 г., II н.о.,
Решение № 227 от 29.04.2010 г. на ВКС по н.д. № 90/2010 г., II н.о.; Протоколно
определение № 403 от 29.09.2009 г. на ВКС по н.д. № 417/2009 г., III н.о. и др.
Предвид горните съображения следва, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, поради което
решението в обжалваната част следва да бъде обезсилено, а исковата молба следва
да бъде изпратена на компетентния съд, който да се произнесе по искането за
присъждане на предявените суми, като я разгледа като молба по реда на чл. 306,
ал. 1, т. 4 НПК.
По разноските. Искане за присъждане на
разноски в настоящото производство е направил единствено въззивникът, но с
оглед изхода от спора същите следва да останат за негова сметка.
Водим
от горното и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение от 06.10.2015 г. постановено
по гр. д № 22886/2014 г.на СРС, 33-ти състав, в частта с която са отхвърлени
предявените от М.В.П., искове за сумата над 2 200 лв. до пълния предявен размер
от 7 410 лв., представляваща възнаграждение за служебен защитник на подсъдимия Г.Д.Г.
по НОХД № 464/2003 г. на СГС, както и за сумата над 79,57 лв. до пълния
предявен размер от 500 лв. – обезщетение за забава за периода 28.04.2011 г. –
28.04.2014 г.
ИЗПРАЩА „искова молба“ на М.В.П., ведно
с НОХД № 464/2003 г. (шеста част) на Софийски окръжен съд, НО, трети състав, за
разглеждане в производство по чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при условията
на чл. 280 ГПК.
Председател:
Членове: 1.
2.