Решение по дело №1524/2023 на Административен съд - Бургас

Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл. 46, ал.1 от ЗЧРБ.

Образувано е по жалба на Е. А. С., гражданин на Руската федерация, притежаваща статут на постоянно пребиваващ в Република България, гражданин, против заповед № 251з-3246/26.06.2023г., издадена от Директор ОДМВР – Бургас, с която, на основание чл.44, ал.1 вр. чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, спрямо жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“. В жалбата, в хода по същество и в представената писмена защита се излагат подробни съображения за незаконосъобразност на оспорената заповед поради съществени нарушения на административнопроизводствените правила и несъответствието й с материалния закон.

Жалбоподателят поддържа две основни линии на оспорване на постановения против нея Административен акт. От една страна се сочат допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с езика на провеждане на производството и постановяване на оспорения административен акт в нарушение на разпоредбата на чл.14, ал.2 АПК.

Втората линия на защита е свързана с въпроса за материалната законосъобразност на заповедта, където се изтъква от страна на жалбоподателя обстоятелството, че не е било зачетено наличието на релевантни обстоятелства по чл.44, ал.2 ЗЧРБ, а именно това че центърът на жизнените интереси на лицето от 2015г. е Реоублика България, където лицето било създало социална , приятелска и трудова среда. Като доказателство в тази насока се сочат притежаваните от жалбоподателя три търговски дружества, което я превръщало в български работодател на български служители, които към датата на депозиране на жалбата пред АС Бургас се удостоверяват да са 6.

Във връзка с втората линия на защита се излагат и аргументи за това, че органът не е съобразил разпоредбата на чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноемрври 2003г., (наричана за кратко Директивата), според която разпоредба „поради особени причини или поради извънредни обстоятелства може да се предвиди отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. В тази връзка жалбоподателят се позовава на разпоредбата на §1, т.7 от ЗЧРБ, даваща дефиниция на терминът „извънредни обстоятелства“ , като набляга на тази част от съдържанието му, според която той обхваща ситуации довели до „прилагането на неотложна медицинска помощ“ или „други събития настъпили не по волята на чужденеца“ Обяснява се , че медицински са били причините, наложили отсъствието, както и обстоятелството по смяна на името на жалбоподателя и задължението й да остане в страната си на произход до преиздаване на личните й документи, без които според нея не било възможно да пътува на територията на ЕС. Обяснява и необходимост от полагане на грижи за болен родител, на когото били извършени два броя операции за смяна на лещи на очите и липсата на друг роднина, който да се грижи за нея. Твърди, че отсъствието му от страната през процесния период се дължи не само на нейни лични проблеми, но и на цялостната пандемична обстановка в света. Моли съда да постанови решение, с което да отмени оспорената заповед. Претендира присъждането на направените деловодни разноски.

Ответникът по жалбата – Директор на ОД на МВР – Бургас, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата, представя пълната административна преписка, като взема активно становище по възраженията на жалбоподателя. Счита, че налице по делото са достатъчно доказателства за уменията на жалбоподателя да разбира български език. Обяснява, че същата не е участвала лично в служебноинициираното производство и не е получила лично оспорвания административен акт, за да заяви, че не разбира съдържанието му и да й бъде предоставен преводач. Счита, че представените документи не следва да бъдат кредитирани, тъй като не са депозирани от страната в оригинал в о.с.з. за сверка, а и по същество същите сочат на проведени планови лечения на жалбоподателя и нейната майка, чието извършване е могло да бъде управлявано. Обяснява , че България не е център на жизнените интереси на С., тъй като по същото време както жалбоподателката, така и нейната майка и пълнолетният й син са напуснали страната и не са са се завръщали оттогава. Обяснява,че е бил взет предвид и приспаднат от адм. орган периодът на обявено извънредно положение в страната по повод световната COVID – 19 епидемия.

Сочи, че органът е извършил дължимата преценка на обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, за което в заповедта са изложени и съответните мотиви. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

Оспореният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган – от Директора на ОД на МВР – Бургас, оправомощен съгласно разпоредбата на чл.44, ал.1 ЗЧРБ, според която директорите на Столичната и областните дирекции на МВР са компетентни да постановяват ПАМ по този закон. От своя страна текстът на чл.39а, ал.1, т.1 от ЗЧРБ предвижда, че такава ПАМ е и отнемане на правото на пребиваване в Република България.

Заповедта е в изискуемата писмена форма и с необходимото съдържание, съгласно чл.59, ал.2 от АПК. Спазено е и изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за мотивираност на акта, доколкото в него са посочени фактическите и правните основания за издаването му. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че дължимата от органа проверка на обстоятелствата по чл.44, ал.2 от АПК не е намерила отражение в мотивите на заповедта. В тях е изрично посочено, че въз основа на извършените справки в информационните масиви на МВР, както и от представеното обяснение от самия жалбоподател, органът приема за доказано, че жалбоподателят е отсъствала през периода 02.09.2021г. – 07.03.2023г. от Република България и въпреки поискани й от страна на ответния орган документи, касаещи пребиваването й на територоията на др. държава-членка на ЕС през същия период, тя не е депозирала такива

Съдът не констатира в производството по издаването на оспорения акт да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Административното производство е образувано по повод подадено от жалбоподателя заявление с вх.№ 2664/12.04.2023г. за издаване на български личен документ „Разрешение за пребиваване“. След извършени справки в регистрите на МВР било установено, че жалбоподателят е отсъствал от територията на държавите-членки на ЕС за периодиа от 02.09.2021г. до 07.03.2023г. Във връзка с установеното обстоятелство по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, били дадени и обяснения от 12.04.2023г. от страна на жалбоподателя до Директора на ОД МВР – Бургас (л.92), като в крайна сметка в съответствие с чл.26, ал.1 от АПК, на 19.07.2021 г. жалбоподателят бил уведомен за образуваното административно производство по издаване на заповед за отнемане на правото на постоянно пребиваване в страната като със същото съобщение – рег. №8254/25.05.2023г. (л.59) на жалбоподателя е указано и правото му по чл.34 от АПК - да се запознае със събраните доказателства по преписката и да представи възражения и обяснения. Със същото уведомление жалбоподателката получила информация за това, че съгласно §32 от ЗЧРБ „За периода от 13.03.2020г. до 31.12.2021г. отсъствието от територията на държавите членки на ЕС, на чужденец, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, не е основание за налагане на ПАМ по чл.40, ал.1, т.6. ЗЧРБ. Жалбоподателят се е възползвал от така указаната му възможност като на 31.05.2023г. – с вх. № УРИ 538200-8695/31.05.2023г. от същата дата е депозирала становище (л.60), в което е посочила, че причината, поради която не е пребивавала в Република България е, че е имала болни близки в Руската федерация, за които трябвало да се грижи четири месеца след операциите, които били извършени на 13.01.2022г. и 28.02.2022г. Обяснява, че след това се е разболяла еднократно от Covid – 19 и двукратно от Грип съответно на следните дати: 12.08 – 28.08.2022г., 16.09. – 22.09.2022г. и 05.11.2022г. – 23.11.2022г. Като по-натаъшно обяснение излага аргумента, че на 13.10.2022г. подала документи за промяна на фамилното й име, като удостоверението било изготвено на 28.11.2022г. Едва тогава подала документи за нов задграничен паспорт и той бил готов 18.01.2023г. Обяснява, че междувременно претърпяла операция за корекция на носната преграда, като според мнението на лекарите й било забранено да лети поне месец. В допълнение обяснава за наличието на бизнес в страната и е работодател на български граждани. Обяснява, че през периода юли 2015г. – септемри 2021 година е пребивавала преимуществено в страната, като не е отсъствала за повече от 3 месеца извън пределите й. Представила Свидетелство за смяна на името, няколко броя извлечения от медицинския картон на стационарно болен пациент от държавно здравно заведение Научноизследователски Клиничен институт Л.И. Свержевски. Заверки от личен лекар, както и представени два броя извлечения , касаещи майката на жалбоподателката – Людмила Николаевна Козлова, удостоверение за раждане и свидетелство за съдимост.

В хода на административното производство са извършени и справки в АИС „Български документи за самоличност“ по отношение на майката на жалбоподателя – Людмила Николевна Козлова и синът й Владислав Козлов (л.112). Установено е, че същите са граждани на руската федерация със статут на дългосрочно пребиваващи, като Козлов е и пълнолетен – роден е на ***г. От извършените справки е видно, че такъв е бил той и към момента на напускане на Република България, като не било установено майката и синът на жалбоподателя да са се връщали след напускането на територията на Р. България на 14.09.2021г., като в медицинските документи на жалбоподателката и нейната майка са посочени постоянен и настоящ адреси на територията на Руската федерация.

Изготвена е и справка в НАП, от която е видно, че са извършвали търговска дейност през релевантния период две от трите дружества, собственост на жалбоподателя. Касае се за Балкантрейд ЕУ ЕООД, с с ЕИК ********* и ЕС ПИ БИ Риълти с ЕИК *********, които са разполагали според осигурителната информация в НАП и с по няколко служители.

Въз основа на така събраните данни Началник сектор „Миграция“ предложил на Директора на ОД на МВР – Бургас с предложение с рег.№ 5382р-5171/22.06.2023г. отнемане правото на пребиваване в Република България на жалбоподателя. След запознаване с направеното предложение и материалите по преписката посоченият административен орган е издал оспорения административен акт.

Съдът намира оспорената заповед за правилна и законосъобразна, а депозираната против нея жалба за неоснователна, поради следното:

По твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения, които са ограничили правото на участие на жалбоподателя в производството

Според настоящия съдебен състав в административното производство не са допуснати твърдените процесуални нарушения на чл.35 и чл.36, ал.1 от АПК, респ. на специалния текст на чл.63 от ППЗЧРБ, изразяващи се в неизясняване на относимите към производството факти и обстоятелства и неизпълнение на служебното задължение за събиране на доказателства за тях. Идентичен е изводът на съда и относно твърдението на жалбоподателя, че провеждането на административното производство на неразбираем за нея език, я е лишило от възможността да участва пълноправно в него.

Касае се за констатирано чрез регистрите за влизания и излизания на физически лица от територията на Р. България правнорелевантно бездействие, изразяващо се най- общо в непребиваване, т.е. в липсата на трайно физическо присъствие на територията на Р. България за период повече от 12 месеца. В този случай липсват изисквания в тежест на органа за събиране и служебно установяване на допълнителни правнорелевантни обстоятелства. За констатацията е бил уведомен адресатът на заповедта , като изрично й е била указана възможността да представи доказателства за пребиваването й на територията на други държави членки на ЕС, различни от Р. България през процесния период. Такова твърдение от нейна страна обаче нито се излага, нито се сочат доказателства за него. Напротив сочат се доказателства от страна на жалбоподателя, според които тя безпротиворечиво е пребивавала през правнорелевантния за оспорената заповед период на територията на Руската Федерация и по-конкретно в околностите на гр. Москва. Т.е. в крайна сметка е събрана пълната релевантна информация за допуснатото от страна на С. правнорелевантно бездействие и липсата на обстоятелства, които да обезсилват ефекта му, а именно такива за пребиваване на територията на друга държава-членка на ЕС.

Касателно възражението за непровеждане на производството на език, разбираем за жалбоподателя, съдът взема предвид обстоятелството, че за разлика от Закона за убежището и бежанците, който в процесуално отношение се явява специален спрямо общите разпоредби на АПК, вкл. в частта изискваща провеждане на административното и съдебното производство на език разбираем за адресата, като преводачът е за сметка на българската държава, то подобни уредби в закона за чужденците в Република българия липсва. Напротив, почти всички производства уреждат изискване за представяне на чуждестранните документи на заявителите с превод на български език. Това обстоятелство е в съответствие с генералната норма на чл.14, ал.1 АПК според която производствата по този кодекс се водят на български език. Действително ал.2 на същата норма предвижда възможността лицата невладеещи български да се ползват от родния си език или друг посочен от тях език, но това е правна възможност, която лицето следва да заяви пред органа. Такова изявление не е направено в нито една фаза от администреативното производство от страна на С.. Напротив същата е получавала уведомления на български език, не е възразявала, че не ги разбира, а напротив депозирала е заявления на български език. Била е представлявана в производството от адвокат, който сам от нейно име е заявил при получаване на оспорения акт, че С. е запозната с връчената заповед на език, който владее. Дококото настоящото производство е такова по съществото на спора и в него са допустими всички предвидени в АПК доказателствени средства, а жалбоподателят се представлява от адвокат, всички доказателства и възражения, които се твърди да е била възпрепятствана да представи пред адм. орган могат да бъдат депозирани и в настоящия съдебен процес. Предвид изложеното твърденията за това, че липсата на осигурен превод представлява съществено процесуално нарушение съдът намира за неоснователно.

По приложението на материалния закон

Според настоящия съдебен състав оспорената заповед е издадена при правилно приложение на материалния закон. Според чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, на което правно основание е издадена тя, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага и когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца.

Както се сочи и в съображение шесто от преамбюла на Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, транспонирана в националното ни законодателство с § 40 от ДР на ЗИДЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 29 от 6.04.2007 г.), основният критерий за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на пребиваване на територията на държавата-членка. Това пребиваване следва да е било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на лицето с тази страна. Необходимо е да се предвиди известна гъвкавост при отчитане на обстоятелствата, които биха накарали едно лице временно да се отдалечи от територията. Аналогично, с разпоредбата на чл.9, § 1, б.“в“ от Директива 2003/109/ЕО, е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствие от територията на Общността за период от дванадесет последователни месеца. В съответствие с предвидената в чл.9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО възможност, в нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца не представляват причина за отнемане или загуба на статута.

В конкретния случай такива изключения не са налице. Спрямо отсъствието на жалбоподателя от територията на Р. България е приспаднато времето, през което в страната ни е било обявено извънредно положение, свързано с разпространилата се Епидемия от Covid – 19. Тя се явява гаржданин, получил разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл.24г, ал.1 от ЗЧРБ, в качеството на чужденец, който е пребивавал законно и без прекъсване на територията на Република България в рамките на 5 години преди подаване на заявлението за разрешаване на дългосрочно пребиваване. Съгласно същата норма, след придобиването му статутът на дългосрочно пребиваване е постоянен, доколкото не са възникнали основания за отнемането му по чл. 40. Т.е. става ясно, че жалбоподателят не попада сред изключенията, предвидени в разпоредбата на чл.40 ЗЧРБ, поради което не са налице предпоставки за това предвидената ПАМ да не бъде наложена. Изложеното основание е извън изчерпателно посочените в чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ случаи, а именно чл.25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г от същия закон. В случая процесният период, зачетен за отсъствие и станал повод за налагане на оспорената мярка, а именно от 02.09.2021г. – 07.03.2023г. попада извън обхвата на обявените в страната извънредно положение и извънредна епидемична обстановка във връзка с разпространението на COVID-19, като следва да бъде отчетено обстоятелството, че периодът на отсъствие е около два пъти по- продължителен, но приспадната е била тази част от него , попадаща в хипотезата на извънредно положение. Именно в този смисъл е уреденото в § 32 от ПЗР на ЗИДЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 21 от 12.03.2021 г.), където изрично е предвидено, че за периода от 13 март 2020 г. до 31 декември 2021 г. отсъствието от територията на държавите – членки на Европейския съюз, на чужденец, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, не е основание за налагане на принудителна административна мярка по чл.40, ал.1, т.6 ЗЧРБ.

На следващо място, разпоредбата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ предвижда, че при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи са длъжни да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето.

С оглед изричната регламентация в посочената норма на редица обстоятелства, които административният орган е длъжен да съобразява при произнасянето си, съдът не счита, че органът действа при обвързана компетентност и при наличието на предпоставките по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ той е длъжен да наложи процесната мярка. Това виждане е аргументирано със съдебна практика, изгубила своята актуалност, тъй като е формирана преди изменението на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ (ДВ, бр. 36 от 2009 г.), в резултат на което в задължение на органа е вменено извършването на проверка на посочените обстоятелства (продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето).

По делото не се установява жалбоподателят да е уязвимо лице по смисъла на § 1, т.4б от ДР на ЗЧРБ, нито пък да е налице инициирано производство по Закона за убежището и бежанците. Относими към него обаче се явяват останалите обстоятелства по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, които трябва да бъдат изследвани, а именно продължителността на пребиваването му на територията на страната, обстоятелството на вече издавано му разрешение на продължително пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата му по произход. В този контекст следва да бъдат изследвани и причините, поради които през процесния период жалбоподателят е отсъствал от страната, както и дали в резултат на изпълнението на оспорения административен акт няма да бъде нарушено правото му на личен и семеен живот, гарантирано от чл.8 от ЕКПЧ.

В тази връзка съдебният състав е призовал за свидетели двама служители на жалбоподателя от дружеството ЕС ПИ БИ Риълти ЕООД – Н.С.С. и Р.Р.Й.. От разпита на свидетеля Й. става ясно това, че същата еднократно е срещала жалбоподателката в качеството и на собственик и управител на търговското дружество, след като е започнала работа на 13.04.2023г. Според показанията на св. С. същият е започнал работа в края на м. Юли 2022г. и е бил уволнен поради съкращение на щата на 15.09.2023г. Този свидетел също обяснява, че рядко е виждал жалбоподателката в качеството й на управител и едноличен собственик на капиатала на дружество ЕС ПИ БИ Риълти ЕООД. Това, предполагаемо според съдебният състав е могло да се случи след 07.03.2023г., когато същата е пребивавала в продължение на няколко месеца в страната, тъй като преди тази дата , вкл. от датата на назначението на свидетеля в дружеството на жалбоиподателя, същата е отсъствала от територията на страната.

От така събраните гласни доказателствени средства се установява, че С. не е установила трайни икономическо-социални връзки със своите служители. Те почти не са я виждали дори и след завръщането й в България, а през релевантния период на отсъствието й търговската дейност се е осъществявала в нейно отсъствие, което говори за доказана възможност от нейна страна да осъществява търговската си дейност пълноценно дори и при цялостното й отсъствие от страната. Спорадичните появявания на жалбоподателя сред служителите си може да бъде осъществявано и чрез други способи за краткотрайни посещения на лицето в страната.

Липсва на територията на страната и трайноустановена връзка между жалбоподателя и други членове от нейното семейство в широк смисъл. Както бе установено по-горе, както майката на жалбоподателя, такла и нейния син не са български граждани, а лица, притежаващи същия статут на пребиваване, като и двамата са напуснали страната в средата на м. Септември 2021г. и не са се завръщали обратно. Липсват твърдения , изложени от страна на жалбоподателя и за трайноустановени връзки и контакти с лица, с които жалбоподателят е изградила приятелства.

Както бе подчертано и по-горе, разпоредбата на чл.9, ал.2 от Директивата само урежда възможността да бъдат предвидени особени причини и извънредни обстоятелства, при наличието на които може да бъде дерогирано отнемането или загубата на правото на пребиваване. Терминът за „извънредни обстоятелства“ действително е възприет от страна на законодателя в ЗЧРБ 0 §1, т.7, но същият не присъства в разпоредбата на чл.40 ЗЧРБ, а в редица други разпоредби на закона. Доколкото разпоредбата на директивата предвижда само една възможност, която не притежава императивен характер, в дискрецията на държавата е възможността да възприеме и предвиди в законодателството си тази възможност или не, поради което липсата й в българската нормативна уредба не представлява нарушение на правото на ЕС. По тази причина изобщо не следва да бъдат коментирани събраните доказателства за проведените лечения на жалбоподателя и нейната майка на територията на Руската Федерация, както и останалите, представени от жалбоподателя и сочени като изходящи от страна на руски държавни органи документи. Само за яснота следва да бъде уточнено, че същите, доколкото изхождат (или така поне се сочи в самите тях), от държавни институции не могат да бъдат кредитирани като официални свидетелстващи документи, доколкото не са представени във вариант, заверен с Апостил. Съдът е изискал надлежна заверка на посочените официални документи и е предупредил страните за последиците при непредставянето им. Възражението на процесуалния представител на жалбоподателя за липсата на необходимост от прилагане на посочения формат е неоснователно. Цитираният договор между НРБ и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела е приет на база Конвенцията по международно частно право, която не обхваща производствата на публичното административно право. Това приравнява представените документи на частни свидетелстващи такива, сочещи изгодни за жалбоподателя факти и обстоятелства. Непредставянето им в оригинал, след служебното им изискване за сверка на тяхната истинност от страна на съдебния състав разколебава позицията на жалбоподателя както за автентичността им така и за верността на обстоятелствата за които свидетелстват те. Отделно от изложеното, дори да бъде зачетена материалната им доказателствена сила, те свидетелстват за проведени планови операции на жалбоподателя и нейната майка, касаещи оплаквания от години. Т.е. касае се за ситуации, свързани със сдравния статус на двете лица, които не са настъпили рязко и неочаквано и поради което не е налице техен извенреден характер.

Твърдението за незаконосъобразен характер на ПАМ не може да намери упора и в разпоредбата на чл.8 от ЕКПЧ. Според установената съдебна практика на ЕСПЧ, Конвенцията не гарантира правото на едно лице да влиза или пребивава в държава, на която не е гражданин, или правото му да не бъде изведен от такава държава, а държавите – страни по Конвенцията имат право да контролират, съгласно добре установения принцип на международното право, влизането, престоя и отстраняването на лица, които не са техни граждани. Освен това чл.8 от ЕКПЧ не предоставя право на определен вид разрешение за пребиваване (постоянно, временно и др.), при условие че предложеното от властите решение им позволява да упражняват безпрепятствено правото си на зачитане на личния им и семеен живот. В случая с оспорения съдебен акт, противно на твърденията на жалбоподателя, семейството на жалбоподателя не се разделя, тъй като същата от една страна представлява едночленно семейство, доколкото не е омъжена и синът й е пълнолетен, като последният заедно със своята баба формират семейството на жалбоподателя в широк смисъл, но те и двамата са напуснали Република България на 14.09.2021г. и не са се завръщали оттогава.

В конкретната хипотеза не са налице и предпоставките на чл.40, ал.1, т.13 от ЗЧРБ, която разпоредба предвижда по-дълъг, двугодишен срок на отсъствие, като основание за отнемане на правото на пребиваване в страната. Видно от регламентирания в тази разпоредба фактически състав, същата се явява неприложима спрямо данните по настоящия случай.

От събраните доказателства се установява по категоричен начин, че в периода от 01.01.2022г. до 07.03.2022г., попадащ пзвън обявеното по-рано в страната извънредно положение, свързано с епидемията от Covid – 19, жалбоподателят е отсъствала непрекъснато от страната. Същият не твърди и не е представила доказателства по чл.59 от ППЗЧРБ за това, че в този период е пребивавала в друга държава членка на ЕС (официален документ, издаден от компетентен орган на такава държава – членка на ЕС, гранични печати за вход и изход, документи за хотелско настаняване или други документи, които могат да обосноват пребиваването в тази държава – членка на ЕС), а търговската дейност на притежаваните от нея дружества са били пълноценно управлявани от дистанция и при отсъствието на членове на семейството й, както и на други близки роднини на територията на страната, поради което правилен се явява направеният от административния орган извод, че освен от страната, в посочения период жалбоподателят е отсъствал от територията на държавите – членки на ЕС.

По делото не са ангажирани годни доказателства за релевантни причини, наложили това продължително отсъствие. Както беше отбелязано, такова доказателство не съставлява представените от страна на държавни органи, незаверени с апостил документи за медицински интервенции (под формата на извлечения от здравния картон на жалбоподателя и нейната майка), като доказателство за това формално изискване е обстоятелството, че при извършен превод и заверка за верността на превода, преводачът на българското пшосолство е поставил печат в долния десен ъгъл, че удостоверява верността на превода, но не и на съдържанието на документа, макар същият като служител в посолството да е запознат с външния вид и формата на официалните документи, в държавата, в която изпълнява дипломатически функции.

По сходни, като факти и приложимо право, дела е формирана трайна практика на ВАС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя (вж. напр. решение № 12368 от 3.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7236/2021 г., IV о., решение № 5176 от 28.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 1787/2016 г., VII о., решение № 5014 от 10.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15811/2013 г., VII о.).

По изложените съображения оспореният административен акт се явява законосъобразен, а жалбата срещу него неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на делото и липсата на претенции за разноски от страна на процесуалния представител на ОД на МВР – Бургас, такива не следва да бъдат присъждани.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Административен съд Бургас, III състав

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е. Алекиандровна С., гражданин на Руската федерация, притежаваща статут на постоянно пребиваващ в Република България, против заповед № 251з-3246/26.06.2023г., издадена от Директор ОДМВР – Бургас, с която, на основание чл.44, ал.1 вр. чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, спрямо жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

	Съдия: