Р Е Ш
Е Н И Е
№80
гр. Несебър, 12.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав
в публично заседание на пети март две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Диана Каравасилева, като разгледа гр. д. № 539 по описа на Районен съд Несебър за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От
ищеца „У.Б.” АД срещу Е.Д.Д. са предявени искове по чл. 79 ЗЗД вр. чл. 430, ал.
1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С тях се иска ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 1055,60 лв., представляваща неизплатена главница по
договор № CCIR-414-00001-2013
за кредитна карта на физически лица от 14.12.2013г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането, както и сумата от 311,21 лв., представляваща дължими
лихви по договора за кредит за периода 26.05.2016г. – 30.05.2019г. В исковата
молба се сочи, че на 14.12.2013г. между страните бил сключен цитираният договор
за кредитна карта. Сочи се, че съгласно т.4.4.1 от договора за кредит крайният
срок за окончателното възстановяване и погасяване без право на револвиране на
дължимите по кредита суми е бил до 31.12.2017г. Навежда се, че длъжникът
изпаднал в забава при погасяване на минималните месечни вноски от месец
03.2016г. Излага се, че това е било предпоставка банката да обяви кредита за
предсрочно изискуем, а впоследствие – на 31.12.2017г. е изтекъл и крайният срок
за погасяване на кредитното задължение. Твърди се, че задълженията за главница
и лихви, посочени по-горе, не са погасени към 31.05.2019г. С тези доводи от
съда се иска да уважи исковете. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника Е.Д.Д., чрез
особения му представител, е подаден отговор на исковата молба. В него се сочи,
че искът е допустим. Акцентира се, че особеният представител няма контакт с
ответника, поради което не може да се ангажира със становище относно основателността
на иска, включително и признаването му. Отправя се искане за
решение съгласно представените и събрани доказателства и закона.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По предявения иск по чл.
79 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ:
В тежест на ищеца е да докаже
наличието на облигационна връзка между него и ответника – по договор № CCIR-414-00001-2013 за кредитна карта на
физически лица от 14.12.2013г., усвояването на кредита от страна на ответника
чрез използването на платежен инструмент – кредитна карта, осъществяването на
предпоставките, при наличието на които настъпва уговорената в договора
изискуемост, размера на претендираното вземане за главница. В тежест
на ответника, при
доказване на горните обстоятелства, е да установи, че е изпълнил задълженията
си по договора за кредит.
Видно
от договор № CCIR-414-00001-2013
от 14.12.2013г. (на л. 7 – л. 10 от делото), ведно с общи условия към него (на
л. 11 – л. 32 от делото) между ищеца и ответника бил сключен договор за
кредитна карта на физически лица, с размер на разрешен кредитен лимит – 1800
лв., определен месечен лихвен процент върху усвоената сума и предвидени такса
администриране на неплатени в срок задължения и такса за надвишен кредитен
лимит. С т. 4.2 от договора бил определен срок за ползване на разрешения
кредитен лимит – до 31.12.2015г., а с т. 4.4 бил определен краен срок на
действие на договора – 31.12.2017г. В т. 4.1 от договора била предвидена
минимална изискуема вноска от 54 лв., дължима според т. 4.1.2 от договора от
01-во до 15-то число на всеки текущ месец, следващ периода на клиентски плащания.
В т. 8.2 от договора било предвидено еднократно продължаване на договора по
преценка на банката за нов двугодишен период – в случай, че кредитополучателят
е изправен платец и не поиска прекратяване на договора. От фактическа страна по
делото се установява, че ответникът изпаднал в забава в плащанията си от
15.03.2016г. Този факт се потвърждава от изготвената по делото
съдебно-счетоводна експертиза (на л. 111 – л. 114), която не е оспорена от
страните и се кредитира от съда като обективна, компетентна и безпристрастна.
Изводът на вещото лице съответства и на отбелязаното в приложеното към исковата
молба извлечение от счетоводни книги, изготвено от ищеца по реда на чл. 60, ал.
2 от ЗКИ (на л. 6 от делото). От заключението на вещото лице се установява, че
през периода на ползване на кредитната карта ответникът е усвоявал целия му
предоставен кредитен лимит.
С
оглед настъпилия краен срок на договора и изпадането на ответника в забава след
15.03.2016г. (считано от 16.03.2016г.), то съдът намира за доказано по делото,
че е налице облигационна връзка между страните, по която ответникът е усвоявал
съответните суми чрез използването на кредитна карта, като е настъпила и
изискуемост за заплащане на дължимите суми по договора. От вещото лице е
извършен анализ на заплатените от ответника суми, като е установено, че от
14.12.2013г. до момента на изготвяне на експертизата от него са заплатени
следните суми – 7004,71 лв. – главница, 582,10 лв. – лихва, 97,80 лв. – годишна
такса обслужване и 166,26 лв. – такса за администриране на неизплатени в срок
задължения. При съобразяване с тези плащания, вещото лице е констатирало (след
проверка в счетоводството на ищеца), че към 31.05.2019г. (и към 27.02.2020г.)
не е погасена главница по договора в размер на 1055,60 лв.
При
тези данни съдът намира, че претенцията за главница по договора за кредит е
доказана по основание и размер. По делото се доказа, че ответникът е усвоявал
кредитния лимит по кредитната карта, извършвал е плащания по договора, като при
настъпила изискуемост на всички вземания по договора – 31.12.2017г., към
момента на изготвяне на експертизата не е възстановил претендираната от ищеца
сума за главница в размер на 1055,60 лв. Предявеният иск за главница следва да
бъде уважен изцяло.
По предявения иск по чл.
86, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава за периода
26.05.2016г. – 30.05.2019г., както и размера на претенцията си. С оглед
изводите във връзка с иска за главница, съдът намира, че наличието на главен
дълг е доказано по делото. Наред с това се установява (от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза), че за периода 26.05.2016г. – 30.05.2019г.
дължимата лихва за забава е в размер на 311,21 лв. Посочената сума е начислена
като „лихва върху просрочена главница” и в представеното към исковата молба
извлечение от счетоводни книги.
Във
връзка с иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД обаче следва да се вземат предвид и
допълнителни обстоятелства. Според чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В тази
връзка с доклада по делото съдът е указал на страните, че служебно ще следи за
наличието или не на неравноправни клаузи в договора. При тази служебна преценка
съдът достигна до извод, че клаузата от раздел III „Общи правила за кредитни карти на
физически лица”, т. 1.16 от общите условия към договора за кредит е
неравноправна. С посочената клауза е предвидено заплащането на такса
администриране на неизплатени в срок задължения, която представлява такса,
дължима от кредитополучателя в случаите когато същият не погаси месечните си
вноски до или на датата на изискуемост. Тази клауза е предвидена и в самия
договор за кредитна карта – т. 3.2 от него.
На
първо място в случая безспорно става въпрос за договор, сключен с потребител, тъй
като дейността на кредитните институции по отпускане на кредити е дефинирана
изрично като „финансова услуга” (§ 13, т. 12 от ДР на ЗЗП), от което следва, че
ползващите тази услуга физически лица са потребители по смисъла на общото
правило на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП (в този смисъл Определение №
552/12.08.2014г. по ч.гр.д. № 4109/2013г. на II т.о. на ВКС и др.). Върховната инстанция вече е имала
повод да се произнесе (с Решение № 345 от 09.01.2019г. по т.д. № 1768/2018г. по
описа на II
търг. отделение) в насока, че предвиждането на такса, свързана с неизпълнение
от страна на длъжника, не отговаря на изискването за добросъвестност и нарушава
равновесието между правата и задълженията на търговеца и на потребителя.
Възлагането в тежест на потребителя на допълнителна такса за управление
(администриране) на договора/кредита в случай на забава, за която по правило
потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава, противоречи на
разпоредбите, даващи право на кредитора да претендира обезщетение за забава.
Настоящият случай е именно такъв, доколкото таксата „администриране на
неизплатени в срок задължения” представлява такса за управление на кредита в
случай на забава. Начисляването е неразривно свързано с изпадане на длъжника в
забава, но в такъв случай той дължи законово предвиденото обезщетение за забава
и начисляването на допълнителна такса за това представлява неравноправна
клауза. Както е прието в трайната практика на ВКС (Решение № 308 от
29.01.2019г. по т.дело № 2931/2017г. по описа на II търг. отделение на ВКС и цитираните
в него) предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна,
са следните: 1.) клаузата да не е индивидуално уговорена; 2.) да е сключена в
нарушение на принципа на добросъвестността; 3.) да създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и
необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4.) да е
сключена във вреда на потребителя. В случая клаузата не е уговорена
индивидуално (част е от общите условия към договора), сключена е в нарушение на
принципа на добросъвестност (с оглед изложеното по-горе), сключена е във вреда
на потребителя (с оглед неговото задължение да заплаща лихва за забава при
подобни случаи) и създава неравноправност в отношенията между страните. С оглед
изложеното, съдът достигна до краен извод за неравноправност на клаузите по
раздел III
„Общи правила за кредитни карти на физически лица”, т. 1.16 от общите условия
към договора за кредит и т. 3.2 от самия договор.
Макар
посочената такса да не е предмет на предявения иск, изводът на съда за
неравноправност на клаузата, на която се основава тази такса, е неразривно
свързан с претенцията за лихва за забава. Това е така, тъй като в практиката си
върховната инстанция многократно е имала повод да дава указания към съдилищата
как следва да се процедира при установяване на неравноправни клаузи. С Решение
№ 146 от 01.11.2017г. по търг. д. № 2615/2016г. по описа на I търг. отделение на ВКС, Решение №
198 от 18.01.2019г. по търг. дело № 193/2018г. по описа на I търг. отделение на ВКС, Решение №
299 от 15.02.2019г. по търг. дело № 2023/2017г. по описа на II търг. отделение на ВКС (и много
други) са дадени указания, че при наличието на неравноправни клаузи в договора следва
да се допусне изслушването на заключение на икономическата експертиза, в което
размерът на вземането на кредитора да се определи без да се вземат предвид тези
клаузи, като се вземат предвид направените от потребителя плащания и при тези
данни се определят (ако има такива) непогасени, но изискуеми суми по договора.
От заключението на вещото лице по приетата по делото експертиза се установява,
че ответникът е извършил плащане в полза на ищеца на сумата от 166,26 лв. –
такса за администриране на неизплатени в срок задължения. Посоченото плащане се
основава на неравноправна клауза в договора за кредит, поради което с него е
погасена сума, която е била недължима от страна на ответника. По арг. от чл.
76, ал. 2 от ЗЗД когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите,
разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите
и най-после главницата. По отношение на паричните задължения с т. 1 от
Тълкувателно решение № 3/2017г. от 27.03.2019г. по тълк. дело № 3/2017г. по
описа на ОСГТК на ВКС е прието, че когато
извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за
забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в
поредността по чл.76, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите. Посочено е,
че условие за прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на едно
задължение, което се формира от поне два от посочените елемента. В случая
ищецът твърди, че по договора за кредит са останали незаплатени задължения на
ответника за главница и законна лихва за забава. Ето защо след като плащането
на сумата от 166,26 лв. е отнесено към сума, която не се дължи по договора, то
на основание чл. 76, ал. 2 от ЗЗД следва да се приеме, че с посоченото плащане
е погасено част от задължението на ответника за лихва за забава. Налице е
изпълнение от негова страна със заплащане на сумата от 166,26 лв., което
очевидно не е било достатъчно да покрие дължимите суми за главница и лихва за
забава. Същото изпълнение не е било годно да покрие и такса администриране, тъй
като такава не се е дължала по договора с оглед неравноправната клауза.
Следователно единственият вариант за отчитане на това плащане е чрез
прилагането на реда по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД.
Тъй като съдът достигна до извод, че за периода
26.05.2016г. – 30.05.2019г. дължимата лихва за забава е в размер на 311,21 лв.,
то след приспадане на сумата от 166,26 лв. следва да се приеме, че искът по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД е основателен до размера от 144,95 лв., поради което следва да
бъде уважен до този размер и отхвърлен до пълния му предявен.
При този изход на спора на ищеца следва да се
присъдят разноски, съразмерно на уважената част от исковете. По делото от ищеца
е доказано осъществяването на разноските в размера, посочен в списъка (на л.
115), а именно 1033,04 лв. Съразмерно на уважената част от исковете следва да
му се присъдят разноски в размер на 907,38 лв.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК в решението
следва да се впише посочената в исковата молба банкова сметка ***, по която да
се преведат присъдените суми.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Е.Д.Д., ЕГН **********, с настоящ
адрес ***, да заплати на „У.Б.” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, пл. „Света Неделя” № 7, на основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1
и ал. 2 ТЗ - сумата от 1055,60 лв., представляваща неизплатена главница по
договор № CCIR-414-00001-2013 за кредитна карта на физически лица от
14.12.2013г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на исковата молба – 04.06.2019г., до окончателното изплащане на вземането, а на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата от 144,95 лв., представляваща
дължима лихва за забава по договора за кредит за периода 26.05.2016г. –
30.05.2019г., като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до пълния му предявен
размер от 311,21 лв.
ОСЪЖДА Е.Д.Д., ЕГН **********, с настоящ адрес
***, да заплати на „У.Б.” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, пл. „Света Неделя” № 7, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 907,38 лв.,
представляваща направените по делото разноски, съразмерно на уважената част от
исковете.
Банкова
сметка, ***:
BG43
UNCR 8115 0100 0136 44, BIC *** – UNCRBGSF, „У.Б.” АД.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: