Р Е Ш Е Н И Е № 220
18.02.2020г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 21.01.2020г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Бояна Дамбулева
като разгледа докладваното от съдия Г. в.гр.дело № 2957 по описа за 2019г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
"ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД с ЕИК ********* срещу
решение № 3549/26.09.2019 г. на Пловдивския районен съд, постановено по гр. д. № 5552/2019 г., с което жалбоподателят е осъден да заплати на Т.А.Д.,***, сумата от 287, 76 лева- недължимо платена възнаградителна лихва
по недействителен договор за паричен заем № 2452361/ 18.12.2015 г. и сумата от 1 370, 72
лева- недължимо платена неустойка по договора, ведно със законната лихва върху
сумите от датата на предявяване на иска- 09.04.2019 г. до окончателното плащане, както и общо 104,83 лв.
разноски по делото. Със същото решение жалбоподателят е осъден да заплати на
процесуалния представител на ищеца- адв.Д.Б. от АК-Пловдив сумата от 625,95 лв.
възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по делото на
осн.чл.38, ал.2,вр.ал.1, т.2 от ЗАдв.
В жалбата се излага, че решението
на ПРС е неправилно и незаконосъобразно.
Излагат се доводи за действителност на процесния договор и съответствието му с изискванията на
чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, както и на
отделните му клаузи за възнаградителна лихва и неустойка. Оспорват се
изводите на съда за
нарушаването на посочените законови изисквания, както и извода за нищожност на
посочените клаузи поради противоречието им с добрите нрави/ основание по чл.26,
ал.1 ЗЗД/. Настоява се за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна не е депозирала отговор на въззивната жалба.
В с. з., въззивникът , чрез пълномощника си адв.К.,
поддържа жалбата. Претендира разноски за
въззивното производство.
В с. з., въззиваемата страна не се представлява.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така
посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на
предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи
за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.
Предмет на образуваното
първоинстанционно производство са кумулативно съединени осъдителни искове с правна
квалификация чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД за връщане на недължимо платени суми
по договор за потребителски кредит № 2452361/18.12.2015 г., в размер на сумата
от 287,76 лв. възнаградителна лихва и в
размер на сумата от 1370,72 лв. неустойка.
За да обоснове
претенцията си ищецът е твърдял, че между страните е бил подписан потребителски
договор за кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който е недействителен на
специалните основания, предвидени в чл.22 от същия закон. Конкретно е
поддържал, че не са били спазени изискванията на: чл.11, ал.1, т.9 ЗПК- не били
посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, тъй като не бил
посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето
с изплащането на всяка една от месечните вноски; чл.11, ал.1, т.10 ЗПК-
липсвало посочване в договора от какви пера е съставена общо дължимата сума по
кредита; чл.11, ал.1, т.11 ЗПК- в погасителния план не било посочено
разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми; чл.11, ал.2 ЗПК- не е подписвала общи условия. Наред с това е релевирано и възражение за
нищожност на отделните клаузи за възнаградителна лихва и неустойка поради
противоречието им с добрите нрави. Поради недействителността както на договора,
така и на отделните клаузи, плащането на лихвата и неустойката било извършено
при начална липса на основание и затова подлежало на връщане. Първоначално
претенцииите са били заявени за сумата от 100 лв. всяка от тях, като
впоследствие размерът е увеличен по реда на чл.214, ал.1 ГПК съответно на 287,76
лв. -възнаградителна лихва и на 1370,72
лв.- неустойка.
Не е налице спор между страните
относно сключения
между тях договор, като този
факт се установява и от представения писмен договор за паричен заем № № 2452361/18.12.2015 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 1500. 00
лв. за срок от 52
седмици , платими на 26 вноски в размер на 68,76 лева на конкретно посочени дати на плащане, ведно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен
процент от 35%, и годишен процент на разходите от 40,90 %. В чл.4, ал.1 от договора е предвидено задължение на заемополучателя да
предостави на заемодателя в тридневен срок от подписването на договора едно от
следните обезпечения: 1. Две физически лица-поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания- да представи служебна бележка от работодател
за размер на на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му
доход да е в размер над 1000 лв., да работи на безсрочен трудов договор; да не
е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки или ако има- кредитната му история
в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; 2.
Банкова гаранция с бенефициер- заемодателя, за сумата по чл.2, т.7 / общата
сума, дължима от заемателя/ със срок на валидност- 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора. При неизпълниение на това задължение в
ал.2 е предвидена неустойка в размер на 1370,72 лв., която се заплаща от
заемополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към
размера на всяка от вноските се добавя сумата от 52,72 лв.
Не се спори по делото,
че въззиваемият е получил договорения паричен заем, както и че е същият е
изцяло погасен в уговорения срок, ведно с възнаградителната лихва и неустойката
по чл.4, ал.2 от договора. Тези обстоятелства се потвръждават и от представените
от ответника пред ПРС справки за извършени плащания.
Относно
недействителността на договора, въззивният съд намира следното:
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското
законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата
на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да
прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между
договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост,
имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е
застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна
практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Анализирано съдържанието на процесния договор за кредит обуславя извода, че е
спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл. 10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл. 11, ал.
1, т. 1-9 и т.11 ЗПК, съдържа дата и място на сключването му,
вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, размер на
лихвения процент,
който в случая е фиксиран за целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните
вноски и периодичността и датите на плащането им- 26 броя вноски по 68,76 лв.,
платими на изрично посочени дати ,
както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 12 до т. 26.
Настоящият състав на ПОС
не споделя доводите на ищеца, възприети и от първоинстанционния съд, за
противоречие на процесния договор с изискванията на чл.11, т.9 от ЗПК относно
посочване на лихвения процент и условията за прилагането му. В случая договорът
е сключен при фиксиран лихвен процент, т.е. същият е непроменлива величина за
целия срок на договора, поради което и изискването за посочване на условия, при
които се прилага, не е било необходимо. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така
и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонетните
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на осн.чл.633 от ГПК.
Налице обаче е нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. ПОС
намира, че посочените в договора годишен процент на разходите от 40,90 % и общата
сума за плащане от заемополучателя – 1787,76 лв. не съответстват на
действителните такива. Съображенията за това са следните:
Предвидено е още при сключването на договора, че неустойката по чл.4, ал.2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка
вноска по договора, като към вноската се добавя сума от 52,72 лева. Така въведените изисквания в чл.4, ал.1 от договора за вида обезпечение и срока за
представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение
не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на
условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин
към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. С оглед на това настоящият състав намира,
че процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал.1 от ЗПК, като липсата на част от задължителните
реквизити по т.10 от
нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на
двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /
Директива за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно
да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква
или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост
Изложеното налага едновременно извод за недействителност на договора на осн.чл.22 ЗПК,
както и основателност на осъдителните искове по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на
платените по него над размера на предоставения заем суми, като платени при
начална липса на основание.
Първоинстанционният съд
е достигнал до същия краен извод, поради което решението му, като правилно, ще
се потвърди.
В писмената защита,
представена след приключване на устните състезания пред въззивния съд,
пълномощникът на въззиваемата страна- адв.С.Г. ***, е поискал присъждане на
адвокатско възнаграждение поради оказано безплатно процесуално представителство
пред въззивния съд на осн.чл.38 от ЗАдв. Искането ще се остави без уважение,
тъй от една страна е несвоевременно по арг.от чл.81 ГПК / следвало е да се
направи преди приключване на устните състезания/, а от друга- посоченият
пълномощник не е извършил никакви процесуални действия пред въззивния съд, в
т.ч. не се е явил в проведеното открито с.з.
Воден от горното, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3549/26.09.2019 г., постановено
по гр.д.№ 5552/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив.
Оставя без уважение
искането на адв.С.Г. *** за присъждане на адвокатско възнаграждение на
осн.чл.38, ал.2 ЗАдв. за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.