Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ….03.2023г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, II-„А” въззивен състав, в открито съдебно заседание на седми март през
двехиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИОЛЕТА ЙОРДАНОВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева, въззивно гражданско
дело № 4357 по описа за 2021 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника И.Н.Ц.,
чрез назначения особен представител, срещу решение от 08.12.2020г. по гр. дело № 44064/2017г.
на Софийски районен съд, 127 състав, В ЧАСТТА, с която съдът е признал за
установено, на основание чл. 422, ал. 1във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД , че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата
778. 73 лв., представляваща ¼ от стойността на доставена топлинна
енергия за периода 01.02.2014г. – 30.04.2016г., ведно със законната лихва върху
сумата от 22.02.2017г. до окончателното изплащане; сумата 11. 13 лв,
представляваща ¼ от главница за предоставена услуга дялово разпределение
за периода 01.02.2014г. – 30.04.2016г. и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 13. 34 лв. – обезщетение за забава за периода 31.03.2014г.
– 14.02.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 10898/2017г.
на СРС, 127 с-в.
С решението исковете срещу жалбоподателя са
отхвърлени до пълните предявени размери и изцяло са отхвърлени исковете срещу А.
Н.П., като са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ответник, чрез особения представител, обжалва решението в частта за уважаване на исковете
срещу него, с оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. Твърди,
че по делото не е доказано качеството му на потребител на топлинна енергия, тъй
като липсва заявление за приемане на наследството на първоначалния ответник Н. Ц.,
починал в хода на първоинстанционното производство. Сочи се, че не са налице
доказателства и за мълчаливо приемане на наследството, поради което не е налице
доказано право на собственост досежно процесния топлоснабден имот, респ.
пасивна материалноправна легитимация по иска. Отделно се твърди в жалбата, че
по делото няма доказано и облигационно правоотношение между страните, поради
липса на сключен писмен договор или представено заявление за откриване на
партида от ответника. Излага се, че е
налице неизпълнено задължение на ищеца по чл. 190 ГПК в първоинстанционното
производство да представи молба-декларация за откриване на партида на процесния
имот, подадена от И.Ц., поради което СРС е следвало да приложи последиците на
чл. 190, ал. 2 ГПК. Предвид изложеното, се моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част, като вместо него постанови
друго, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани,
с присъждане на разноски.
Въззиваемият – ищец „Топлофикация София“ ЕАД оспорва
жалбата като неоснователна в депозиран писмен отговор. Моли съда да потвърди
решението в обжалваната част. Претендира разноски.
Третото лице – помагач на ищеца по делото „Т.с.“ ЕООД
не заявява становище по въззивната жалба.
По делото е депозирана частна жалба от адв. Р.Н. –
особен представител на жалбоподателя, срещу определение от 08.02.2021г. на СРС,
с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК за изменение на
решението в частта досежно определените разноски за адвокатско възнаграждение.
Моли се съда да отмени определение и да завиши определения размер на
възнаграждение с още 201. 80 лв. – разлика до пълния дължим размер от 312. 64
лв., съобразно чл.7, ал.2, т. 2 НМРАВ.
Ответникът по частната жалба „Топлофикация София“ ЕАД
я оспорва в депозиран писмен отговор.
Третото лице – помагач не заявява становище.
Решението в частта за отхвърляне на исковете е влязло
в сила като необжалвано.
Софийският
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо в атакуваната част.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
Първоинстанционното решение
е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
Предявени са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК
установителни искове за парични притезания, за които е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 16389/2018 г. по описа на
СРС, 51състав, за сумите срещу ответника Н.С.Ц..
В хода на първоинстанционното
производство Н.С.Ц. е починал и на негово място на основание чл. 227 ГПК са
конституирани наследниците му по закон А. Н.П. и И.Н.Ц. /деца/.
СРС е уважил частично
исковете срещу жалбоподателя, като е приел, че по делото е проведено пълно и
главно доказване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните, като по отношение на иска за главницата е
кредитирал заключението на приетата СТЕ и е уважил частично направено от
ответника възражение за давност. По отношение на иска за лихва за забава е
приел наличие на забава за част от претендирания период, съобразно приложимите
Общи условия от 2008г., а по отношение на останалата част от периода е приел,
че не е налице доказана забава на длъжника.
С оглед доводите в жалбата,
съгласно които не се оспорва присъдения размер и квота от правото на
собственост на ответника, в качеството му на съсобственик на имота,
единственият спорен по делото е въпрос наличието на качеството потребител на
ответника, с оглед липсата на изрично или мълчаливо приемане на наследството на
починалия в хода на делото Н. Ц. по реда
на чл. 49, ал. 1 и 2 ЗН.
По делото е безспорно установено, че Н.
Ц. е бил собственик на ½ ид. част
от процесния топлоснабден имот /нот. акт от 15.12.95г./, поради което след
смъртта му посочената ид. част е наследена по равно от децата му А. Н.П. и И.Н.Ц.,
т.е. въззивникът се легитимира като собственик на 1/4 ид. част от процесния
имот на основание наследяване по закон
/чл. 5, ал. 1 ЗН/.
От изложеното следва изводът, че
ответникът, в качеството му на съсобственик на имота, има качеството
потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди, съгласно & 2а от ДР на ЗЕ и на основание чл. 155 от ЗЕ, дължи
заплащане на цената на отдадената за процесния имот топлинна енергия за
претендирания период. Ето защо искът е
доказан по основание и размер.
Доводите в жалбата, че не са
представени доказателства за приемане на наследството с изрични или
конклудентни действия по смисъла на чл. 49, ал. 1 и 2 ЗН, не налагат различен
извод в случая.
Налице е константна съдебна
практика, че приемането на наследството направо или по опис и отказът от
наследство са строго лични актове и не могат да бъдат извършени от процесуален
представител, респ. от особен представител в производство по чл. 51 ЗН – така
определение № 315/23.06.2015г. по ч.гр.д.№ 3092/2015г. на ВКС, І ГО,
постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. С оглед необходимост от лична
преценка на лицето за изрично или мълчаливо приемане на наследството по чл. 49,
ал. 1 и 2 ЗН и липсата на представителна власт на особения представител да
извършва валидни разпоредителни действия с материалноправен ефект от името и за
сметка на представлявания, още повече действия, свързани с личността на
представлявания, на още по-голямо основание особеният представител, назначен по
реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не е
легитимиран и да се позовава на нормата на чл. 49 ЗН в настоящото исково
производство, по което представляваният е посочен като длъжник. В настоящото
исково производство съдът следва само да констатира процесуалното
правоприемство по реда на чл. 227 ГПК. Ето защо особеният представител на
въззивника не е легитимиран да прави
възражение за липса на приемане на наследството от представлявания и такова
възражение не следва да бъде разгледано.
Неоснователен е и довода в жалбата за
неизпълнено задължение по чл. 190 ГПК за представяне от страна на ищеца на
заявление за откриване на партида от ответника И.Ц.. В мотивите на определение
от 04.02.2020г. СРС действително е приел искането на ответника в тази връзка за
основателно, с оглед направено възражение от първоначалния ответник, че И.Ц. е
единственият фактически ползвател на имота. В диспозитива на цитираното
определение обаче не е налице постановено такова задължение до ищеца, вероятно
поради технически пропуск, поради което не може да се приеме, че е налице
процесуално бездействие на ищеца по смисъла на чл. 190, ал.1 ГПК, което следва
да бъде преценено по реда на чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 ГПК. Извън горното,
липсата на молба-декларация за откриване на партида не налага различен извод
досежно пасивната материалноправна легитимация на ответника И.Ц. за ¼
част от сумите, предмет на въззивното производство.
Съгласно задължителните указания, дадени с ТР №
2/17.05.2018 г. по т.д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК, правоотношението по продажба
на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор,
сключен при публично известни Общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР), като
писмената форма на договора е форма за доказване. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз
основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия. Прието е в горецитиранато ТР, че
клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
Предвид изложеното, в случая ответникът е легитимиран
по исковете в качеството на съсобственик на имота за припадащата му се квота от
съсобствеността и без наличие на молба-декларация за откриване на партида.
С оглед изложеното, жалбата е неоснователна и решението
в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
По
частната жалба по чл. 248 ГПК:
С
обжалваното определение е оставена без уважение молбата на адв. Н., назначена
по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК като особен представител на ответника, за
завишаване на определения й депозит по делото от 110. 84 лв. на 312. 64 лв.
СРС е
обосновал отказа си с мотиви, че възнаграждението е определено на основание чл.
47, ал. 6, пр. последно ГПК, с оглед действителната фактическа и правна
сложност на делото, като е определил размера на база 1/2 от минимално
предвидения в НМРАВ № 1/2004г. Настоящият съдебен състав споделя подробно изложените
изводи на първоинстанционния съд, че извършените процесуални действия от
особения представител – явяване в две съдебни заседания и представяне на
писмено становище, без извършени действия по подаване на писмен отговор по чл.
131 ГПК, не налагат завишаване над определения минимален размер на
възнаграждението, по смисъла на чл. 47, ал.6, пр. последно ГПК вр. чл. 7, ал.2,
т. 2 НМРАВ. Съобразно приложимата към момента на произнасянето от СРС редакция
на чл. 7, ал.2, т. 2 НМРАВ, ред. ДВ, бр. 45/15.05.2020г., при материален
интерес от 1180. 65 лв., минималният размер на възнаграждението е в размер на
сумата 210. 84 лв., а определен по реда на чл. 47, ал. 6, пр. последно ГПК –
105. 42 лв. Предвид горното, определеният от СРС размер от 110. 84 лв. е съобразен със законоустановения минимум и с
действителната фактическа и правна сложност на делото. Неоснователни са
доводите на частната жалбоподателка, че минималният размер на възнаграждението
възлиза на сумата общо 312. 64 лв., тъй като същият касае приложение на нормата
на чл. 7, ал.2, т. 2 НМРАВ в ред. след изм. ДВ, бр. 68/31.07.2020г. Цитираното
изменение не е било действащо материално право към момента на определяне на
възнаграждението и поради изложеното е неприложимо.
По
изложените съображения частната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 08.12.2020г. по гр. дело № 44064/2017г. на Софийски районен съд,
127 състав в обжалваната част за уважаване на
предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД срещу И.Н.Ц.
искове.
Решението в останалата част е влязло
в сила, като необжалвано.
Решението
е постановено при участие на третото лице
„Т.с.” ЕООД
– помагач на въззивника-ищец „Топлофикация
София” ЕАД.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на адв. Р.Н. – особен представител на И.Н.Ц.,
срещу определение от 08.02.2021г. по гр.д. № 44064/2017г-. на СРС, с което е
оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК за изменение на решение №
20270654 от 08.12.2020г. по гр.д. № 44064/2017г. в частта за разноските.
Решението не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.