№ 333
гр. Пещера, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Милуш Р. Цветанов
при участието на секретаря Евелина Н. Генинска
като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело №
20255240100043 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД срещу Г. П. В..
Ищецът твърди, че е цесионер по отношение на вземанията на „Ай
Тръст“ ЕООД, произтичащи от сключен между „Кредисимо“ ЕАД и ответника
договор за потребителски кредит № 2568855/12.05.2022г., обезпечен с
поръчителство, а именно: 1297,29 лева – главница, 236,71 лева -
възнаградителна лихва за периода от 10.07.2022г. до 10.05.2023г., и 395,21
лева – обезщетение за забава за периода от 11.07.2020г. до 27.11.2024г. Сочи,
че на основание пълномощно от цедента „Кредисимо“ ЕАД - съобщил на
ответника-длъжник за прехвърлянето на изискуемите вземанията, но
последният не ги погасил и възразил да ги дължи след издадената за тях
Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 515/28.11.2024г. по ч. гр. д. №
1189/2024г. на РС-Пещера. Предвид изложеното се иска да бъде постановено
решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца гореописаните суми, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение - до окончателното й изплащане. Претендират се и
направените деловодни разноски в настоящото и в развилото се заповедно
производство.
1
В подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба
ответникът счита исковите претенции за недопустими и неоснователни.
Относно допустимостта се оспорва ищецът да е надлежно уведомен за
цедирането на вземанията спрямо него; относно прехвърлянето на вземанията
се обръща внимание на клауза от договора за потребителски кредит /вместо на
такава (чл.3, ал.5) от договора за поръчителство/; обсъжда се липсата на
доказателства относно вътрешна комуникация и извършени плащания между
кредитора и поръчителя по договора за кредит; сочи се, че приложеното към
исковата молба уведомително писмо касае изрично само прехвърляне на
вземане по договора за кредит от „Кредисимо“ ЕАД, а не и от „Ай тръст“ - на
ищеца. Основателността на претенциите се оспорва с доводи, че договорът за
потребителски кредит е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, тъй като по
отношение на съдържанието му са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.6,
т.9, т.10, т.16 и т.18 от ЗПК; в същата връзка се твърди нарушение и на чл.19,
ал.4 ЗПК. При аналогични съображения се поддържа недействителност и на
договора за предоставяне на поръчителство от 12.05.2022г., сключен между
„Ай Тръст“ ЕООД и ответника.
В съдебно заседание ищецът не се явява, като депозира молба, с която
моли за ход на делото в негово отсъствие и поддържа изцяло исковата. За
ответника се явява процесуален представител, който оспорва исковите
претендции с посочените в отговора на исковата молба доводи.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото
доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предявени са по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415, ал.1, т.1 от ГПК
допустими обективно кумулативно съединени установителни искове с правни
квалификации по чл. 79, ал.1, предл. първо ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал.1 и ал.2 и
чл. 99 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86 ЗЗД. Те са допустими, предвид
издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, за
идентични с претендираните вземания, която е връчена лично на длъжника; на
ищеца са дадени указания на основание чл. 415, ал.1, т.2 ГПК, а исковата
молба е предявена в едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК.
От приетите като доказателства по делото Договор за потребителски
кредит № 2568855/12.05.2022г., (обезпечен с договори - за поръчителство и за
2
предоставяне на поръчителство, от същата дата) и заключението по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се установява основанието за
възникване процесните вземания, изискуемостта им и техните първоначални
и остатъчни размери, за които между страните не се спори.
От приложения от ищеца Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (Цесия) Д-22-00020-1/01.02.2022г., приложение 1 от 12.04.2023г., и
взаимните потвържденията по чл. 99, ал.3 ЗЗД на страните по него се
установява, че първоначалнят кредитор на Г. В. - „Кредисимо“ ЕАД, респ. „Ай
тръст“ ЕООД, са прехвърлили своите вземания по горепосочените
правоотношения срещу ответника по делото – на ищеца - „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД.
С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е
налице сключен договор за цесия и вземането да премине върху третото лице
е достатъчно постигане на съгласие между него и кредитора. Приемането на
цесията от длъжника и неговото участие при сключването на договора не е
необходимо. За да породи действие по отношение на длъжника, цесионният
договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор - чл. 99, ал. 3 и
ал.4 от ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента
има за цел да обвърже длъжника с договора за цесия и да го защити срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение. Уведомяването създава
достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария кредитор
и гарантира точно изпълнение на задължението му спрямо лице,
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Това не означава, че
предишният кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника, като негов пълномощник, каквото е налице в
настоящия случай, предвид приложените договорните клаузи. Съгласно
разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД представителната власт възниква по волята на
представлявания, като нейният обем се определя според волеизявлението на
упълномощителя /чл. 39 от ЗЗД/ и не са предвидени никакви изрични
ограничения посредством императивни правни норми на тази власт, свързани
с уведомяването за цесията. По силата на принципа за свобода на договаряне
няма пречка старият кредитор да упълномощи новия за извършване на
уведомлението. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Предвид изложеното,
установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
3
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Ненадлежното
уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на вземането, би имало
значение, само при условие, че ответникът е платил своето задължение по
договора за кредит. В случая, няма твърдение че ответникът е платил преди
връчване преписа от исковата молба на различно от цесионера-ищец лице. Не
се твърди по делото да е извършено плащане на стария кредитор /цедента/, в
който случай неуведомяването на длъжника за извършената цесия би имало
значение.
Още с Решение № 123 / 24.06.2009 год. по т.д.№ 12 / 2009 год. на ІІ т.о.
на ВКС е прието, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата ,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо
ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника , на
основание чл.99 ал.4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска , на основание
чл. 235 ал.3 ГПК. В този смисъл е константната практика на върховната
инстанция: Р. № 3/16.04.2014 г., т. д. № 1711/2013 г., I т. о., Р. № 78/09.07.2014
г., т. д. № 2352/2013 г., II т. о., Р. № 114/07.09.2016 г., т. д. № 362/2015 г., ІІ т. о,
Р. №46/25.05.2017 г., т.д.№572/2016 I т.о. и др. (Връчването на
материалноправно изявление /в случая съобщаване за цесията/ и на особен
представител, представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. В
този смисъл е Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018 на Първо т.о.
ВКС)
Ето защо в процесния случай, въпреки непрецизното съдържание на
приложеното „уведомително писмо“ за цесията (л.56) - с оглед изричното
изявление, инкорпорирано в уточнената искова молба, е изпълнено
изискването длъжникът да е уведомен за цесията. Следователно цесията на
осн. чл.99, ал.4 ЗЗД е породила своето действие спрямо кредитополучателя и
ищецът има качеството кредитор спрямо ответника.
По повод служебното задължение на съда да следи за неравноправни
клаузи в потребителски договори, като процесния, и направените в същата
4
връзка възражения на ответника: с клаузите съответно на чл.4 от Договора за
потребителски кредит № 2568855/12.05.2022г., във вр. с раздел III, т. 12 и § 17
от раздел II от ОУ на същия договор е уговорено представянето от
кредитополучателя на обезпечение, посредством банкова гаранция, или явно
вмененото на клиента сключване на договор за поръчителство с одобрено от
Кредисимо юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението за
кредита. Мнимата възможност за избор на обезпечение и поръчител от страна
на длъжника обаче, е само формално уговорена.
Свободата на договарянето не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка
на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този
на добрите нрави - правоотношенията следва да се сключват при спазване на
общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на
този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява
репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни
условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор. Така чрез поставяне на практически
неизпълними условия за обезпечаване на иска чрез поръчителство или
банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от
опция за възмездно поръчителство - сключване на договор за поръчителство
със свързано с кредитора лице, за възнаграждението на което се сключва друг
договор, за сума, близка до тази на договора за кредит. Налице е
допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, което
противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за
предоставяне на поръчителство.
В случая не се касае за доброволно възлагане от страна на
кредитополучателя на професионален поръчител. На практика се дължи не
възнаграждение за услуга, а допълнителна договорна лихва, представляваща
още печалба за кредитора чрез фиктивно уговорено възнаграждение в полза на
свързано с него лице. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за
възнаграждение за поръчителство, договорът за кредит предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много
кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя -
Касае се за снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение,
валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Доколкото срокът за
5
снабдяване с такава гаранция е едва 1 ден, предвид практиката на банките по
проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е
невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Още повече, щом
банка би предоставила банкова гаранция на кредитополучател, тя би му
предоставила и потребителски банков кредит и той не би се наложило да се
обръща към финансова институция, които принципно предлагат значително
по-неизгодни условия/ поне касателно възнаградителна лихва/.
По втората опция за обезпечение длъжникът няма право на избор на
поръчител и възможност за индивидуално договаряне, доколкото има
изискване за одобряване на поръчителя от страна на „Кредисимо“ АД. Още
повече от справка в търговския регистър се установява като ноторен факт, че
юридическото лице – поръчител, което е предварително одобрено от
кредитора, се явява и свързано с него лице - едноличен собственик на
капитала на поръчителя е кредиторът на длъжника по договора за кредит.
Налага се извод, че клаузите на договора всъщност не дават възможност
на длъжника да избегне плащането на възнаграждение за поръчителство, тъй
като са много трудно изпълними. След като това е така, във всички случаи
вземането за възнаграждение за поръчителство ще възникне в сферата на
кредитора „Ай тръст“ ЕООД. Това вземане и затова е уговорено и като
сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части,
заедно с всяка погасителна вноска по договора за кредит.
Фактически се касае не за дължимо възнаграждение за поръчителство, а
за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което
вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В
конкретния случай фактически е уговорена допълнителна договорна лихва,
която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора по договора за заем.
Затова и погасителния план към договора за поръчителство е с идентични
падежни дати с погасителния план по договора за кредит. Тъй като „Кредимо“
АД и „Ай тръст“ ЕООД са свързани лица е все едно кой от тях е получи
допълнителната парична сума.
След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи
на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи
чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
6
нищожна.
В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включено и
възнаграждението за поръчител, която клауза е нищожна и гарантира сигурна
печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е
38,46 % както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и
вземането от 1500 лева, формално уговорено като възнаграждение за
професионален поръчител. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е
посочен реалният годишен лихвен процент.
Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и
друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да
участва и договореното възнаграждение за поръчителството – сумата от
1171,30 лв (л.40), изразена като процент. Това не е сторено, поради което е
нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Видно от експертното заключение – с
включването й размерът на ГПР става 320,2079 %, надвишаващ законовия
максимум - 50 % (чл.19, ал.4 ЗПК).
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за
недействителен – чл.22 ЗПК. На основание чл.23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят заплаща само
чистата стойност на кредита- в процесния случай 1000 лева, като не дължи
лихва или други разходи по кредита.
В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по
смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила досежно максимално
допустимия размер на договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено
частично недействителна е клаузата за уговорената неустойка,
представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР.
Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи,
съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на
дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на
съда би способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван
върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива
неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и
доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако
7
знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът
все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така
че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. (в т. см.
решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C-618/10,
EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C-26/13,
EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и
Bankia, C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250).
Отделно от всичко изложено - във връзка с конкретната хипотеза в
решение от 13.03.2025г. по дело С-337/23г. на СЕС е изрично посочено, че:
„Когато потребителят е сключил едновременно със сключването на договор
за кредит договор за поръчителство с дъщерно дружество на кредитора или
с избрано от последния лице, тъй като сключването на втория договор е
условие било за получаване на кредита, било за по-бързо отпускане на
предоставените средства, и разходите по поръчителството се дължат
едновременно с вноските по заема, фактът, че задълженията на поръчителя
и на главния длъжник са уредени в договор за поръчителство, отделен от
договора за кредит, не може да включи клаузите на договора за
поръчителство в приложното поле на член 4, параграф 2 от Директива
93/13, защото в противен случай защитата, от която трябва да се ползва
потребителят, който е в положение на по-слаба страна спрямо продавача
или доставчика, би била изпразнена от съдържание.“… „Член 3, букви ж) и
и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с
клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване
на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието
„годишен процент на разходите“… „Следователно санкция, изразяваща се в
лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на
ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на
такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
8
производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК. (Решение №
50174 от 26.10.2022 г. по гр.д.№ 3855 по описа за 2021 г.на ВКС, IV Г.О.)
С оглед гореобоснованото обявяване с настоящите мотиви за
недействителен на процесния Договор за потребителски кредит №
2568855/12.05.2022г. – по арг. от чл. 23 от ЗПК кредиторът би имал право само
на чистата стойност на кредита - в процесния случай 1500 лева. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза обаче, се установява, че
заемателят е извършил във връзка с обезпечения потребителски кредит две
плащания, а именно - на 30.07.2022г. - 338,50 лв. по договора за паричен заем,
и 224,50 лв. – по договора за предоставяне на поръчителство. Така
заплатените общо 563 лв. следва да се съобразят от съда при постановяване на
решението като правопогасяващ юридически факт. Ето защо предявените
искови претенции се явяват основателни само за сумата от 937 лв. (1500 лв. -
563 лв.) и подлежат на отхвърляне в останалата част.
При този резултат по делото, на основание чл. 78, ал.1 ГПК (и в
съответствие с т.12 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. по описа на
ОСГК на ВКС), ищецът има право на претендираните (съобразно
диспозитивното начало – чл. 6, ал.2 ГПК) с нарочен списък по чл. 80 ГПК
(л.100) разноски, съразмерно с уважената част на иска. Сторените от него
такива възлизат: за заповедното производство – 238,58 лева ( от които: 38,58
9
лв.- държавна такса и 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение), а в
исковото производство - 238,59 лева (от които 38,59 лв. държавна такса, и
200 лв. юрисконосултско възнаграждение, определено от съда по реда на
чл.78, ал.8 от ГПК, вр. с чл.37, ал.1 от ЗПрП вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ). При уважена претенция в размер на 937 лв.,
от общо претендирани вземания – 1929,21 лв., полагащата се съобразно чл. 78,
ал.1 ГПК на ищеца сума за разноски възлиза на – 231,75 лева.
На осн. чл. 78, ал.3 ГПК – право на претендирани разноски има и
ответника, като е представил доказателства за платени два адвокатски
хонорара: в заповедното производство – 200 лв. (л.35 от материалите по ч.гр.д.
1189/2024г.) а в исковото производство – 400 лв. (л. 80). С оглед направеното
от страна на ищеца възражение по чл. 78. ал.5 ГПК – адвокатският хонорар от
200 лв. в заповедното производство, се явява прекомерен за подаване на
бланково възражение „не дължа изпълнение на вземането по издадената
заповед за изпълнение“, с оглед което следва да се намали на 50 лв. (така напр.
- Определение № 390 от 10.08.2020 г. по в. ч. гр. д. № 442/2020 г. на ОС -
Пазарджик) Предвид действителната правна и фактическа сложност на
делото и извършената от процесуалния представител на ответника работа по
него – адвокатският хонорар от 400 лв. за исковото производство не се явява
прекомерен, а дори е под предвидения в незадължителната за съда Наредба №
1 от 9.07.2004 г. минимум. Така полагащите се на ответника, съразмерни на
отхвърлената част на претенциите, разноски възлизат на 231,44 лева.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, има по
отношение на ответника Г. П. В. с ЕГН **********, адрес: с. Радилово, ул.
„***“ № 6, право на парично вземане в размер на 937/деветстотин тридесет
и седем/ лева – като чиста стойност–главница по Договор за потребителски
кредит № 2568855/12.05.2022г., сключен между него и „Кредисимо“ ЕАД,
ведно със законна лихва за забава върху сумата от 937 лева, считано от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 27.11.2024г. до изплащането й, като
10
ОТХВЪРЛЯ исковите претенции за горницата над уважения размер от 937
лева до сумата от 1297,29 лева – главница, както и за сумите от 236,71 лева –
възнаградителна лихва за периода от 10.07.2022г. до 10.05.2023г. и 395,21 лева
– обезщетение за забава за периода от 13.03.2020г. до 14.07.2020г., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1189/ 2024г. по
описа на РС-Пещера.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, Г. П. В. с ЕГН **********,
адрес: с. Радилово, ул.„***“ № 6, да заплати на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата
от 231,75 лева – направени от ищеца деловодни разноски.
ОСЪЖДА „„Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, да заплати на Г. П. В. с ЕГН
**********, адрес: с. Радилово, ул.„***“ № 6, сумата от 231,44 лева –
направени от ответника деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в 2-
седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
11