Р Е Ш Е Н И Е № 344
гр. Враца, 13.11.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд,
Гражданско отделение, в публично
заседание на осемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: МАРИЯ
АДЖЕМОВА
Членове: ПЕНКА Т. ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в
присъствието на секретар Лилия Горчева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Младенова в. гр. дело № 511 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 498/03.06.2019 г., постановено
по гр. дело № 5349/2018 г. Врачанският районен съд, втори
граждански състав,
е отхвърлил предявения от Н.В.В., с ЕГН: **********,***“
АД, с ЕИК: ***, иск с правно основание чл. 405, ал. 1 от КЗ за осъждане на
ответника да му заплати сумата от 7 000,00 лв. /след допуснатото изменение
на иска чрез увеличение на неговия размер по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК в о. с.
з на 17.15.2019 г./, представляваща дължимо застрахователно обезщетение по щета
№ **********/2018 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до
окончателното ѝ изплащане.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от адв. Д.Н. – пълномощник на ищеца Н.В., в която се излагат съображения за
неправилност на същото. Навеждат се доводи, че с придобиване правото на
собственост върху застрахованата вещ -
лек автомобил, от въззивника, той е встъпил автоматично в правата и задълженията
на застрахованото лице по застрахователния договор, без да е необходимо
извършването на допълнителни действия по уведомяване на застрахователя за
прехвърлянето на правото на собственост и изрично изявление на последния за
продължаване действието на договора с новия собственик. Въззивникът сочи, че
разпоредбите на чл. 414, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 от КЗ не поставят допълнителни
условия за встъпване на новия собственик на имуществото в застрахователното
правоотношение, а предвиждането в Общите условия на застрахователя на такива
изисквания противоречи на разпоредбата на чл. 416 от КЗ. Изтъква още и че
изводът на първоинстанционния съд, че настъпването на застрахователното събитие
- пътнотранспортно произшествие на 11.11.2018 г. представлява съществено увеличение
на застрахователния риск, е необоснован и в разрез с повелителните разпоредби
на КЗ, като твърди, че преценката за увеличението на застрахователния риск
следва да се изгражда на базата на факти, възникнали преди настъпването на
застрахователното събитие. Счита за неправилен и извода на районния съд, че
преценката за увеличение на риска е следвало да се направи към момента на
узнаване от застрахователя за прехвърлянето на собствеността на застрахованата
вещ със завеждане на застрахователната претенция, тъй като на преценка подлежат
само предхождащи застрахователното събитие обстоятелствата, свързани с
личността на приобретателя. Изтъква, че по делото не е доказано
обстоятелството, че застрахователят не би сключил застрахователния договор с
новия собственик поради увеличението на риска, като основание за отказ за
заплащане на застрахователно обезщетение. Сочи, че този извод се опровергава от
извънсъдебното поведение на дружеството, което не е представило доказателства
нито за поставяни на въззивника писмени въпроси относно съществени за риска
обстоятелства, нито за извършвани справки по отношение на личността му. Твърди,
че покрити рискове по застрахователния договор са и пътнотранспортни
произшествия, причинени вследствие нарушение на правилата за движение по
пътищата от страна на застрахованото лице, поради което липсва основание да се
приеме, че застрахователят не би сключил договор с въззивника, поради влязлото
в сила на 04.03.2019 г. Наказателно постановление, с което последният е наказан
за допуснато от него нарушение на чл. 20 от ЗДвП, причинило процесното ПТП.
Изтъква още и че дори след уведомяването на застрахователя за смяната на
собствеността върху застрахованото имущество, той не е упражнил правото си по
чл. 414, ал. 1 от КЗ да прекрати едностранно застрахователния договор, а вместо
това е отказал да заплати дължимото обезщетение с аргумент за неизвършен оглед
на лекия автомобил след прехвърляне на собствеността.
Относно размера на предявения иск въззивникът излага
доводи, че обезщетението следва да се съизмерва със средната пазарна стойност
на необходимите разходи за ремонт на нанесените повреди, като при изчисляване
на размера му не трябва да се прилага корекционен коефициент за овехтяване на
вложените при ремонта части, тъй като последният е инкорпориран в самата
застрахователна стойност. Твърди, че вещото лице, изготвило САТЕ, неправилно е
използвало коефициент за овехтяване съгласно Наредба № 24 от 08.03.2006 г, като
счита, че стойността на необходимите за ремонт части възлиза на изчислената от
вещото лице сума, преди прилагането на коефициент за овехтяване 0,4 %.
Иска се от въззивния съд първоинстанционното решение
да бъде отменено изцяло, а предявеният от ищеца иск да бъде уважен в пълен
размер. Претендират се и разноски,
включително заплатените адвокатски възнаграждения за две съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
жалбата от насрещната страна ЗД „БУЛ ИНС“ АД, чрез адв. Т.Д., в който се
изразява становище за неоснователност на същата. Посочва се, че обжалваното
решение е валидно, допустимо, правилно и мотивирано. Твърди се, че встъпването
на приобретателя на застрахованата вещ в правата по застрахователния договор не
е автоматично, а е поставено в зависимост от кумулативното наличие на
определени предпоставки – узнаването на застрахователя за прехвърлителната
сделка и възможността му да прекрати застрахователния договор с едномесечно
писмено предизвестие до новия собственик, както и от писмено уведомяване от
която и да е от страните по прехвърлителната сделка на застрахователя в
7-дневен срок от сключването ѝ, което в случая не е извършено. Изтъква,
че застрахователят е узнал за промяната в собствеността при завеждане на
застрахователната претенция. Сочи, че при тези обстоятелства той не е длъжен да
заплати застрахователно обезщетение, като законосъобразността на отказа се
обосновава от наличието на предпоставките, визирани в чл. 415, ал. 1, изр. 2-ро КЗ. Излага съображения, че застрахователното събитие е настъпило, след като е
изтекъл повече от един месец от датата на прехвърляне на правото на
собственост, а застрахователният риск, преценяван към момента на узнаване -
предявяване на претенцията, се е увеличил до степен, че застрахователят не би
сключил съществуващия застрахователен договор с приобретателя. Счита, че при
липса на навременно уведомяване за промяната на собствеността, преценката на
риска следва да се извърши като се съобрази настъпването на процесното ПТП и
обстоятелството, че увреждането на лекия автомобил е в пряка
причинно-следствена връзка с противоправното поведение на въззивника, видно от
представеното по делото Наказателно постановление № 18-0967-001734, което дава
и основание за извода, че дружеството не би сключило застрахователен договор с
приобретателя.
Въззиваемият изтъква също и че ищецът не е провел
пълно и главно доказване на твърдението си за съществуване на валидно
застрахователно правоотношение между него и дружеството-ответник като
предподставка за дължимост на обезщетението. Навежда доводи, че след като е
заведена претенцията, застрахователят не е упражнил правата си по чл. 414, ал.
1 от КЗ, тъй като последната вноска по застрахователния договор е следвало да
бъде заплатена в срок до 17.11.2018 г., което не е сторено. Посочва, че в
полицата е предвидено, че в случай на неплащане на разсрочена вноска след
изтичане на 15-дневен срок от датата на падежа ѝ, договорът се счита
прекратен по право, което в случая е станало на 02.12.2018 г., като
допълнително изрично писмено изявление за прекратяване на договора от страна на
застрахователя до застрахования не е необходимо. Поддържа, че предявеният иск е
останал недоказан и по размер.
Иска се от въззивния съд да потвърди изцяло
първоинстанционното решение. Претендират се и разноски, включително за
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт и възраженията на ответника.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е
допустима, като разгледана по същество, се явява основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Врачанският районен съд е бил сезиран с
иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ. За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че застрахователят надлежно е упражнил
уреденото в чл. 415, ал. 1, изр. 2-ро КЗ право на отказ да заплати
застрахователно обезщетение за настъпил покрит застрахователен риск
„пътнотранспортно произшествие”, тъй като застрахователното събитие е настъпило
след изтичането на един месец от датата на прехвърляне на правото на
собственост на лекия автомобил и вследствие на реализираното ПТП рискът за
застрахователя се е увеличил след прехвърляне на собствеността му, поради което
се приема, че застрахователното дружество не би сключило съществуващия договор
с новия собственик.
Съобразно релевираните фактически
твърдения от ищеца възникването на спорното право се обуславя от осъществяването
на следните материални предпоставки: 1. накърняване на имуществено право, което
е застраховано при застрахователя, т.е. настъпване на покрито застрахователно
събитие /риск/; 2. съществуване на действително застрахователно правоотношение
към момента на увреждането между пострадалия и ответника, възникнало от договор
за имуществено застраховане на погиналата вещ и 3. за ищеца да е възникнало
право да получи претендираното застрахователно обезщетение съобразно
уговореното в договора за имуществено застраховане, като не са налице
отрицателните материални предпоставки, при възникването на които
застрахователят обосновано да може да откаже заплащане на уговореното
застрахователно обезщетение.
Безспорно е по делото, а и от събраните доказателства
се установява, че между ответника ЗД „БУЛ ИНС“ АД и трето лице А.Д.А. е бил
сключен договор за имуществено застраховане по застрахова „Автокаско”, обективиран
в застрахователна полица № Е18990002227 от 16.02.2018г., за лек автомобил „Ауди
А3”, с рег. № РК **** ВН, с рама № WAUZZZ8P34A023112, при уговорена
застрахователна сума от 7 000,00 лв., с период на застрахователно покритие
– от 18.02.2018 г. до 17.02.2019 г. Договорено е изплащане на застрахователна премия в размер на 450,18 лв., платима на четири вноски с падеж, както
следва: 16.02.2018 г., 17.05.2018 г., 17.08.2018 г. и 17.11.2018 г. Съгласно
Общите условия на застрахователя, представени по делото от същия, сред
покритите рискове по имуществената застраховка е и „пътнотранспортно
произшествие при сблъскване или удар” на застрахованото имущество.
От
представеното по делото копие от Свидетелство за регистрация част I №
*********, се установява, че към дата 21.09.2018г. ищецът Н.В.В. е придобил
собствеността на застрахования лек автомобил и във връзка с прехвърляне правото
на собственост е извършена пререгистрация на същия, като е регистриран с рег. №
ВР 0380 СС. Предвид периода на застрахователно покритие – от 18.02.2018 г. до
17.02.2019 г., отразен в застрахователната полица, съдът приема, че
прехвърлянето на правото на собственост на автомобила от третото лице А.А. на
ищеца Н.В. е станало по време на действие на договора за имуществено
застраховане.
От Акт за установяване на административно нарушение №
451546/11.11.2018 г., съставен от компетентен административен орган по контрола
на движението по пътищата в Република България при ОД на МВР – Враца, се
установява, че на 11.11.2018 г. около 18:00 часа на път IV-13012 км 1000 с посока на движение от с. Борован към
с. Девене водачът на лек автомобил „Ауди А3“, с рег. № ВР **** СС Н.В.В.
управлява собствения си лек автомобил „Ауди А3“, с рег. № ВР **** СС, като
вследствие несъобразена скорост с релефа на пътя на ляв завой губи контрол
върху автомобила и реализира ПТП с материални щети, като се блъска
последователно в бетонно-отводнителна канавка и в дървета вдясно по посока на
движението си извън пътното платно, с което виновно е нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Посочено е, че причинените от нарушението имуществени вреди са отразени в
Протокол за ПТП № 1469097.
Въз
основа на съставения акт е издадено Наказателно постановление №
18-0967-001734/21.11.2018г. на ОД на МВР – Враца, с което на Н.В.В. за
нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП е наложена на основание чл.179, ал.2 от ЗДвП
глоба в размер на 200 лв. Наказателното постановление е влязло в законна сила
на 04.03.2019г.
Между страните не е спорно, а и от удостовереното в
процесния Акт за установяване на административно нарушение, се установява, че
пред компетентния административен орган е представен съответен документ за
собственост, от който се изяснява правнорелевантният факт, че процесният
автомобил е регистриран в КАТ като собствен на ищеца.
От съставения от ответното дружество опис на щета по
МПС от 14.11.2018 г. се установява, че за настъпването на процесното
застрахователно събитие при застрахователя по договора за имуществено
застраховане е образувана застрахователна преписка, назована „щета № **********/13.11.2018
г.”, по която експерт при ЗД „БУЛ ИНС“ АД е констатирал 24 броя повреди по лек
автомобил „Ауди А3”, с рег. № РК **** ВН, с рама № WAUZZZ8P34A023112. В същия
документ е отразено, че са заплатени 3 вноски от застрахователната премия, а
една е неплатена.
С
писмо изх.№ ДК 863498/10.12.2018г. застрахователното дружество уведомило ищеца,
че отказва да изплати застрахователно обезщетение, поради неизпълнение на
клаузата на т. 2.15, Раздел VI от Общите
условия към застрахователната полица, съгласно която при промяна на
собствеността на ППС правата по застрахователната полица се прехвърлят на новия
собственик само след писмено изрично съгласие на застрахователя в 7-дневен срок
от придобиване на собствеността и след извършване оглед на ППС.
По допусната и приета от първоинстанционния съд САТЕ, вещото
лице е извършило изследване въз основа на установените от ответното дружество
увреждания на процесния автомобил, очертани в представения опис и е изчислило пазарната
стойност по средни пазарни цени на разходите за нови части, труда и консумативите,
необходими за отстраняване на щетите към датата на застрахователното събитие
11.11.2018 г. – общо в размер на сумата от 4 569,00 лв., при приложен
коригиращ коефициент на овехтяване 0,4 за стойността на частите, за които е
необходима смяна, за автомобил с 15 години експлоатация. Вещото лице е
съпоставило и минималните пазарни цени на авточастите, за които е необходима
смяна – 14 на брой – 3 271,00 лв. със средните пазарни цени на същите, без
приложен коефициент на овехтяване – 9 092,93 лв.
Съдът
възприема изцяло направените от вещото лице изводи, тъй като експертизата е
изготвена компетентно, като експертът е изследвал пълно представените по делото
доказателства и е отговорил изцяло на поставените задачи, предмет на
допуснатата САТЕ.
Съгласно чл. 351, ал. 3 КЗ, застрахователното покритие започва след
плащане на застрахователната премия или първата вноска по нея при
разсрочено плащане на премията, ако не е уговорено друго. Не се спори между
страните, че първите три вноски от застрахователната премия са изплатени.
Безспорно е и от представеното Свидетелство за
регистрация част I се установява, че след сключване на застрахователния договор А.Д.А. е прехвърлил собствеността
върху застрахованото МПС на Н.В.В.. От събраните по делото доказателства се установява и че по време на действие на процесния
застрахователен договор е настъпило застрахователно събитие – „пътнотранспортно произшествие“, което представлява покрит риск /Раздел II, т. 1 от Общите
условия на застрахователното дружество/. Доказа се още, че ищецът
своевременно е уведомил застрахователя за настъпване на събитието, но е получил
отказ за изплащане на обезщетение. За да откаже да
заплати застрахователно обезщетение, ответникът е посочил, че от страна на ищеца не е изпълнено задължението по т. 2.15, Раздел VI от Общите условия към застрахователната полица.
Според чл. 413, ал. 1 КЗ ако по време на действието на застрахователния договор застрахованото
имущество бъде прехвърлено, приобретателят встъпва в правата и задълженията на
застрахования по застрахователния договор. Приобретателят встъпва в правата на
прехвърлителя от момента на прехвърляне на собствеността, като за да настъпи
този ефект не е необходимо уведомяване на застрахователя. Този извод следва от
нормите на чл. 414 КЗ, уреждащи прекратяването на застрахователния договор при
извършено прехвърляне на застрахованото имущество. В чл. 415, ал. 1, изр. 1-во КЗ е предвидено, че прехвърлителят или
приобретателят уведомява писмено застрахователя за прехвърлянето на собствеността
в 7-дневен срок от прехвърлянето, като това е и срокът за уведомяване на
застрахователя при промяна на собствеността съгласно т. 2.15, Раздел VI от Общите условия, приложими към процесния
договор за имуществена застраховка. Според изр. 2-ро на чл. 415, ал. 1 КЗ ако не е извършено уведомяването по изречение
първо, застрахователят не е длъжен да плати застрахователно обезщетение, в
случай че застрахователното събитие е настъпило след изтичането на един месец
от датата на прехвърляне на правото на собственост и при условие че той не би
сключил съществуващия договор с приобретателя поради съществено увеличение на
риска. В защита на купувача на застрахованото имущество в чл. 416 КЗ законодателят
е предвидил, че застрахователят не може да се позовава във вреда на
приобретателя на застрахователни условия, които са различни от разпоредбите на
чл. 413 – чл. 415 КЗ.
В случая цитираните от застрахователя разпоредби на Общите условия, въз
основа на които е отказал заплащането на застрахователно обезщетение, се различават от
установеното в приложимите норми от КЗ. Разпоредбата на т.
2.15, Раздел VI от Общите условия на застрахователното дружество урежда
по-различен от законоустановения начин за
прехвърляне правата по договора за имуществено застраховане при промяна в
собствеността на застрахованото имущество. Неоснователни са възраженията на ответника, че
е налице неизпълнение на новия собственик Н.В. на т. 2.15, Раздел VI от Общите условия да представи процесния автомобил за
оглед, за да
влезе в сила договора по отношение на него, което е основание съгласно
т. 5, Раздел
VI от Общите условия за отказ за изплащане на обезщетение. Клаузите от Общите условия,
предвиждащи поставяне на условия /нов оглед на автомобила и изрично писмено съгласие на застрахователя/, за да се осъществи встъпване на
новия собственик в правата по сключения договор, противоречат на императивни норми в закона – чл. 413 и чл. 414 КЗ. Цитираните разпоредби
предвиждат, че с прехвърляне на застрахованото имущество, приобретателят
встъпва в правата и задълженията на застрахования по застрахователния договор,
а в полза на застрахователя възниква правото да прекрати застрахователното
правоотношение с едномесечно предизвестие. Двете разпоредби са императивни и не
могат да се дерогират по съгласие на страните. От тук следва, че предвиденото
изискване за нов оглед на автомобила и изрично
писмено съгласие на застрахователя при промяна на собствеността не може да се разглежда
като условие за възникване на облигационна връзка по застрахователния договор
между новия собственик и застрахователя – последната е възникнала с придобиването на
застрахованото имущество.
Съдът счита за неоснователни и възраженията на ответника за
прекратяване на застрахователното правоотношение с приобретателя. В чл. 414
КЗ е
предвидено, че в случаите по чл. 413, ал. 1 /т. е. при
прехвърляне на застрахованото имущество/, застрахователят
има право да прекрати застрахователното правоотношение с приобретателя на застрахованото
имущество с едномесечно писмено предизвестие. Правото на прекратяване от страна
на застрахователя се погасява, когато не бъде упражнено от негова страна, в
рамките на един месец след узнаване за промяната в правото на собственост на
застрахованото имущество. В случая застрахователното дружество е било уведомено за щетите по
автомобила към дата 13.11.2018 г., когато е образувана застрахователната преписка при него. В рамките на един месец от уведомяването си, на 10.12.2018 г. ответникът е изпратил на ищеца
писмо, с което съобщава, че отказва да
изплати обезщетение, като се позовава на разпоредбите на Общите условия, като в същото не се съдържа изрично
изявление от страна на дружеството за прекратяване
на договора. Цитирани са законови и договорни разпоредби, но не е направено изявление, с което да се упражни правото на
застрахователя да прекрати договорното правоотношение с приобретателя на
застрахованото имущество.
Не се отразяват на наличието на облигационно правоотношение
към датата на настъпването на застрахователното събитие, твърденията на
ответника, че договорът е прекратен по
право,
считано от 02.12.2018 г. поради неплащане
на последна вноска от разсрочена премия
на падежа.
Поради всичко гореизложено съдът приема, че между ищеца и ответника към датата на настъпване на
застрахователното събитие валидно е възникнало и е съществувало правоотношение
по договор за имуществена застраховка.
Неоснователни
са и възраженията на ответника, че неизпълнението на задължението за нов оглед на
автомобила от страна на
ищеца предпоставя правото му да откаже
заплащане на застрахователно обезщетение. В настоящия случай между
страните по делото е безспорно, че ответното дружество не е уведомено за
извършеното прехвърляне на правото на собственост върху процесния автомобил в 7-дневен срок от промяната
на собствеността, която е станала не по-късно от
21.09.2018 г. /датата, отразена в свидетелството за регистрация/. Дружеството е
узнало това обстоятелство след настъпване на застрахователното събитие, а именно на
13.11.2018 г., което е повече от месец след прехвърляне на
собствеността на застрахованото имущество. Въпреки
това, настоящият
съдебен състав намира, че не са налице останалите основания по чл. 415, ал. 1, изр. 2-ро КЗ, за да има право ответникът да откаже плащане на
застрахователно обезщетение, а именно: застрахователното
дружество да не би сключило съществуващия
договор с приобретателя поради съществено увеличение на риска. Действително от
приетите по делото доказателства се установява, че ищецът е реализирал ПТП със застрахования лек автомобил. Не се доказа обаче
от ответника, че това обстоятелство е от значение за сключване на
застрахователния договор, поради
което неправилно първостепенният съд е приел, че то следва да се тълкува като
увеличаване на риска за застрахователя. Не са ангажирани доказателства от ответника, установяващи, че
особености, свързани с личността на ищеца биха увеличили
застрахователния риск, поради което застрахователят не би сключил процесния
договор за имуществена застраховка с него. Не се установяват обстоятелствата, изтъкнати от ответника като
релевантни за преценката на застрахователния риск – ищецът да
е имал
констатирани от проверяващите органи други нарушения на Закона за движение по
пътищата, освен процесното ПТП, няма
ангажирани от ответника доказателства за стажа на водача като такъв, нито дали
е имал сключени застраховки за други ППС и предявявал ли е застрахователни
претенции по тях.
Съгласно чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ основание за отказ да се изплати
обезщетение може да бъде неизпълнение на задължение по застрахователния договор
от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на
застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е
довело до възникване на застрахователното събитие. Съгласно константната съдебна практика,
постановена по аналогичната разпоредба на чл. 211, т. 2 КЗ (отм.), в случая
следва да има значително неизпълнение, но и самото задължение следва да е
значително по своя вид и характер. Неизпълнението следва да е в пряка причинна
връзка със съществено увеличаване на риска или да е довело до неговото
реализиране, като в тежест на застрахователя е да докаже, че виновното
неизпълнение на задължението на застрахования е причина за настъпване на
застрахователното събитие /в този смисъл
Решение № 102 от 2.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 615/2011 г., I т. о./. В практиката си по чл. 290 ГПК ВКС приема и че "значително с оглед
интереса на застрахователя" е онова задължение, при изпълнение на което
застрахователното събитие не би настъпило /Решение № 2 от 20.05.2013 г. на ВКС,
по т.д. № 1031/2011 г., I ТО, ТК; Решение № 49 от 29.07.2013 г. на ВКС
по т. д. № 840/2012 г., I ТО, ТК и др./. По делото не са ангажирани доказателства, от
които да се установява, че неизпълнението на задължението за уведомяване на
застрахователя за промяната в правото на собственост е допринесло по какъвто и
да е начин за настъпване на застрахователното събитие, поради което ответното
дружество не е доказало наличието на основание за отказ за изплащане на обезщетението
по чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ. Съдът приема и че
неизпълнението на задължението за предоставяне
на автомобила за нов оглед
не е значително с оглед интереса на застрахователя, нито е довело до възникване
на застрахователното събитие. При промяната на собствеността нов оглед не е
правен, но по делото не са изложени съображения как този нов оглед би
предотвратил настъпване на застрахователното събитие „пътнотранспортно произшествие“ или повишава риска за настъпване на събитието. Ето
защо съдът приема, че твърдяното неизпълнение не обосновава право на
застрахователя да откаже плащане на застрахователно обезщетение.
Поради горните съображения настоящият
съдебен състав намира за неправилен извода, до който е достигнал
първоинстанционният съд, че фактическият състав на чл. 415, ал. 1, изр. 2-ро КЗ
е изпълнен, поради което отказът за заплащане на застрахователно обезщетение е
законосъобразен. Настоящият състав приема, че следва да бъде ангажирана
имуществената отговорност на ответника да заплати на ищеца застрахователно
обезщетение поради настъпване на застрахователно събитие, което представлява
покрит риск по силата на сключения договор за застраховка "Автокаско", действащ към датата на пътнотранспортното произшествие.
При настъпване на покрито от
договора застрахователно събитие за застрахователя възниква задължение,
съгласно чл. 405, ал. 1 КЗ, да заплати на
застрахования уговореното застрахователно обезщетение в уговорения срок. Съгласно чл. 386, ал. 1 КЗ при
настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение, което не може да надхвърля застрахователната сума
/лимита на отговорност/, освен когато това е предвидено в този кодекс, а
съгласно ал. 2 при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е
длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително
претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на
подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност.
Нормативната цел на тази правна норма е насочена към пълно репариране на
вредоносните последици, което обстоятелство обуславя наличието на застрахователния
интерес.
В
Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че „при настъпване на покрито от
договора застрахователно събитие за застрахователя възниква задължение,
съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ(отм.), да заплати на
застрахования уговореното застрахователно обезщетение в размер, определен по
правилото на чл. 208, ал. 3 КЗ(отм.). Разпоредбата
на чл. 208, ал. 3 КЗ(отм.) предвижда, че
обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване
на застрахователното събитие, като доказването на вредата е в тежест на застрахования.
Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество,
т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи
друго със същото качество /чл. 203, ал.
2 КЗ(отм.)/, съответно стойността, необходима за възстановяване
на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка,
строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл. 203, ал. 3 КЗ(отм.)/.
Според чл. 400, ал. 2 КЗ за възстановителна застрахователна
стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия
вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство,
монтаж и други, без прилагане на обезценка. Следователно,
дължимото застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди на
собственика на процесния увреден автомобил се равнява на пазарната стойност на
ремонтните дейности по неговото възстановяване. Съгласно приетото заключение
на САТЕ пазарната стойност по средни
пазарни цени на разходите за нови части, труда и консумативите, необходими за
отстраняване на щетите към датата на застрахователното събитие 11.11.2018 г. е
общо в размер на сумата от 4 569,00 лв., при приложен коригиращ коефициент
на овехтяване 0,4 за частите, за които е необходима смяна, за автомобил с 15
години експлоатация. Средните пазарни цени на авточастите, за които е
необходима смяна – 14 на брой, без приложен коефициент на овехтяване е в размер
на 9 092,93 лв. Неоснователен е доводът на въззиваемата страна, че при
изчисляване на дължимото обезщетение следва да бъде приложен коефициент на
овехтяване 0,4, тъй като този коефициент е приложим за автомобил с 15 години
експлоатация. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения,
постановени по реда на чл. 290 ГПК
/Решение № 6/2.02.2011 г. по т. д. № 293/2010 г. на ВКС, I т. о., решение №
206/3.09.2013 г. по т. д. № 107/2011 г. на ВКС, II т. о., Решение № 235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС,
II т. о., Решение № 115/9.07.2009
г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, II т. о./ при изчисляване на размера на
застрахователното обезщетение не следва да се прилага корекционен коефициент за
овехтяване на вложените при ремонта части, тъй като последният е инкорпориран в
самата застрахователна стойност. При частични вреди или при пълно унищожаване
на имущество обезщетението не може да надвиши действителната стойност на
увреденото имущество, която не може да бъде по-голяма от пазарната му стойност
към деня на настъпване на застрахователното събитие. При определяне на
действителната стойност трябва да се има предвид, че за действителна се смята
стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго
със същото качество /чл. 203, ал. 2 КЗ (отм.)/, а за
възстановителна - цената за възстановяване на имуществото от същия вид, в това
число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без
прилагане на обезценка /чл. 203, ал. 3 КЗ(отм.)/. При застраховка "Каско на МПС" размерът
на застрахователното обезщетение е ограничен от максималната стойност на
застрахователната сума, като в нейните рамки се определя стойностният
еквивалент на причинената вреда, подлежаща на репариране. С оглед гореизложеното въззивният съд приема, че размерът на дължимото застрахователно обезщетение
следва да се определи според пазарната
стойност на имуществото към деня на
настъпване на застрахователното събитие, без да се прилага коефициент за
овехтяване на увредените части. Определената от вещото лице стойност по средни пазарни цени на авточастите, за които е
необходима смяна, към датата на застрахователното събитие 11.11.2018 г. в
размер на сумата от 9 092,93 лв., без приложен коефициент на овехтяване, представлява
пазарната стойност на същите, за която не се прилага обезценка съгласно
чл. 400, ал. 2 КЗ. Пазарната
стойност по средни пазарни цени на разходите за труда и консумативите,
необходими за отстраняване на щетите към датата на застрахователното събитие
11.11.2018 г. е общо в размер на сумата от 931,87 лв. Сборът на двете суми
надвишава уговорената от страните застрахователна сума в размер на 7 000,00
лв., но при имущественото застраховане обемът на отговорността
на застрахователя е лимитиран от застрахователната
сума. На
основание изложените доводи, настоящият
съдебен състав счита, че предявеният иск в размер от 7 000,00 лв. е
основателен и доказан в пълния му размер, поради което следва да бъде уважен изцяло.
Въззивният съд намира за основателно и искането за присъждане на законна
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 27.12.2018 г., до окончателното
ѝ изплащане.
Тъй
като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция достига, не съвпада
с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва
да бъде уважена, а първоинстанционното решение - отменено.
При
този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство,
съобразно уважаването в пълен размер на предявения иск, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК в полза на ищеца трябва да се присъдят съдебни разноски в размер на
сумата от 935,00 лв., представляваща сборът от заплатената държавна такса,
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред Районен съд –
Враца и възнаграждение за изготвяне и изслушване на САТЕ, а на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК съдебни разноски, сторени пред Окръжен съд
- Враца, в размер на сумата от 956,00 лв., представляваща сборът от заплатената
държавна такса за разглеждане на въззивната жалба и заплатеното адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран,
Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 498/03.06.2019 г., постановено
по гр. дело № 5349/2018 г. по описа на Районен съд - Враца,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК: ***, да заплати на Н.В.В., ЕГН: **********, по иска с
правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ сума в размер на 7 000,00 лв., представляваща застрахователно обезщетение за настъпило на 11.11.2018 г. застрахователно
събитие – пътнотранспортно произшествие, по договор за имуществено
застраховане, обективиран в полица № Е18990002227 от 16.02.2018 г., ведно със законната
мораторна лихва от подаване на исковата молба – 27.12.2018 г., до окончателното
ѝ изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК: ***, да заплати на Н.В.В., ЕГН: **********, сумата от 935,00 лв. – съдебни разноски пред
Районен съд – Враца, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК
сумата от 956,00 лв. – съдебни
разноски пред Окръжен съд - Враца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.