РЕШЕНИЕ
Номер 25328.10.2020 г.Град ХАСКОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ХасковоIII-ТИ СЪСТАВ
На 07.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:ТОШКА И. ТОТЕВА
Членове:АННА В. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АННА В. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20205600500774 по описа за 2020 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 196/10.07.2020 година, постановено по гр.д. № 313/2020
година по описа на РС-Димитровград е уважен предявеният иск с правно
основание чл. 55 ал. 1 от ЗЗД от Й. С. З. против Т. А. П. . Районният съд е
осъдил Т. А. П. да заплати на Й. С. З. сумата в размер на 2000 лева като
платена без основание с вносна бележка от 22.01.2019 година, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 04.03.2020 година до окончателното
изплащане на вземането. С оглед изхода на делото, направените от ищеца
разноски са възложени в тежест на ответника.
Недоволен от така постановеното решение е останал Т. А. П. , който
подава въззивна жалба с оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост.
На първо място въззивникът счита, че решението е недопустимо. То било
постановено по нередовна искова молба, тъй като ищецът така и не бил
уточнил претенцията си – дали твърди неосъществено или отпаднало
основание. Освен това, доколкото ищецът заявил, че плащането било
осъществено при допусната грешка относно лицето и основанието на
паричния превод, то предявеният иск следвало да се квалифицира по чл. 27
от ЗЗД, а не като иск за неоснователно обогатяване. На следващо място
1
въззивникът твърди, че съдът неправилно бил преценил, че не се касае за
изпълнение на нравствен дълг. По делото било установено, че при
изпълнение на възложената от ищеца работа по трудов договор, въззивникът
пострадал, както и че се касаело за трудова злополука. А събраните по делото
доказателства сочели, че ищецът действал в изпълнение на свой морален дълг
и исковата сума била дадена като парична помощ на пострадалия работник.
Поради това за въззивника имало основание да я получи и задържи. С тези и
останалите доводи, изложени във въззивната жалба, се прави искане за
отмяна на атакуваното решение и за отхвърляне на предявения иск.
Въззивникът претендира деловодни разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК въззиваемият Й. С. З. подава отговор на
въззивната жалба. Намира същата за неоснователна, а постановеното от РС-
Димитровград решение за правилно – законосъобразно и обосновано. Прави
искане за потвърждаване на обжалвания съдебен акт и за присъждане на
деловодни разноски за въззивната инстанция.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени
искания.
В с.з. пред ХОС въззивникът не се явява и не изпраща представител.
Представя писмено становище, с което завява, че поддържа подадената
въззивна жалба с всички въведени оплаквания и доводи.
Въззиваемият се преставлява от адв. Георги Панайотов, който
поддържа отговора.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността
на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните, констатира
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
Преценена по същество същата е неоснователна. Постановеното от
първоинстанционният съд решение е допустимо и правилно и следва да бъде
потвърдено.
Съгласно правилата по чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
2
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението е валидно и допустимо. Оплакванията на въззивника за
противното са неоснователни. Районният съд правилно е анализирал
фактическите твърдения на ищеца, изложени в исковата молба и в
съответствие с тях е извел, че предявеният иск се основава на твърдение за
неоснователно обогатяване в хипотезата начална липса на основание. Съвсем
ясно, още с исковата си молба, ищецът е заявил – „не съществува правно
основание“ ответникът да получи и задържи получената от него сума. Т.е.
няма място за колебание досежно приложимата хипотеза на чл. 55 ал. 1 от
ЗЗД. От друга страна, ищецът не твърди сключването на договор при грешка,
за да бъде квалифицирано спорното право по чл. 27 от ЗЗД. Напротив, той
изрично отрича всякакво договорно правоотношение и основание въобще, за
плащане на процесната сума на ответника. Поради това ХОС приема, че
районният съд правилно е анализирал изложените в исковата молба
фактически твърдения и ги е привел към съответния материален закон, след
което е постановил решението си в рамките на заявеното искане и същото е
допустимо.
При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички
съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях
е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни
изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на
доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен.
Въззивният съд изцяло споделя възприетата от РС фактическа обстановка, без
да се налага същата да се преповтаря. Районният съд е дал задълбочени
отговори на всички поставени от страните въпроси и доводи. Във въззивното
производство не се представиха нови доказателства, които да са основание да
бъде направен извод, различен от направения от първоинстанционния съд.
По въпроса за разпределение на доказателствената тежест по спорове
във връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55 ал. 1 ЗЗД е
налице трайна практика на съдилищата и по-специално на ВКС, според която
и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл. 55 ал. 1 ЗЗД –
начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание,
общият правопораждащ положителен факт е фактът на плащането на сумата,
чието връщане се претендира (в тази насока е и ППВС 1/79 – т. 1). Поради
3
това в доказателствена тежест на ищеца по иска на някое от тези правни
основания е да установи настъпването на факта на плащане, а в
доказателствена тежест на ответника – доказването на съществуване на
основание да го получи, съответно да задържи сумата по извършеното
плащане.
В разглеждания казус плащането на сумата е установено категорично ,
а и не е спорно между страните. От тук, за да бъде преценен предявеният иск
като неоснователен, ответникът следваше да установи при условията на
пълно и главно доказване, че е имал основание да получи процесната сума
2000 лева. След като извърши на свой ред анализ на събраните по делото
доказателства, ХОС приема, че ответникът – въззивник в настоящото
производство, не е провел успешно доказване на този факт. Тезата на
ответника се подкрепя единствено от показанията на св. В* З* П*, която
обаче е негова съпруга, несъмнено е заинтересована от изхода на спора и
твърденията съдът преценява при условията на чл. 172 от ГПК. От друга
страна, показанията на свидетелката не намират опора в останалия
доказателствен материал и са напълно недостатъчни за да се приеме, че
ищецът е наредил плащането по сметката на ответника в изпълнение на свой
морален дълг. В тази насока правилно районният съд е направил разликата
между физическото лице – ищеца и дружеството-работодател на ответника.
Ако съществува задължение за обезвреда на ответника, то същото е на
юридическото лице, с което той е сключил трудов договор и което му е
възложило работата. Изложените във въззивната жалба съждения за това, че
и физическото лице, управител на юридическото лице, отговорно за трудова
злополука, може да изпитва и изпълнява морален дълг, принципно са
правилни. Но в тежест на ответника бе да докаже пряката връзка между
процесния паричен превод и съществуващото у ищеца усещане за морална
отговорност, лично негова, към ответника, както и решение да изпълни
морален дълг. Само показанията на съпругата на ответника и св. Стефанов,
който преразказва съобщеното му от ответника и св. Петрова, в този смисъл
са крайно недостатъчни, още повече, че останалите гласни доказателства
разкриват напълно различни причини и обстоятелства, при които е било
извършено плащането.
И останалите, изложени от първоинстанционния съд мотиви, се
4
споделят изцяло от настоящата инстанция, поради което на основание чл. 272
от ГПК препраща към тях, без да е необходимо да се преповтарят. Пред
настоящата инстанция не се представиха нови доказателства, които да са
основание да бъде направен извод, различен от направения от
първоинстанционният съд.
Поради гореизложеното въззивната жалба от Т. А. П. се явява
неоснователна, а атакуваното решение – валидно, допустимо и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, направеното искане и представените
надлежни доказателства за заплатен от въззиваемия адвокатски хонорар,
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата 400
лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 196 от 10.07.2020 година, постановено по
гражданско дело № 313 по описа на РС-Димитровград за 2020 година.
ОСЪЖДА Т. А. П. с ЕГН ********** от град Д*, ул. „И*“ *-*-3 да
заплати на Й. С. З. с ЕГН ********** от град Д*, бул. „Т* м*“ *-*-* сумата
400 лева – деловодни разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5