№ 6419
гр. София, 22.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20231100505952 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 14091 от 06.12.2022 г., постановено по гр. д. №
74134/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 56-и състав е признато за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове, че Д. И.
С. дължи на „М.п.к.“ ЕАД, на основание чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, предл.
първо, вр. чл. 200 ЗЗД сумата от 604,78 лв., като платена на 21.02.2020 г. от
ищеца в качеството му на поръчител на „А1 България“ във връзка с договор за
продажба на изплащане на устройство Samsung Galaxy S9 Midnight Black DS
Mat 30, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 69,05 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 21.02.2020 г. до 06.04.2021 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл. 410 ГПК от 31.07.2021 г. по ч. гр. д. № 43373/2021 г. по описа на СРС, 56-и
състав.
Със същото решение е разпределена отговорността за разноски между
страните съобразно изхода от спора, като на основание чл. 78, ал. 1, ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищцовото дружество сумата от 650 лв.
разноски, от които 325 лв. по исковото производство и 325 лв. по заповедното
производство по ч. гр. д. № 43373/2021 г.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу така постановеното решение е
депозирана въззивна жалба от ответника Д. С., подадена чрез адв. М. С., в
1
която се поддържа, че решението е незаконосъобразно, немотивирано и
постановено при несъобразяване с материалния и процесуалния закон. Според
въззивника съдът не е преценил правилно събраните по делото писмени
доказателства. Изложено е, че в хода на производството ответникът е
извършил справка в офис на „А1 България“ и е установил, че няма неплатени
задължения по процесния договор за продажба на изплащане, а между
страните нямало сключен договор за поръчителство. В заключение
въззивникът обобщава, че е изплатил напълно всички свои задължения по
договора за продажба на изплащане, поради което отправя молба до въззивния
съд за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковите
претенции на ищеца.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна „М.п.к.“ ЕАД е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба, подаден чрез адв. И. Л.. С
отговора е възприето становище за допустимост, но неоснователност на така
депозираната жалба. Процесуалният представител на въззиваемото дружество
излага, че доколкото справката в „А1 България“ е направена от длъжника след
плащане на дълга му от поръчителя, е логично ответникът вече да няма
висящи задължения по процесния договор за продажба на изплащане в
системите на мобилния оператор. Посочено е още, че въззиваемото дружество
се е суброгирало в правата на „А1 България“, като е платило дълга на
ответника въз основа на договор за поръчителство от 07.11.2014 г., поради
което не е налице погасяване на процесното вземане от страна на ответника.
Ето защо моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение – потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Съдът, като прецени становищата на страните, и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1
от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС, тъй като фактическите и
правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от
районния съд в атакувания съдебен акт. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален
2
закон. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата
въззивна инстанция намира, че към изложените правни и фактически
констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното:
Софийски районен съд е бил сезиран с искове, предявени по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 143, ал. 1, изр. първо ЗЗД за сумата от
604,78 лв., заплатена от ищеца на кредитора на ответника „А1 България“ ЕАД
на 21.02.2020 г. по силата на договор за поръчителство от 07.11.2014 г. и
представляваща главница по договор за продажба на изплащане от 02.05.2018
г., сключен между „А1 България“ ЕАД и Д. И. С., както и иск с правно
основание чл. 143, ал. 1, изр. второ ЗЗД за сумата от 69,05 лв., представляваща
законна лихва за забава за периода от деня на плащането 21.02.2020 г. до
06.04.2021 г.
С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо
кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение.
По отношение на кредитора той отговаря за чуждо задължение и затова, ако
плати, има право на регрес срещу длъжника за всичко, което е платил –
главница, лихви и разноски. Предпоставките за уважаване на регресния иск на
поръчителя са следните: наличие на валиден главен дълг, длъжник по който е
ответникът; наличие на валиден договор за поръчителство, с който ищецът се
е задължил спрямо кредитора на длъжника (ответник); плащане от поръчителя
на суми в полза на кредитора за изискуеми задължения на длъжника.
Неуведомяването на длъжника не поражда права за последния против
поръчителя и не погасява регресното право на поръчителя, освен ако
длъжникът междувременно не е изпълнил своето задължение, но прави
противопоставими на поръчителя възраженията, които длъжникът има срещу
удовлетворения кредитор (чл. 143, ал. 2 ЗЗД).
В случая предпоставките за ангажиране отговорността на ответника се
установяват по несъмнен начин – налице е валиден договор за продажба на
изплащане от 02.05.2018 г. В обезпечение на задълженията по този договор
ищецът се е задължил да отговаря спрямо продавача – кредитор на ответника
при неизпълнение от страна на последния, който се явява купувач по договора
за продажба на изплащане. Това обстоятелство се установява от представения
по делото договор за поръчителство от 07.11.2014 г. (продължен с анекси от
08.10.2015 г., 15.03.2016 г., 12.10.2016 г., 30.11.2017 г., 05.06.2018 г., 01.10.2018
г. и 08.08.2019 г.), сключен между „Мобилтел“ ЕАД (сега „А1 България“ ЕАД)
и „С.б.с.“ АД (сега „М.п.к.“ ЕАД). Приложимостта на договора за
поръчителство спрямо ответника се установява от приемо-предавателен
протокол № 250 от 31.10.2019 г., съставен между „С.б.с.“ АД и „А1 България“
ЕАД, ведно с приложена към него справка, съдържаща данни за абонатите, в
която е посочено вземането срещу Д. И. С. в размер на 604,78 лв. във връзка с
договор от 02.05.2018 г. В тази връзка и след изясняване в предния абзац на
предмета на договора за поръчителство следва да се посочи, че възражението,
релевирано във въззивната жалба, за липса на сключен договор за
поръчителство между страните е неоснователен.
По делото се установява по несъмнен начин и плащането от ищеца в
изпълнение на задълженията по договора за поръчителство на дълга на
ответника в размер на 604,78 лв. Въпросното обстоятелство се установява от
3
уведомление по т. 2.2.6 от Договор от 07.11.2014 г., издадено от „А1 България“
ЕАД, в което е посочено, че поръчителят „С.б.с.“ АД е погасило на 21.02.2020
г. вземанията на кредитора по договор за продажба на изплащане №
********* от 02.05.2018 г. с длъжник Д. И. С. в размер на 604,78 лв.
********* от 02.05.2018 г. с длъжник Д. И. С. в размер на 604,78 лв.
Съвпадащо по съдържание изявление се съдържа и в писмо от „А1 България“
ЕАД (л.107), в което се сочи, че след преустановяване плащанията по договора
за продажба от купувача, остатъчното задължение е погасено от поръчителя
„С.б.с.“ АД.
Всъщност тук е мястото да бъде обсъден основният спорен въпрос,
поставен пред въззивната инстанция, а именно дали ответникът е платил
дълга си. В тази връзка по делото е прието като писмено доказателство
служебна бележка, издадена от „А1 България“, в която е посочено, че
ответникът няма задължения към „А1 България“ към 28.11.2022 г. по
процесния договор. От посочените в предния абзац уведомление и писмо
обаче се установява, че още на 21.02.2020 г. ищцовото дружество (поръчител)
е погасило остатъчното задължение на ответника по договора за продажба на
изплащане. При това положение е логично към 28.11.2022 г. ответникът да
няма задължения към „А1 България“ ЕАД. Фактът на погасяване на
задължението чрез плащане при такова твърдение от страна на ответника
следва да се докаже по несъмнен начин, за да обоснове отхвърляне на
исковата претенция. В случая обаче това не е сторено.
С оглед изложеното до момента според настоящия съдебен състав
възраженията на въззивника, се явяват неоснователни. Други оплаквания във
въззивната жалба не са наведени, а въззивната инстанция е ограничена до
посоченото в нея. Ето защо първоинстанционното решение е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ищецът
има право на разноски за въззивното производство. Претендират се разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. и за държавна такса в
размер на 25 лв. Разноските за адвокатско възнаграждение са доказани в
пълния претендиран размер, като в договора за правна защита и съдействие,
приложен по делото, е удостоверено възнаграждението да е заплатено.
Претенцията за разноски за държавна такса обаче е неоснователна доколкото
ищецът се явява въззиваем пред настоящата инстанция и не е заплащал
държавна такса. Ето защо на последния следва да бъдат присъдени
единствено сторените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лв.
С оглед цената на иска и предвид нормата на чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14091 от 06.12.2022 г., постановено по
гр. д. № 74134/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 56-и състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 Д. И. С. с ЕГН
********** да заплати на „М.п.к.“ ЕАД с ЕИК **** сумата от 400 лв. –
разноски за производството пред Софийски градски съд.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5