Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 30.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 27.03.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Г.
Димитър
Цончев
при секретаря Теодора
Вутева, разгледа докладваното от съдия Г. въззивно
гражданско дело № 338 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение №
6/09.01.2018г., постановено по гражданско дело № 541/2014г. по описа на РС -
гр. Ихтиман, И.Г.К. е осъден да заплати на Т.Я.К. сумата 47191 лв.,
представляваща неустойка от 8% месечно върху сумата 10300 лв., за период от
25.12.2007г. до 25.04.2013г., както и такси и разноски по делото.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба от И.Г.К. срещу горното решение във всички негови части. От текста на жалбата може да се направи извод, че, според
жалбоподателя, първоинстанционният
съд не бил обсъдил и не бил тълкувал намиращото се по делото доказателство –
запис на заповед от 02.01.2001г. Жалбоподателят изтъква, че в подадения от него
писмен отговор бил посочил, че с влязло в законна сила съдебно решение били
отхвърлени исковете на Т.К. по договора за заем и записа на заповед за сумата
10300 лв.
С определение от 21.03.2018г. ИРС е освободил жалбоподателя
от заплащане на държавна такса за въззивно обжалване
и му е предоставил правна помощ. Указанието за уточнение на въззивната
жалба е било връчено на назначения особен представител – адв.
Баров – на 03.05.2018г.
На 30.04.2018г. са постъпили т.нар. „мотиви по жалба“, подадени
лично от жалбоподателя И.К., с които същият заявява, че счита обжалваното
решение за неправилно и незаконосъобразно и моли съда да го отмени. Сочи, че в
подадения от него отговор бил посочил, че между страните по делото съществува
договор за заем от 02.01.2001г. и запис на заповед от същата дата, като във връзка
с тях имало влезли в сила съдебни актове, с които са отхвърлени исковете на К.
за посочената в тях сума от 10300 лв. Изтъква, че правно основание на
предявения в настоящото производство иск е договор за заем от 04.01.2001г.,
какъвто не е представен. Вместо това, с обжалваното решение ИРС бил подменил
основанието за присъждане на процесните неустойки,
като приел, че договорът за заем е от 02.01.2001г., и същевременно не бил обсъдил
приложения по делото запис на заповед от 02.01.2001г. Твърди, че между страните
не съществува договор за заем от 04.01.2001г. Заявява, че между тях има договор
за заем от 02.01.2001г., във връзка с който е издаден запис на заповед от
02.01.2001г. и „с гаранция договорна ипотека от 04.01.2001г.“, по които имало
влезли в сила съдебни актове за отхвърляне на исковете на Т.К.. Моли съда да
отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно, тъй като с него
се подменяли фактите или се тълкували превратно. Навежда доводи във връзка с
твърдяна от него недопустимост на съдебен акт от 09.11.2005г. по гр.д. №
496/2005г. на ИРС (който не е предмет на настоящото производство), и моли съда
да го отмени, тъй като с него повторно се решавал вече разрешен правен спор.
Счита, че няма две задължения по два различни договора за връщане на сумата
10300 лв., но ищецът неправомерно се бил сдобил с няколко изпълнителни
основания за едно и също вземане.
В отговор на дадените от съда указания, назначеният особен
представител е депозирал молба от 09.05.2018г., към която е приложил заявление
за уточнение на въззивната жалба. Оспорва извода на
ИРС, че в договора за ипотека била погрешно отразена датата на договора за заем
и счита, че този извод не се потвърждава от доказателствата по делото. Повтаря
вече заявеното от самия жалбоподател, че между страните по делото има само един
договор за заем от 02.01.2001г., във връзка с който били постановени влезли в
сила съдебни решения за отхвърляне на претенциите на ищеца. Намира, че първоинстанционният съд бил нарушил задължението си за
установяване на действителните правоотношения между страните. Счита, че
доказателствата по делото не подкрепяли твърденията на ищеца, но съответствали
на собствените му твърдения, изложени в отговора по чл. 131 от ГПК. Изразява
становище, че неправилно първоинстанционният съд не
бил задължил ищеца да представи договор за заем от 04.01.2001г. Прави извод,
че, независимо от базирането им на различни основания, претенциите на ищеца са
едни и същи, както и че са отхвърлени с влезли в сила съдебни решения. Въз
основа на това поддържа, че с обжалваното съдебно решение се пререшава вече
решен правен спор в нарушение на чл. 299 от ГПК. Твърди, че ИРС не се бил
съобразил с възражението за погасяване на процесните
вземания по давност, направено от него с отговора по чл. 131 от ГПК. Моли съда
да отмени обжалваното решение.
Препис от жалбата с приложенията е бил връчен на насрещната страна
на 16.05.2018г. В неин отговор е постъпила молба от въззиваемия,
с която той изразява становище, че има окончателно, влязло в сила решение на
СОС, САС и ВКС, поради което било неправилно, подадената от К. жалба да се
разглежда от Софийския окръжен съд. Моли първоинстанционния
съд да обяви решението си за необжалваемо. Независимо
от неясното отбелязване на датата на постъпване на тази молба, все пак е видно,
че същата е заведена в ИРС не по- късно от 29.05.2018г., което означава, че е
подадена в срока за отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Впоследствие, на 28.09.2018г., въззиваемият
е подал становище с приложения, което има характера на писмени бележки по
съществото на спора.
На 31.10.2018г. е проведено открито съдебно заседание по делото, в
което съдът е дал ход на устните състезания и е обявил приключването на същите.
Във връзка с постъпила молба за поправка на протокола, съдът я е
оставил без разглеждане и е възобновил производството във фазата на събиране на
доказателства.
След влизане в сила на определението, с което молбата по чл. 151
от ГПК е била оставена без разглеждане, е проведено ново открито съдебно
заседание по делото.
В него жалбоподателят И.К. се явява лично, поддържа жалбата
и моли да му се предостави възможност да представи писмени бележки. В депозираните впоследствие такива
изтъква, че в обжалваното решение били подменени фактите, или на тях се
придавало значение, каквото те нямат. Счита, че приетите на 27.03.2019г.
писмени доказателства доказвали действителните отношения между него и
насрещната страна. Претендира да не се зачете определението по гр.д. №
496/2005г. на ИРС, тъй като присъденото с него вземане в размер на 10300 лв.
било недоказано, доколкото се основавало на несъществуващ договор за заем от
04.01.2001г. Поддържа твърдението си, че между страните по делото имало само
един договор за заем и той бил от 02.01.2001г., но всички предходни искове на К.
за присъждане на сумата 10300 лв. били отхвърлени. Счита това определение за
недопустимо, тъй като с него се пререшавал решен правен спор. Твърди, че К. бил
злоупотребил с морални, материални и процесуални права, както и че неправомерно
се бил сдобил с няколко изпълнителни основания за едно и също вземане. Моли
съда да отмени определението от 09.11.2005г. по гр.д. № 496/2005г. на ИРС.
Излага твърдения, че бил върнал заетата сума, но доказателствата за това били
подменени с измама от К., който извършвал нерегламентирана дейност в офиса си
на бул. „П. Е.“. Към писмените бележки е приложено
копие от молба по гр.д. № 312/2018г. на ОС- София – без връзка с настоящото
дело.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемият Т.К. се явява лично. Излага
накратко виждането си за отношенията между страните по делото. Представя
писмено становище, за което твърди, че е по съществото на спора, но в
действителност съдържа оплаквания за влошеното му здравословно състояние в
резултат от действията на жалбоподателя, а също и твърдения за извънпроцесуални отношения на последния с банкови
институции, както и становище във връзка с предоставената на жалбоподателя
правна помощ. Единственото относимо към настоящия
правен спор изявление, съдържащо се в становището на въззиваемия,
касае процесния договор, за който въззиваемият
твърди, че с влезли в сила съдебни актове е прието, че „договорът е идентичен и
става въпрос само на правописна грешка“. Сочи, че договорът е нотариално
договорената ипотека. С молбата се представят документи, касаещи гр.д. №
499/2018г. по описа на ОС- София, както и здравословното му състояние.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, е описана коректно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В последното открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция съдът е приел като писмени доказателства представените от
жалбоподателя документи с молба от 13.11.2018г., а именно - договор за заем
между Т.К. и И.К. от 02.01.2001 г., запис на заповед от 02.01.2001 г.,
нотариален акт № 1, дело № 1/2001 г. на нотариус Соня Владимирова, искова молба
от Т.Я.К. до РС - Ихтиман по ч. гр. д. №. 614/2002, определение от 22.05.2003
г. по ч.гр.д. № 281/2003 на РС – Ихтиман, определение от 29.07.2003 г. на СОС,
определение от 17.06.2005 г. по ч.гр.д. № 535/2005 на СОС, определение от 04.04.2005 г. на РС - Ихтиман по ч.гр.д. № 152/2005,
определение от 27.06.2005 г. на РС – Ихтиман по дело № 277/2005, постановление
на ДСИ от 04.04.2006 г., молба от Т.К. от 10.11.2003
г., молба-декларация от Т.К. от 22.08.2003 г., решение от 31.01.2005 г. по гр.
д. № 159/2004 на СОС, решение от
06.03.2007 г. по гр.д. № 1089/2005 на САС, определение № 317/04.10.2006 г. по ч.гр.д. № 340/2006 на
ВКС, определение от 09.11.2005 г. на РС – Ихтиман, изпълнителен лист от
09.11.2005 г., уведомление до И.К. от ЧСИ Дангова,
както и представените под опис с молба от Т.К. в самото заседание писмени
доказателства – ЕР на ТЕЛК към V-та МБАЛ-София, епикризи,
панорамна зъбна снимка, и определение от 06.11.2018г. по ч.гр.д. № 499/2018г.
по описа на ОС- София.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо в обжалваната му част, тъй като е
постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за
упражняване на правото на иск, а първоинстанционният
съд се е произнесъл по действително предявените искове, независимо че е
постановил общ диспозитив по тях и е квалифицирал процесните вземания като неустойки вместо като лихви.
Във връзка с това следва да се отбележи, че ищецът Т.К. е подал две отделни искови молби (озаглавени
съответно Молба - иск – „А“ и Молба - иск – „Б“) срещу И.К. за сумите 22655 лв. и
24536 лв. съставляващи „… разликата между договорената нотариална 8% месечна
лихва и присъдената вече … законова лихва“ върху невърната заемна сума от 10300
лв. съответно за периодите от 25.12.2007г. до 25.08.2010г. и от 25.08.2010г. до
25.04.2013г. По тези искови молби са
били образувани две различни граждански дела – съответно с номера 540 и 541 по
описа на Ихтиманския районен съд за 2014г. Констатирайки сходството между двете
дела и общото правно основание, от което произтичат двете искови претенции,
съдът ги е обединил за съвместно разглеждане в едно производство (с определение
от 30.10.2014г. по гр.д. № 540/2014г.), а впоследствие го е изпратил по
подсъдност на ОС- София с аргумента, че предявеният иск е само един и че цената
му надхвърля 25000 лв. (протоколно определение от 12.05.2015г.). С определение
№ 1096/07.08.2015г. постановено по ч.гр.д. № 663/2015г. на ОС- София, въпросът
за броя и цената на исковете е бил окончателно разрешен, като е прието, че,
независимо от общия им генезис, исковете са два и са самостоятелни.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че постановяването на общ диспозитив за сбора на претендираните
парични суми по двата иска съставлява непрецизност на обжалваното съдебно
решение, но тя не го прави недопустимо, доколкото съдът се е произнесъл по
действително предявените два иска, изчерпвайки изцяло спорния предмет от гледна
точка на страни, размер, период и правно основание.
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение повторно
се разрешава вече разрешен правен спор. Нито едно от писмените доказателства,
представени в подкрепа на това твърдение с молбата от 13.11.2018г., не касае
спор, идентичен с процесния. Повечето съдебни актове,
копия от които са приложени към тази молба и са приети в последното открито
съдебно заседание по делото (а именно - определение от 22.05.2003 г. по ч.гр.д.
№ 281/2003 на РС – Ихтиман, определение от 29.07.2003 г. на СОС, определение от
17.06.2005 г. по ч.гр.д. № 535/2005 на СОС, определение от 04.04.2005 г. на РС - Ихтиман по ч.гр.д. № 152/2005,
определение от 27.06.2005 г. на РС – Ихтиман по дело № 277/2005), се отнасят до
парични претенции на Т.К. към И.К., основани на записи на заповед. Други три
съдебни акта (решение от 31.01.2005 г. по гр. д. № 159/2004 на СОС, решение от 06.03.2007 г. по гр.д. №
1089/2005 на САС и определение №
317/04.10.2006 г. по ч.гр.д. № 340/2006 на ВКС) съдържат произнасяне на три
инстанции по иск с правна квалификация чл. 534 от ТЗ, свързан със същите записи
на заповед. Последните два документа (определение от 09.11.2005 г. по ч.гр.д. №
4962005г. на РС – Ихтиман и изпълнителен лист от 09.11.2005 г., издаден по
същото дело) имат за предмет само сумата 10300 лв., дължима въз основа на
нотариален акт № 1, т. І, рег. № 20, н.д. № 1/2001г. – изпълнително основание
по чл. 237, буква „ж“ от ГПК (отм.), както и законната лихва върху нея за
период от 02.11.2005г. до окончателното й изплащане.
Наистина, от изложените в тези актове мотиви
може да се направи извод, че всички те касаят едни и същи извънпроцесуални
правоотношения между същите страни. Това, обаче, не е достатъчно да обуслови
идентичност между процесния правен спор и предходни
такива, доколкото всеки иск се индивидуализира (и се разграничава от други
искове) чрез своите страни, основание и петитум. В
случая, страните по всички представени съдебни актове съвпадат със страните по
настоящото дело. Частично съвпадат и размерите на някои от претендираните
главници (т.е. петитумните части на исковете). Единственият
съдебен акт, обаче, в който договор за заем се изтъква като правно основание за
предявената претенция, е определение от 09.11.2005 г., постановено по ч.гр.д. №
496 на РС- Ихтиман. При това, негов предмет е само главницата от 10300 лв.,
ведно със законната лъхва върху нея за период от 02.11.2005г. до окончателното
й изплащане. Нито един от представените съдебни актове (вкл. и това
определение) няма за предмет разликата между договорната мораторна
лихва в размер на 8% месечно за периода между 25.12.2007г. и 25.04.2013г., или
част от него, и законната лихва за същия период, която разлика се претендира в
настоящото производство. Поради това съдът намира, че предметът на предявените
в настоящото дело искове е различен по основание и петитум
от предмета на всички други съдебни производства, за които има представени
доказателства.
С оглед гореизложеното, недоказано остава
твърдението на жалбоподателя, че обжалваното съдебно решение било постановено
по правен спор, който вече бил разрешен с влязъл в сила съдебен акт. Съответно,
не е налице изтъкнатото във въззивната жалба
основание за неговата претендирана недопустимост.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав споделя изложените от районния съд
мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените във въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения:
Предявени са искове
на Т.К. срещу И.К. за сумите 22655 лв. и 24536 лв. съставляващи разликата между
мораторната лихва върху главницата от 10300 лв. в
размер на 8% месечно съответно за периодите от 25.12.2007г. до 25.08.2010г. и
от 25.08.2010г. до 25.04.2013г. от една страна, и законната лихва върху същата
главница за същите периоди – от друга страна (за която ищецът твърди, че му е
присъдена в друго съдебно производство). Исковете са предявени с две
самостоятелни искови молби и по тях са образувани две отдели дела - №
540/2014г. и № 541/2014г. по описа на ИРС. След съединяването им общо
разглеждане под № 541/2014г., преписи от двете искови молби са изпратени на ответника
за отговор по чл. 131 от ГПК. Такъв е подаден по пощата в последния ден от срока
по чл. 131, ал. 1 от ГПК (л. 40 от първоинстанционното
дело). В него, обаче, не е наведено възражение за погасяване на (част от) процесните вземания по давност. Поради това съдът намира за
неоснователен изложения от жалбоподателя довод, че ИРС не бил зачел
възражението му в този смисъл. След като съдът не е бил сезиран с такова
възражение в срока за отговор (а и в хода на цялото първоинстанционно
производство), изтъкването му едва пред въззивния съд
е несвоевременно и то не следва да се обсъжда – арг.
от т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
Неоснователно жалбоподателят твърди, че
ИРС не бил взел предвид представения от него запис на заповед от 02.01.2001г. и
бил подменил основанието на предявените искове, формирайки неправилен (според
жалбоподателя) извод, че дължи на ищеца процесните
суми по договор за заем от 04.01.2001г., какъвто в действителност не
съществувал. По този въпрос настоящият съдебен състав констатира, че с влязло в
сила определение от 09.11.2005г. по гр.д. № 496/2005г. на Ихтиманския районен
съд, И.К. е бил осъден да заплати на Т.К. сумата 10300 лв. именно въз основа на
договор за заем от 04.01.2001г. Определението е влязло в сила и обвързва
страните по делото, в което е било постановено. На основание чл. 297 от ГПК, то
е задължително и за всички
съдилища, учреждения и общини в Република България,
вкл. и за настоящия съд. Противно на претенциите на жалбоподателя, не
съществува процесуална възможност за преценка на неговата правилност и,
евентуално, за неговата отмяна в това производство. Поради това съдът е длъжен
да приеме, че действително съществува главен дълг на И.К. към Т.К. в размер на
10300 лв. въз основа на договор за заем от 04.01.2001г.
От друга
страна, по делото не се доказа, този дълг да е бил погасен до настоящия момент.
(Във връзка с това съдът намира за недоказани твърденията на жалбоподателя, че бил върнал
заетата сума, но доказателствата за това били подменени с измама от К..) Следователно, ищецът има право да
получи обезщетение за забавено плащане в размер на уговорената мораторна лихва от 8% месечно върху главницата.
По принцип, уговарянето на мораторна лихва в договора изключва възможността да се
търси обезщетение в размер на законната лихва, защото текстът чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е диспозитивен. Само ако в договора не е
уговорена никаква изрична последица в случай на неизпълнение, кредиторът има
право да търси законната лихва по този нормативен текст.
Във
връзка с това следва да се отбележи, че, все пак, с обсъденото по- горе определение
от 09.11.2005г. по гр.д. № 496/2005г. на Ихтиманския районен съд е била
присъдена законна мораторна лихва върху тази главница
за период от 02.11.2005г. до окончателното изплащане на последната. С оглед
обстоятелството, че е уговорена договорна мораторна
лихва в по- висок процент, следва да се приеме, че с това определение е била
присъдена част от действително дължимата договорна лихва, съответстваща по
размер на законната лихва за съответния период. Поради това съдът намира, че с двата
процесни иска коректно се претендира само разликата
между пълния и вече присъдения размер на лихвата за периодите от 25.12.2007г.
до 25.08.2010г. и от 25.08.2010г. до 25.04.2013г.
Служебно изчислен, размерът
на законната мораторна лихва върху главницата от
10300 лв. за първия от тези периоди е 3599,73 лв., а за втория – 2834,23 лв.
Служебно изчислен, размерът
на договорната мораторна лихва върху главницата от
10300 лв. за първия от тези периоди е 26368
лв., а за втория – също 26368 лв. Тези размери съответстват и на общо
изчислената сума от 52736 лв., съгласно заключението на в.л. Поибренски (л. 101 – 102 от първоинстанционното
дело).
Следователно,
първият иск е основателен за сумата 26368-3599,73=22768,27лв., а вторият иск е основателен за
сумата 26368-2834,23=23533,77лв.
Доколкото,
обаче, ищецът претендира за първия от двата процесни
периода единствено сумата 22655лв., първият предявен иск следва да бъде уважен
в пълния му размер за тази сума – така, както е предявен.
С оглед
обстоятелството, че претенцията по втория иск надхвърля действително дължимата
сума за съответния период, този иск следва да бъде отхвърлен за разликата над
23533,77лв. до пълния претендиран размер от 24536лв.
Не
обосновават обратен извод наведените от жалбоподателя доводи за несъществуване
на договор за заем от 04.01.2001г., а за съществуване на такъв от 02.01.2001г.,
поради следните съображения:
1. Както се посочи по- горе, дължимостта
на главницата от 10300 лв. именно въз основа на договор за заем от 04.01.2001г.
е била установена със сила на присъдено нещо с влязлото в сила определение от 09.11.2005г.,
постановено по гр.д. № 496/2005г. на ИРС.
2. Представеният и
приет като доказателство препис от договор за заем между същите страни за
същата сума от 02.01.2001г. принципно не изключва възможността да съществува и
друг такъв договор с идентични параметри от 04.01.2001г.
3. С оглед съвпадащите страни, заемна сума и срок, по- вероятна
е хипотезата, възприета в мотивите на обжалваното първоинстанционно
решение, а именно – че договорът за заем за тази сума между тези страни е само
един. Относно неговата действителна дата, съдът намира, че такава е 04.01.2001г., а
представеният договор от 02.01.2001г. и свързаният с него запис на заповед от
същата дата са антидатирани. Основание за такъв извод
дава фактът, че на гърба на записа на заповед е описан договорът за учредяване
на ипотека. Точното посочване на индивидуализиращите белези на нотариалния акт,
в който е обективиран договорът, несъмнено сочи, че
този нотариален акт от 04.01.2001г.(!) вече е съществувал към момента на
съставяне на записа на заповед, за който се твърди, че е от 02.01.2001г. При
това следва да се има предвид, че, в частта си относно явяването на страните
пред нотариуса на отбелязаната дата, нотариалния акт има качеството на
официален свидетелстващ документ и като такъв притежава материална доказателствена сила за това обстоятелство (арг. от чл. 179, ал. 1 от ГПК). За разлика от него, записът
на заповед и договорът за заем от 02.01.2001г. са частни диспозитивни
документи, които не се ползват с такава сила. Именно поради това и с оглед
цитирането на нотариалния акт в записа на заповед, както и поради връзката
между заема, ипотеката и записа на заповед, съдът намира, че действителната
дата на записа на заповед и договора за заем е 04.01.2001г., а не 02.01.2001г.
– така, както е прието и във влязлото в сила определение по гр.д. № 496/2005г.
на ИРС, касаещо главницата по заема. Поради това
настоящият съдебен състав не споделя направения в обжалваното решение извод, че
действителната дата на договора за заем е 02.01.2001г., без това да опорочава
пораждащия вземането юридически факт.
4. Без значение е изтъкнатото във въззивната
жалба обстоятелство, че по делото не е бил представен договор за заем от
04.01.2001г. Доказателство за съществуване на договора е не само неговият
писмен текст (както погрешно счита жалбоподателят), но и всеки друг документ,
който удостоверява сключването му и в който е възпроизведено същественото му
съдържание. В случая такъв документ е договорът за ипотека, в който изрично е
записано, че Т.К. предоставя на И.К. заем в размер на 10300 лв., който следва
да бъде върнат в срок от 12 месеца, считано от датата на договора за заем,
сключен на 04.01.2001г., а в случай на забава - дължи лихва в размер на 8%
месечно. Така, същественото съдържание на сделката (вкл. в частта за
уговореното мораторно обезщетение) е надлежно доказано
в качеството й на годно правно основание за предявените искове. При това следва
да се отбележи, че самият ответник е заявил, че не оспорва нотариалния акт – л.
104 от първоинстанционното дело.
5. Дори да се приеме, че договорът за заем е от 02.01.2001г.,
не
отговаря на действителното фактическо положение твърдението на жалбоподателя,
че с влезли в сила съдебни
актове били отхвърлени исковете на К., основани на този договор, за посочената
в него сума от 10300 лв. Съдът констатира, че нито едно от наличните
по делото доказателства не касае съдебно произнасяне по иск, основан на договор
за заем от тази дата. Наистина, представени са съдебни актове за отхвърляне на
претенции на К. срещу К. за сумата 10300 лв. на основание запис на заповед от
същата дата. Тъй като, обаче, записът на заповед е самостоятелно правно
основание за възникване на вземане с посочен в него размер, отхвърлянето на
претенциите, основани на записа, не е пречка пред претендирането на същата сума
на друго основание (доколкото в случая няма данни, да е налице хипотеза по т.
17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, в която би се формирала сила на присъдено нещо и по
отношение на каузалното правоотношение, свързано с този запис на заповед).
Аналогични съображения може да се изложат и по отношение на исковете с правна
квалификация чл. 534 от ТЗ, за които са представени доказателства - (решение от
31.01.2005 г. по гр. д. № 159/2004г. на СОС, решение от 06.03.2007 г. по гр.д.
№ 1089/2005 на САС).
ІV. По разноските
Разноски във въззивното производство не
са претендирани от страните, поради което съдът не дължи произнасяне по
този въпрос.
С оглед отхвърляне на част от исковата претенция, следва да се
отмени първоинстанционното решение в частта му, с
която ответникът е бил осъден да заплати на ищеца разноски за държавна такса за
разликата над 941,35 лв. до пълния й присъден размер от 981,44лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
6/09.01.2018г., постановено по гражданско дело № 541/2014г. по описа на РС - гр.
Ихтиман, В ЧАСТТА МУ, с която И.Г.К.
е осъден да заплати на Т.Я.К. разликата над 23533,77лв.
до пълния претендиран размер от 24536 лв. по иска за заплащане на разликата между договорната
мораторна лихва и вече присъдената законова лихва
върху главницата от 10300 лв. за периода от 25.08.2010г. до 25.04.2013г., както
и В ЧАСТТА МУ, с която И.Г.К. е осъден да заплати на Т.Я.К.
разноски за държавна такса за разликата над 941,35лв. до пълния й присъден
размер от 981,44лв.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска
на Т.Я.К. с ЕГН ********** и адрес ***, за осъждане на И.Г.К. с ЕГН **********
и адрес ***, да му заплати разликата над 23533,77лв.
до пълния претендиран размер от 24536 лв. на разликата между договорната мораторна лихва и вече присъдената законова лихва върху
главницата от 10300 лв. за периода от 25.08.2010г. до 25.04.2013г.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 6/09.01.2018г., постановено по гражданско дело № 541/2014г. по описа на РС -
гр. Ихтиман, В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ
ЧАСТИ, с които И.Г.К. е осъден да заплати на Т.Я.К. сумите 22655 лв. и 23533,77
лв., съставляващи разликата между договорната
мораторна лихва и вече присъдената законова лихва
върху главницата от 10300 лв. съответно за периодите от 25.12.2007г. до
25.08.2010г. и от 25.08.2010г. до 25.04.2013г. (непрецизно посочени в
обжалваното решение като обща сума,
представляваща неустойка от 8% месечно върху сумата 10300 лв., за период от
25.12.2007г. до 25.04.2013г.), както и разноски по делото за заплатени държавни
такси до размер от 906 лв. и 941,35лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.