РЕШЕНИЕ №
гр. Велинград, 10.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар Мария Димитрова, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 402 по описа на съда за 2020г. и за да се произнесе
взе предвид следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 74 ЗЗД, предявен от “ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ЕООД, (предишно „ЛАЙТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ” ЕООД) ЕИК *********,гр.
Пловдив, ул. “Полет" № 1. ет. 2, представлявано от управителя А.Д.А., чрез
адв. П. П.против
И.Й.Б., ЕГН **********, с адрес ***, с който се иска да бъде установено по
отношение на ответника, че същият дължи на ищцовото дружество сумата от
1289,16 лв. главница, дължима по договор за заем №
12803/22.06.2018 г., сключен между „ЛАЙТ КРЕДИТ" ООД и длъжника и
представляваща изплатена сума от гаранта „Лайт Кредит Консулт" ЕООД (с
настоящо наименование „Гарант Кредит Консулт" ЕООД) на заемодателя, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 03.01.2020 г. до окончателното
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 54 от 28.02.2020г.,
по ч.гр.д. № 124 по описа ВРС за 2020 г..
Ищцовото
дружество излага, че е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение,
въз основа на което била издадена заповед за изпълнение № 54 от 28.02.2020г.,
по ч.гр.д. № 124, по описа ВРС за 2020 г., като в срока по чл. 415 ГПК се
предявява настоящия установителен иск. Твърди, че между ответника и „ЛАЙТ
КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ********* е сключен договор за заем № 12803/22.06.2018 г..
Размерът на предоставената в заем сума е 1500 лв. Предоставеният заем е за срок
от 12 месеца, като погасяването следвало да стане на 12 равни месечни вноски,
всяка една от които на стойност 153,71 лв., с първа погасителна вноска
22.07.2018 г. и краен срок на погасяване с последна вноска 22.06.2019 г..
Общата сума, подлежаща на връщане, е в размер на 1844.52 лв. Като обезпечение
на вземането по договора за заем е сключен Договор за гаранция от 22.06.2018 г.
между ищцовото дружество в качеството му на гарант, „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД като
заемодател и ответника като заемател. Съгласно този договор заемателят дължи на
гаранта възнаграждение в размер на 12 ежемесечни премии, всяка от които на
стойност 123.01 лв.. което пък възнаграждение е обезпечено с издадена в полза
на гаранта запис на заповед за пълното дължимо възнаграждение. С уведомление от
20.10.2019 г. до ищеца „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ" ООД заемодателят „ЛАЙТ
КРЕДИТ“ ООД на основание чл. 5 от договора за гаранция активира същата, като
претендира плащане на задълженията на ответника към него в размер на 1537,10
лв. представляващи просрочени вноски по договор за заем с краен срок на
издължаване 22.06.2018 г., без в тях да са включени санкции и обезщетение за
забавено плащане. Извършено е плащане от ищеца по договора за гаранция (банков
превод на сумата 1537,10 лв. на 23.10.19 г.). Отделно от това ответникът ни
дължи и сумата от 943.54 лв. неплатено възнаграждение по договора за гаранция
от 22.06.2018 г.. Ангажира
доказателства. Претендира разноски.
Ответникът в
срока по чл. 131 ГПК, оспорва иска, като недопустим. Алтернативно, моли съда да
го отхвърли като неоснователен. Твърди, че не му била предоставена
преддоговорна информация за сключване на договора за заем и не се е запознавал
с такава и в този смисъл, че ищецът не е изпълнил задълженията си по Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние за предоставяне на информация на
потребителя; че не е спазил сроковете по чл.12 ал.1 или 2. Оспорва, че
последният е получил съгласието на потребителя за сключване на договор, както
и, че електронните съобщения, разменени между страните, са отговаряли на
изискванията на ЗЕПЕД. Излага, процесният договор за потребителски кредит е
недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.
11. ал. 1. т. 10 ЗПК. Сочи, че в процесния договор, кредиторът единствено е посочил
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното
оскъпяване на заема. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР от 48,12 % /. Кредитното правоотношение
между страните се явява недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11. ал. 1.
т. 10 ЗПК. Счита, с оглед недействителност на договора, то не се дължат
плащания освен ако не е претендирана чистата стойност на заема с исковата
молба. Излага, че при внимателен прочит на този договор за паричен заем се
установява.че заемодателя отпуска сумата от 1500/ хиляда и петстотин/ лева,
като последния поема задължение да възстанови сумата на дванадесет равни месечни
вноски всяка от по 153.71/сто петдесет и три лева и седемдесет и една стотинки)
лева или общо в размер на 1844.82/хиляда осемстотин четиридесет и четири лева и
петдесет и две стотинки) лева, както и ГПР/годишен процент на разходите/ в
размер на 48.12 %, Фиксиран лихвен процент в размер на 40.00 %. Така според
ищеца по посочения по-горе договор следвало да върне сумата от 1844.82/хиляда
осемстотин четиридесет и четири лева и петдесет и две стотинки) лева. Отделно
от това без да има възможност да възрази бил натоварен и с допълнително
заплащане на такси по договор за гаранция: на дванадесет равни вноски по
123.01/сто двадесет и три лева и една стотинки/ лева или общо 1476.12/хиляда
четиристотин седемдесет и шест лева и дванадесет стотинки/ лева или за получена
сума от 1500/хиляда и петстотин/ лева се получава така, че дължа сума от
3220.94/три хиляди двеста и двадесет лева и деветдесет и четири стотинки/ лева
или разликата от 1720.24/хиляда седемстотин и двадесет лева и двадесет и четири
стотинки/ лева съставлява 114.68 % от заетата от мен сума. Смята, че посочените
по-горе договори с описани в тях суми са сключени изцяло в са в противовес на
нормата на чл. 26 ЗЗД, поради което ги смятам,за нищожни като заобикалящи и
противоречащи на закона. Счита, че дори годишния лихвен процент, който е
отразен в договор, възлизащ на 40.00 % е прекалено висок в сравнение с годишния
лихвен процеснт, приет от БНБ за 2018г. понеже именно тогава е датиран
договора. Излага, че в исковата молба се претендира и сумата от 943.54/деветстотин
четиридесет и три лева и петдесет и четири стотинки/ лева, съставляваща
възнаграждение по договор за гаранция или така наречената ,.такса
гаранция", който също е недействителен. Поддържа, че разходът „вноска
гарант“ е пряко свързан с договора за кредит, но кредиторът е пропуснал да го
включи в годишния процент на разходите. Тази вноска реално надхвърля размера на
получената сума, формира голяма част от дълга и невключването й в ГПР въвежда
кредитополучателят в заблуждение относно реалната цена на кредита. В
преддоговорната информация „таксата гарант“ също не е включена в раздела „всеки
друг разход свързан с договора за кредит“ и е посочено изрично, че договорът за
кредит не е свързан с други договори за допълнителни услуги, което също е
допринесло за въвеждането на потребителя в заблуждение. Тъй като „такса гарант“
съставлява много съществена част от общия размер на задълженията на ответника,
а не е била включена в ГПР, поради което следва да се приеме, че ГПР не е
посочен съгласно изискванията на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, което от своя страна
води до недействителност на договора за кредит съгласно чл.22 от ЗПК. Поддържа
се, че сумата представляваща възнаграждение по договора за гаранция заобикаля
закона - чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и противоречи на добрите нрави,
доколкото целта, за която същата е уговорена, излиза извън естеството на
нейните обезпечителни и обезщетителни функции. Твърди, че договорни разпоредби
договорна лихва, както и клаузата за закупен допълнителен пакет услуги са неравноправни
и затова - нищожни, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Сочи, че в подписания
между страните договор за заем не се конкретизира какво точно се включва в
размера на двуседмичната вноска като части от главницата и лихвата, липсва
погасителен план, подписан от заемополучателя; липсва информация относно
възможностите за промяна на лихвения процент и начина на определянето му. Тази
информация не се съдържа дори и в приложените към договора общи условия. При
това положение следва да се приеме, че липсва индивидуално договаряне на
процесиите договорни клаузи. Още повече, че в тежест на търговеца или
доставчика е да установи, че определени условия в договора са индивидуално
уговорени (ал. 3 на чл. 146 от ЗЗП), а такива доказателства липсват. Счита, че
клаузата за заплащане на допълнителен такса „Гарант" е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. тъй
като е уговорена във вреда на потребителя с цена, надвишаваща по размер до
предоставената в заем сума, същата не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя.
Уговорката за заплащане на такава допълнителна
услуга поставят в по-неблагоприятна позиция потребителя, не защитава правата му
като по-слаба страна в правоотношението и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните по процесното правоотношение. Таксата за
тази услуга, дължима отделно от главницата и възнаградителната лихва по договор
за заем, представлява възнаграждение за извършена от кредитора конкретна
дейност или услуга и би следвало дължимостта й да е обусловена от това дали
кредиторът е изпълнил насрещното си задължение - да извърши дейността или да
предостави услугата, като освен това както възнграждението по допълнителния пакет
следва да се включи в ГПР, а в случая това не е сторено. Това от своя страна
това съставлява заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по
потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на
Министерския съвет. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи изцяло
нищожността на Договор за паричен заем 12803 и Договор за гаранция от
22.06.2018г. поради това,че са сключени с цел заобикаляне на закона и в
противоречие със Закон за потребителските кредити и Закон за защита на
потребителите. Алтернативно ако се приеме, че не целите договори са нищожни, то
да се прогласи нищожността на отделни техни клаузи, поради това,че са сключени
с цел заобикаляне на закона и в противоречие със Закон за потребителските
кредити и Закон за защита на потребителите. Моли съда да се постанови решение, с което да отхвърли изцяло искова молба като неоснователна - недоказана по
основание и размер.Излага становище по
искането за присъждане на разноски и по представените доказателства.
Съдът, като взе предвид доводите на страните,
прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за
установено следното от правна и фактическа страна:
По
иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 74 ЗЗД
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че
между него и ответника е налице валидно облигационно отношение по договор за
гаранция от 22.06.2018 г., по което е изправна страна, и наличие на правен
интерес да изпълни чуждо задължение.
В тежест на ответника е да докаже, че е погасил процесните вземания, както
и възраженията си срещу възникването и съществуването им.
С оглед
твърденията на страните с доклада по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо
се от доказване обстоятелството, че между „ЛАЙТ
КРЕДИТ“ ООД и ответника е сключен договор за заем № 12803/22.06.2018г., по
силата на който на последния е предоставена в заем сумата от 1500 лв., като
обезпечение вземането на кредитора по него е сключен Договор за гаранция от
22.06.2018 г. между ищцовото дружество, в качеството му на гарант, „ЛАЙТ
КРЕДИТ” ООД, като заемодател, и ответника като заемател. Изложеното се установява
и от приети писмени доказателства, неоспорени от
страните: заверени преписи на договор за паричен заем №12803/22.06.2018г., общи
условия към него, договор за гаранция от 22.06.2018г., уведомление за
активиране на гаранция от 20.10.2019г. и
платежно нареждане за извършен превод на
сума в размер на 1537.10 лева с отбелязване –„гаранция по договор 12803 Б., с
получател „Лайт кредит“ ООД.
От представения Договор за паричен заем №12803/22.06.2018г., се
установява, че И.Й.Б. и Иван Матев Иванов са сключили договор за заем с
дружеството заемодател- „Лайт кредит“ООД ЕИК *********, по силата на който да
получат сума в размер на 1500.00 лева, която са се задължили да върнат, ведно с
възнаградителна лихва в размер на 344.52 лева, на 12 равни месечни вноски.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че във връзка
със сключването на процесния договор дружеството заемодател е имало задължение
да му предостави преддоговорна
информация, съгласно чл.8 от ЗПФУР, тъй като посочената разпоредба касае
предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто този договор не е,
съответно тази уредба не намира приложение. Представените доказателства –
договор за заем и общи условия, не формират други изводи, а от страна на
ответника не се ангажират доказателства в подкрепа на неговите твърдения.
От представения договор от 22.06.2018г., сключен между „Лайт кредит“
ООД ЕИК *********-заемодател,“Лайт кредит консулт“ ЕООД ЕИК *********- гарант, И.Й.Б.
и Иван Матев Иванов, се установява, че
ищецът се е задължил да гарантира вземането на заемодателя от
заемателите, при неизпълнение на техните задължения по договора за заем, срещу
заплащане на възнаграждение. Отговорността на гаранта по договора се предпоставя от получаване на
уведомление от страна на заемодателя за активиране на гаранцията при
неизпълнение на задълженията на заемателите по договора за заем- липса на
дължими и изискуеми плащания в пълен размер в продължение на шест седмица и
искане за плащане- т.1.1 и 1.2 от договора.
От приетото като писмено доказателство уведомление от 20.10.2019г., се
установява, че от гарантът е изискано да поеме отговорността си по процесния
договор за гаранция, на основание чл. 6
от него, като преведе на „Лайт кредит консулт“ ЕООД сума в размер на 1537.10
лева, представляваща непогасени задължения от страна на заемателите по договора
за заем към 20.10.2019 г.. Видно от платежно нареждане от 23.10.2019 г. посочената
сума е преведена от дружеството гарант по сметка на дружеството заемател с
отбелязване – гаранция по договор 12803.
По отношение
възражението на ответника, че сключените договори са в противовес нормата на
чл.26 ЗЗД, поради което са нищожни, като заобикалящи и противоречащи на закона,
съдът го намира за основателно Действително чрез въвеждането на възнаграждение
за гаранта, в посочения размер, което е условие за сключване на договора за
кредит, кредиторът заобикаля закона, тъй като с правомерни средства постига
неправомерен резултат- да не надвишава размера на ГРП, фиксирана в закона. При
включване на възнаграждението по договора за гаранция в размера на ГПР същият
би надхвърлил законовото ограничение, съдържащо се в чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Посочването в договора на стойност на ГПР и обща дължима
сума, които не отговарят на действителните такива, а са по-ниски, представлява
невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал.
4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал.
1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на
чл. 19, ал. 4
от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. В този смисъл клаузата за размера на ГПР
е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.
2, т. 19 от ЗЗП. На основание чл. 146, ал.
1 от ЗЗП клаузата е нищожна, тъй като по делото липсват данни да е
индивидуално уговорена. Напротив от начина, по който е представено съдържанието
на договора, може да се предположи, че същият е бил изготвен предварително от
търговеца и в този вид е бил предложен на потребителите. Поради това когато е
сключвал договора, ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието
му. Непредоставянето на обезпечение само по себе си не води до някакви вреди за
заемодателя. Такива биха възникнали едва при неизпълнение на задължението на
заемателите за връщане на заемната сума и невъзможност за удовлетворяване от имуществото
им. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключване на
договора и да намери отражение при вземане на решение за отпускане на заема и
параметрите, при които да стане това. Вместо това предварително е уговорено
условие за предоставяне на обезпечение, за което се дължи възнаграждение, а
дължимите плащания са разсрочени и включени в месечните погасителни вноски по
договора за заем. По този начин възнаграждението по договора за гаранция реално
увеличава печалбата на кредитора, защото при заплащане на всички задължения се
реализира една допълнителна сума, представляваща сигурна печалба предвид
погасяването както на заема, така и на възнаграждението за гаранция. По тези
съображения и с оглед разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
съдът намира договорът за заем за недействителен.
Неговата
недействителност влече след себе си и недействителността на договора за
гаранция. Той има акцесорен характер спрямо договора за заем и не може да
съществува самостоятелно, тъй като служи за обезпечаване на задълженията по
договора за заем. Доколкото липсват задължения, които да бъдат обезпечени,
договорът за гаранция е сключен без правно основание, което го прави нищожен по
смисъла на чл. 26, ал. 2
от ЗЗД.
За пълнота
следва да се посочи, че неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.
2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал.
1 от ЗЗП е клаузата на чл. 3 от договора за гаранция, предвиждаща
заплащане на възнаграждение за предоставяне на гаранция в размер на
1 476,12 лв. при заем в размер на 1500 лв.. Уговорката внася значително
неравноправие в правоотношението, а престациите на страните са явно
нееквивалентни. При това отговорността на гаранта може изобщо да не бъде
реализирана, ако заемателите изпълняват задълженията си по договора за заем, но
въпреки това ще следва да заплатят възнаграждение на гаранта. Освен това
активирането на гаранцията зависи изцяло от преценката на заемодателя, което
означава, че дори и да не получи изпълнение по договора за заем, имуществената
отговорност на гаранта може да не бъде ангажирана. По този начин клаузата на
практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на заемодателя, който
е финансова институция, занимаваща се по занятие с дейност по кредитиране, за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Неравноправна
по смисъла на чл. 143, ал.
2, т. 15 от ЗЗП е клаузата на чл. 3 от договора за гаранция и в
частта предвиждаща, че платеното от заемателите възнаграждение не подлежи на
връщане, дори и в случай на надлежно изпълнение от тяхна страна на задълженията
им по договора за заем, в който случай гаранцията няма да бъде активирана, както
и дори да не са усвоени всички средства по заема. Така уговорена клаузата
налага на заемателите да заплатят възнаграждение по договора за гаранция без
възможност платеното да им бъде върнато, дори и в случай, че
търговецът-заемодател не изпълни задължението си да предостави заемната сума. По
делото не са ангажирани доказателства посочените клаузи да са индивидуално
уговорени с ответника, а и от вида на договора за гаранция може да се направи
извод, че е предварително изготвен от търговеца и при сключването му ответника
не е могъл да влияе на съдържанието му. Поради това на основание чл. 146, ал.
1 от ЗЗП тези клаузи са нищожни. По аргумент от противното от чл. 146, ал.
5 от ЗЗП и с оглед общото правило на чл. 26, ал. 4
от ЗЗД съдът намира, че нищожността на клаузата на чл. 3 от договора
за гаранция води до нищожност на самия договор, тъй като не би могло да се
предположи, че гарантът, който е търговско дружество, би поел задълженията по
договора за гаранция безвъзмездно, без да очаква заплащане на възнаграждение.
Според трайно установената практика на ВКС правен интерес от изпълнение на чуждото задължение означава
облигационното отношение между кредитора и длъжника да засяга конкретни имуществени права на
третото лице (така Решение № 5 от 04.07.2016 г. по гр. д. №
2723/2015 г. на ВКС, IV г. о.). Правен интерес от изпълнението на чуждо
задължение по смисъла на чл. 74 ЗЗД ще има когато имуществото на третото лице може да бъде обект на претенции от страна на кредитора или когато върху него може да бъде насочено принудително
изпълнение – било по силата на съществуващо правоотношение между това трето лице и длъжника, било
по силата на правоотношение между
кредитора и третото лице.
Нищожният
договор не може да породи правни последици, в т. ч. задължение за заемателя да
заплати възнаграждение на гаранта, както и задължение за последния да плати на
заемодателя непогасените задължения на заемателя по договора за заем. Ето защо съдът
счита, че у ищцовото дружество е липсвало правен интерес от изпълнение на
чуждото задължение и само на това основание искът му следва да бъде отхвърлен.
Плащането на
гаранта в полза на заемодателя е било лишено от основание, но доколкото е
направено в полза на заемодателя, то последният, а не заемателите дължи
връщането му на плоскостта на неоснователното обогатяване. Заемателят от своя
страна дължи връщане на чистата стойност на кредита съгласно изричната
разпоредба на чл. 23
във връзка с чл. 22 от ЗПК,
но не на ищеца-гарант, а на заемодателя, който му е предоставил сумата в заем.
По изложените
съображения съдът намира, че следва да бъде отречена дължимостта на претендираното
от ищеца вземане, а искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за
разноски в заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал. ГПК на ответника следва да се присъдят
разноските, сторени от него в заповедното и исковото производство, но доколкото
не са представени доказателства да са сторени такива съдът не следва да се
произнася.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ГАРАНТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ” ЕООД, (предишно „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ЕООД) ЕИК *********, с
адрес гр. Пловдив, ул. “Полет" № 1. ет. 2, против И.Й.Б., ЕГН **********,
с адрес ***,
иск с правно основание чл. 422 ГПК вр.
с чл. 74 ЗЗД, за признаване за
установено, по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата от
1289,16 лв. главница, дължима по договор за заем № 12803/22.06.2018 г., сключен
между „ЛАЙТ КРЕДИТ" ООД и представляваща изплатена сума от гаранта „Лайт Кредит
Консулт" ЕООД (с настоящо наименование „Гарант Кредит Консулт" ЕООД)
на заемодателя, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.01.2020
г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение №
54 от 28.02.2020г., по ч.гр.д. № 124 по описа ВРС за 2020 г..
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛИЛИЯ ТЕРИЗЕВА-ВЛАДИМИРОВА