№ 86
гр. Ловеч , 12.02.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ в закрито заседание на дванадесети
февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
Членове:ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно частно
гражданско дело № 20214300500014 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл.
ГПК.
Подадена е частна жалба вх.№ 4501/17.12.2020 г. от "АЙ ТРЪСТ"
ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
**********, представлявано от управителя И. Ш., чрез пълномощника
юрисконсулт В.М., против разпореждане № 1011/27.11.2020 г., постановено
по ч. гр.д. № 585/2020 г. по описа на Районен съд - Луковит, с което е
отхвърлено изцяло заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК срещу Д. С. З.. Счита, че постановеното разпореждане е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Излага съображения, че
неправилно заповедният съд е приел, че на длъжника не е предоставено право
на избор и възможност за индивидуално договаряне. Твърди, че при подаване
на заявлението по електронен път, кредитополучателят е имал възможност да
избере необезпечен кредит, да предостави банкова гаранция или обезпечи
изпълнението на задължението, като осигури поръчителство от трето
одобрено юридическо лице. Изтъква, че предоставянето на обезпечение не е
задължително условия за сключване на договора за кредит и за длъжника
няма санкция, ако избере необезпечен кредит. Посочва, че разликата между
обезпечен и необезпечен кредит касае само срока за разглеждане на
заявлението. Твърди, че клаузите на договора са индивидуално договорени и
не са неравноправни по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗПК.
1
На следващо място заявява, че възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство не е включено в ГПР и не увеличава размера
на главницата по кредита, а е в пряка зависимост от поведението на
длъжника.
Твърди, че наличието на свързаност между заемодателя „Кредисимо”
ЕАД и „Ай тръст“ не води до нищожност на Договора за предоставяне на
поръчителство. Обстоятелството, че поръчителят е предварително одобрено
от „Кредисимо” юридическо лице, не прави Договора за предоставяне на
поръчителство част от договора за кредит, нито го прави недействителен
спрямо длъжника.
Оспорва и извода на районния съд, че възнаграждението по договора
за поръчителство е нищожно поради противоречие с принципа на добрите
нрави. В тази насока излага съображения, че Договорът за предоставяне на
поръчителство е по същество договор за поръчка по чл. 280 и сл. от ЗЗД, като
жалбоподателят се е задължил да предостави гаранционни услуги по
предоставяне на поръчителство. Изтъква, че Договорът за предоставяне на
поръчителство е сключен е сключен след Договора за кредит и обезпечава
неговото изпълнение, възнаграждението по него е самостоятелно вземане, с
което не се увеличава размер на главницата по кредита. Затова счита, че
уговорката за заплащане на възнаграждение по Договорът за предоставяне на
поръчителство не е нищожна и не е установена в нарушение принципа на
добрите нрави.
Твърди, че е неправилен изводът на районния съд, че вземането на
жалбоподателя заобикаля чл. 19,ал.4 от ЗПК и следва да бъде включено в
годишния процент на разходите, тъй като това не е предварително условие за
получаване на кредита и този разход не е предварително известен на
„Кредисимо“ЕАД. Посочва, че този разход не е нито задължителен, нито
пряко свързан с договора за кредит. На следващо място изтъква, че такъв
порок би довел до недействителност единствено на частта над пределите по
чл.19, ал.4 от ЗПК и затова Договорът за кредит не е нищожен и обвързва
длъжника.
Моли да бъде отменено атакуваното разпореждане от 27.11.2020 г. по
ч.гр.д. № 585/2020 г. на РС Луковит и бъде уважено искането за издаване на
2
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като се присъдят в пълен размер
претендираните от дружеството разноски.
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК от заявител
срещу разпореждане, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК, поради което е процесуално допустима, а
разгледана по същество – частично основателна.
От приложените по делото доказателства се установява, че
производството по ч.гр.д. № 585/2020 год. по описа на РС Луковит е
образувано по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК от "АЙ ТРЪСТ"
ЕООД за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Д. С. З. за
следните суми: 190.81 лв. – главница, заедно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението в съда до изплащане на вземането; 7.41 лв. -
договорна възнаградителна лихва за периода от 01.06.2019 г. до 31.07.2019 г.,
35.32 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство;
23.50 лв. - законна лихва за забава по договора за кредит за периода от
01.06.2019 г. до 17.09.2020 г., 9.21 лв. – законна лихва за забава по Договора
за предоставяне на поръчителство, 19.23.00 лв. – административни разноски
за събиране на вземането, както и разноски в размер на 25.00 лв. държавна
такса и 50.00 лв. за юрисконсултско възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК.
Към заявлението са приложени следните документи: Общи условия за
предоставяне на кредити, Договор за потребителски кредит № 1223544 от
30.01.2019 г., сключен между "Кредисимо" ЕАД и Д. С. З. с погасителен план
към него; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити, Договор за предоставяне на поръчителство от
30.01.2019 г., сключен между "Ай тръст”ЕООД и Д. С. З. и приложение № 1
към него, Договор за поръчителство от 30.01.2019 г. между "Кредисимо" ЕАД
и Ай тръст”ЕООД.
С разпореждане № 1011 от 27.11.2020 г., РС Луковит е отхвърлил
заявлението по чл.410 от ГПК. В мотивите на обжалваното разпореждане
първоинстанционният съд е приел, че при сключване на акцесорния договор
за поръчителство длъжникът не е имал право на избор за поръчител и
възможност за индивидуално договаряне, доколкото сключения договор за
поръчителство е с ЮЛ, което предварително е одобрено от кредитора и
свързано с него. Направен е извод, че това води до значително неравновесие в
3
правата на потребителя и търговеца и не отговаря на изискванията за
добросъвестност. На следващо място са изложени доводи, че уговорката за
възмездно поръчителство води до значително оскъпяване на кредита, което е
в противоречие с добрите нрави в обществото, тъй като възнаграждението на
поръчителя е почти 60% от главното задължение. Цитирана е и разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК относно ГПР, в който не е включен разхода за
поръчител, с което се цели заобикалянето на тази разпоредба. Изхождайки от
тези мотиви, ЛРС е приел, че договорът за поръчителство е нищожен на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй като единствената цел на договора за
поръчителство е да се заобиколи императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Анализирайки представените доказателства по ч.гр.д. № 585/2020 г.
по описа на РС Луковит и наведените в частната жалба оплаквания.
въззивната инстанция приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, заповедният
съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи
на закона и добрите нрави, както и дали се основава на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
В случая претенцията на заявителя включва вземане за главница, договорна
лихва, мораторна лихва, възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство, законна лихва за забава по този договор, административни
разноски, както и законната лихва върху главницата от датата на завеждане
на заявлението до изплащане на вземането.
Мнозинството от съдебния състав споделя становището на
заповедния съд, че от приложения договор за кредит и Приложение № 1 се
установява, че същият е сключен от разстояние чрез електронно заявление
при спазване изискванията на ЗЕДЕУУ и ЗПФУР. Такива твърдения са
изложени и в подаденото от жалбоподателя заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК. Този извод се подкрепя и от факта, че от
страна на длъжника са извършвани плащания.
При извършената преценка настоящата инстанция счита, че
договорът за потребителски кредит е валиден, както и сключените договори
за поръчителство между заявителя и кредитора и заявителя и длъжника. По
отношение липсата на подпис от страна на длъжника върху приложените към
4
заявлението договор за предоставяне на поръчителство, мнозинството от
съдебния състав намира, че заповедното производство по чл. 410 ГПК
предоставя облекчен ред за внасяне на безспорност в правните отношения
между страните – кредитор и длъжник, поради което това производство е
строго формално. Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК представлява съдебен акт, с който съдът разпорежда на длъжника да
заплати на кредитора конкретна сума, само въз основа на твърденията на
кредитора, без да е необходимо същите да са подкрепени с доказателства. С
нормата на чл. 410, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г.) е въведено изискване,
когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към
заявлението да се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички
негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако
има такива. Това изискване е въведено единствено с оглед задължението на
съда по чл. 411, ал.2, т. 3 ГПК служебно да извърши проверка дали искането
се основава на неравноправна клауза в договора, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност за това. Тази проверка изключва възможността
в производството по чл. 410 ГПК заповедният съд да следи и за редовността
на приложените документи от външна страна, в т. ч. и за подписите на
страните, каквото задължение съдът има само в производството по чл. 417
ГПК. Следва да се има предвид, че длъжникът има възможност да направи
възражения за липса на подпис, респ. форма на договора, ако депозира
възражение по чл. 414 ГПК, като съгласието на страните за сключване на
процесните договори следва да бъде установено в образуваното исково
производство (чл. 18, ал. 1 и ал. 2 ЗПФУР).
Настоящата инстанция приема, че както договорът за поръчителство
между заявителя и заемодателя, така и договорът за предоставяне на
поръчителство между заявителя и длъжника, имат акцесорен характер по
отношение на договора за потребителски кредит. Договорът за предоставяне
на поръчителство има пряка връзка с договора за потребителски кредит, тъй
като е сключен, за да се поеме задължение да се поръчителства по договора за
потребителски кредит между физическото лице-длъжник по договора за
потребителски кредит и търговско дружество "Ай тръст" ЕООД, сключило
договора с длъжника като част от своята търговска дейност. Поради
изложените съображения длъжникът има качество потребител по договора и
5
приложение намират нормите на ЗЗП.
Мнозинството от съдебния състав счита, че правилно Районен съд-
Луковит е отказал да издаде заповед за изпълнение за вземането за
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство в размер на
35.32 лв. По своята същност това възнаграждение представлява допълнителен
разход по кредита и с начисляването на възнаграждението за поръчителство
се превишава максималния размер на годишния процент на разходите по чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничен до петкратния размер на законната лихва.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи,
независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално
длъжниково неизпълнение или не. В случая от Приложение № 1 към
Договора за потребителски кредит е видно, че ГПР е в размер на 50.00 %,
който обаче не включва възнаграждението по договора за поръчителство.
Независимо, че произтича от друга акцесорна сделка (договор за
предоставяне на поръчителство), възнаграждението за поръчителство
съставлява разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото
икономическата тежест се понася от кредитополучателя, който го плаща
наред с другите парични задължение по договора за потребителски кредит –
главници, лихви, и пр. Същото съгласно Приложение № 1 към Договор за
предоставяне на поръчителство, е платимо в размер на 38.87 лв. ежемесечно
за периода на действие на договора за кредит. Възнаграждението за
поръчителство не попада в изключенията по чл. 19, ал. 3 ЗПК, съставляващи
изчерпателно изброяване на разходите, които не се включват при изчисляване
на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя. Ето защо настоящата
инстанция счита, че възнаграждението за поръчителство съставлява част от
ГПР. В случая в Договора за потребителски кредит ГПР е определен на 50.00
%, а уговореното възнаграждение по поръчителство е в размер на 233.22 лв.
при главница от 400.00 лв., т.е. налице е превишаване на законовия
максимум на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на
ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
която има задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според
чл.3 от същата, неравноправна е дадена клауза, когато въпреки изискването за
6
добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора, специално императивното правило на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК.
На следващо място допълнителен аргумент за отхвърляне на
претенцията на заявителя за сумата от 35.32 лв., представляваща
възнаграждение по договора за поръчителство, съдът намира в нормата на
чл. 143 ЗЗП. Уговорената между длъжника и заявителя клауза за заплащане
на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в общ
размер от 233.22 лв. (на вноски по 38.87 лв. на месец за периода на действие
на договора за кредит, т. е за срок от за 6 месеца, съобразно приложение № 1
към договора за предоставяне на поръчителство) срещу задължението на "Ай
тръст" ЕООД да сключи договор за поръчителство с "Кредисимо" ЕАД, по
силата на който да отговаря пред кредитора солидарно с потребителя-
длъжник за изпълнение на всички задължения по договора, е неравноправна
по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗПП. Така уговорената клауза представлява
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. В случая е уговорено
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство да се
дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при
евентуално длъжниково неизпълнение или не, като размерът на
възнаграждението е почти 60% от общия размер на задължението, което
длъжникът следва да върне по договора за потребителски кредит – 400.00 лв.
В този смисъл, уговорката за заплащане на възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
потребителя и търговеца-поръчител, поради което тази клауза е
неравноправна. Ето защо, заявлението, с което се иска издаване на заповед за
изпълнение за сумата от 35.32 лв., представляваща възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство, следва да се отхвърли и на
основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, поради което обжалваното разпореждане
следва да се потвърди като правилно в тази част.
Въззивната инстанция намира за неоснователни и изложените в
частната жалба възражения относно отхвърлената претенция за
7
административни разноски в размер на 19.23 лв. В нормата на чл.10а, ал.1 от
ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит
да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Разходите за извънсъдебно
събиране на задължението не представляват допълнителни услуги, които
кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора, а са действия,
целящи осигуряване на изпълнението, вкл. по принудителен път. Нормата на
чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за
дейности, свързани с управлението на кредита.
Настоящата инстанция намира, че неправилно районният съд е
отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение в частта му
относно претенцията за присъждане на главницата в размер на 190.81 лв.
Съдебният състав не споделя аргумента на заповедния съд, че при сключване
на акцесорния договор за поръчителство длъжникът не е имал право на избор
за поръчител и възможност за индивидуално договаряне. Допълнително като
довод е посочено, че одобреното от кредитодателя ЮЛ е свързано с него
лице, доколкото същият е едноличен собственик на капитала на дружеството
– поръчител.
От формулировката на клаузата на чл. 4 от договора за
потребителски кредит следва, че потребителят избира сам дали да предостави
обезпечение по кредита под формата на банкова гаранция или одобрено от
заемодателя Дружество – поръчител, както и да заяви кредит без обезпечение
съгласно чл.4, ал.3. Същата би била неравноправна, ако за потребителя
съществува само възможност да посочи поръчител, одобрен от заемодателя.
Тази клауза не сочи на липса на доброволност при избора на обезпечение. Ето
защо настоящият състав приема, че не следва да се откаже издаването на
заповед за изпълнение в заповедното производство за частите от искането по
заявлението за задължението за главница, законна лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, договорна
лихва в размер на 7.41 лв. за периода от 01.06.2019 г. до 31.07..2019 г. и 23.50
лв. мораторна лихва от 01.06.2019 г. до 17.09.2020 г. поради наличието на
облигационни отношения по силата на валидно сключен договор и за тях
следва да се издаде заповед за изпълнение. Разпоредбата на чл.411, ал.2 от
ГПК не може да се тълкува стеснително, т.е. при установена вероятно
8
неравноправна клауза в договора изобщо да не се издава заповед за
изпълнение, а това се отнася само за тези части от искането, за които съдът е
констатирал неравноправност. Не следва неравноправните клаузи да пренасят
действието си и върху главницата, за която не може да е налице хипотезата,
че не подлежи на връщане на база неравноправна клауза по договор. В
подкрепа на този извод на въззивната инстанция е и разпоредбата на чл.23 от
ЗПК, която предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, което изисква провеждане на исково производство,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
От друга страна следва да се има предвид, че практиката на СЕС
поначало съобразява принципа за състезателност в процеса, като например в
Решения C-472/11 и СЕС С-243/08 СЕС приема, че ако съдът служебно
установи основания за нищожност, следва да даде възможност на страните да
вземат становище по нея, като след като бъде уведомен, потребителят може
да се откаже от защитата, в случай че националното право го допуска. В
рамките на заповедното производство, с оглед целената с него бързина и
опростеност на процеса, липсва процесуална възможност за провеждането на
този процес относно процеса и приемане за нищожен на целия договор,
какъвто извод е направен в случая от заповедния съд. До издаване на
заповедта за изпълнение производството има едностранен характер. Едва с
връчването на заповедта за изпълнение производството се трансформира в
двустранно, като в полза на длъжника-потребител е предвидено улеснено
средство за защита чрез подаване на бланкетно възражение по образец, което
е пречка за стабилизиране на заповедта. Посочената правна уредба създава
достатъчни гаранции за правото на защита на длъжника. С оглед изложеното
не би могло да се приеме, че националната уредба прави практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на потребителските права
на длъжника. Напротив, предвидена е облекчена процедура по оспорване на
вземанията с подаването възражение, което може и да не бъде мотивирано.
Следва да бъдат съобразени също така и настъпилите след Решение C-618/10
на СЕС законодателни промени в ГПК, създаващи допълнителни гаранции
срещу неприсъственото стабилизиране на заповедта за изпълнение в
хипотезите, когато същата е връчена с прилагане на фикцията на чл. 47, ал. 5
9
ГПК, в които случаи е предвидено служебно пренасяне на спора в двустранно
исково производство, в което длъжникът лично или чрез служебно назначен
от съда особен представител да упражни процесуалните си права.
Предвид гореизложеното и като взе предвид, че в заявлението са
изложени обстоятелствата, при които са сключени договорите за
потребителски кредит и за поръчителство, както и за плащането на дълга от
поръчителя, с което последният е встъпил в правата на кредитодателя на
основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД, въззивната инстанция намира, че не са налице
пречките по чл. 411, ал. 2 ГПК за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК за претендираните суми от 190.81 лв. – главница, заедно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до изплащане на
вземането; 7.41 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода от
01.06.2019 г. до 31.07.2019 г. и 23.50 лв. - законна лихва за забава по
договора за кредит за периода от 01.06.2019 г. до 17.09.2020 г. Обжалваното
разпореждане следва да бъде отменено като неправилно в тази част и се
постанови издаването на заповед за изпълнение, като в останалата си част
разпореждането следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, искането на жалбоподателя за разноски по
настоящото дело за платена държавна такса е основателно, поради което на
същия следва да се присъди и сумата от 15 лв., представляваща държавна
такса за обжалването.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 278 ГПК, ЛОС
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 1011 от 27.11.2020 г., постановено по
частно гражданско дело № 585/2020 г по описа на Районен съд Луковит в
частта, с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, подадено от "Ай тръст" ЕООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. **********,
представлявано от управителя И. Ш., чрез пълномощника юрисконсулт В.М.,
срещу длъжника Д. С. З., ЕГН ********** за сумите: 190.81 лв. – главница,
10
заедно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда –
09.10.2020 г. до изплащане на вземането; 7.41 лв. - договорна
възнаградителна лихва за периода от 01.06.2019 г. до 31.07.2019 г. и 23.50 лв.
- законна лихва за забава по договора за кредит за периода от 01.06.2019 г.
до 17.09.2020 г. като неправилно и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК в полза на "Ай тръст" ЕООД, с ЕИК *********, против длъжника
Д. С. З., ЕГН ********** за сумите, дължими по договор за потребителски
кредит № 1223544 от 30.01.2019 г., сключен между "Кредисимо" ЕАД и Д. С.
З., обезпечен с договор за поръчителство от 30.01.2019 г., сключен между
"Кредисимо" ЕАД и "Ай тръст" ЕООД, които са погасени от поръчителя, а
именно: 190.81 лв. – главница, заедно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението в съда – 09.10.2020 г. до изплащане на вземането;
7.41 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода от 01.06.2019 г. до
31.07.2019 г. и 23.50 лв. - законна лихва за забава по договора за кредит за
периода от 01.06.2019 г. до 17.09.2020 г., както и сумата от 75 лв. – направени
разноски по ч. гр. д. № 585/2020 г. по описа на ЛРС (25 лв. за държавна такса
и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение) и 15 лв. – платена държавна
такса за въззивното производство по ч. гр. д. № 14/2021 г. по описа на ОС
Ловеч.
ВРЪЩА делото на Районен съд - Луковит за издаване на заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1011 от 27.11.2020 год.,
постановено по частно гражданско дело № 585/2020 г по описа на Районен
съд Луковит в останалата му част.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
11
ЧЛЕНОВЕ: 1./ОМ/
2.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12