ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 94
гр. Бургас, 10.01.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на десети януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско
дело № 20222100501648 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “Сити Кеш”
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска” №
29, ет.7, управител Николай Пенчев, чрез юрисконсулт Коланева.
Обжалва се разпореждане № 10233, инкорпорирано в заповед № 2682 от 1.09.2022г.
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против С. С. С. от гр. Бургас, в
частта, с която е отхвърлено заявлението относно вземането за възнаградителна лихва и за
законна лихва за забава.
Твърди се, че същото е неправилно и незаконосъобразно, поради което се иска
отмяната му и присъждане на претендираните суми.
Изложени са съображения, че районният съд, без да е бил сезиран с искане за
обявяване на недействителност на договора го обявява за такъв, което е в противоречие с
процесуалните правила. Изтъква се, че в случай, че съдът счита, че е налице противоречие
със закона или с добрите нрави, или искането е основава на неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, за съда е налице
правомощието да не издаде заповед- чл.411, ал.2 ГПК, но не и сам да обявява нищожността
на договора в хода на заповедното производство.
На второ място се сочи, че дори е да е нищожна клаузата за неустойка, това не води
до извод за недействителност на целия договор за кредит. Затова счита, че в случая е налице
частична недействителност, поради което намира, че логичният извод е да се присъдят
претендираните вземания за главница, договорна възнаградителна лихва и законна лихва за
забава.
На трето място са развити съображения, че изводите на съда относно неустойката са
неправилни, тъй като същата не се включва в ГПР- така чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Това, че
1
изначално бил упоменат размерът на неустойката, както и размерът на вноските съгласно
погасителния план, било за улеснение на потребителя, за да може да прецени и предвиди
какъв би бил размерът на вноската му, ако изпълни задължението си за предоставяне на
обезпечение.
Намира, че досежно възнаградителната лихва договорът е съобразен със ЗПК и
изискването на чл.19, ал.4 ГПК. Акцентира, че в закона не е определена горна граница на
възнаградителната лихва, а само на ГПР и понеже лихвата влизала в границите на ГПР, то
същата била законно съобразена с правните норми и търговската практика.
Претендира разноски за двете инстанции, включително за юрисконсултско
възнаграждение.
Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в
законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо
съдът намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Частно гражданско дело № 5608 по описа за 2022г. на Районен съд- Бургас е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено
от „СИТИ КЕШ“ ООД, чрез пълномощник- юрисконсулт.
Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против С. С. С. от
гр. Бургас, за следните суми: 700 лв.- главница; 18,69 лв.- договорна възнаградителна лихва
за периода от 27.10.2019г. до 20.11.2019г.; 3,51 лв.- договорна неустойка, дължима и
неплатена за периода от 27.10.2019г. до 20.11.2019г.; 42,68 лв.- обезщетение за забавено
плащане в размер на законната лихва за периода от 20.12.2019г. до 1.08.2022г.; законната
лихва от датата на подаването на заявлението в съда доизплащане на задължението.
В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства:
На 27.10.2019г. между „Сити Кеш“ ООД и С. С. бил сключен договор за паричен
заем № 367041, като договарянето се осъществило чрез средствата за комуникация от
разстояние, посредством сайта на заемодателя, при спазване на изискванията по ЗЕТ,
ЗПФУР, ЗЕДЕУУ. Конкретните действия по сключването на договора са подробно описани.
Кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя сума в размер на 700 лв.-
главница, а кредитополучателят се задължил да върне на кредитодателя общата стойност на
плащанията по кредита в размер на 910 лв., включващи главница, възнаградителна лихва и
неустойка при непредоставяне на поне едно от обезпеченията. Уговорената договорна лихва
била 18,69 лв., а на договорната неустойка за непредоставяне на обезпечение- 191,31 лв.
Съгласно погасителния план кредитополучателя се задължил за върне кредита посредством
заплащането на една месечна погасителна вноска- 718,69 лв., включваща главница и
възнаградителна лихва. Съгласно чл.7, вр. чл.37 от ОУ и чл.3 от Тарифата, при забава на
плащанията, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 10% от остатъка от
дължимата по съответния договор сума до цялостно погасяване. Неустойката се начислява
2
еднократно. При 90 дни забава на плащането. Ва 19.01.2020г. по кредита била начислена
като задължение по кредита неустойка в размер на 91 лв. /на база общото задължение на
длъжника- 910 лв.
Към горните задължения на заемателя, се начислявали и такси за събиране на
вземането поради забава в плащането на паричните вноски, основани на чл.7 от договора
във връзка с чл.37 от ОУ. Общият им размер бил 60 лв.
Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса,
а като доказателства: Договор за паричен заем Кредирект № 367041 от 27.10.2019г., Общи
условия на заявителя по договори Кредирект от 8.03.2019г., тарифа за таксите и разходите
събирани от дружеството- заявител.
Районният съд е издал заповед № 2682/1.09.2022г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно с обезщетение за забавено
плащане в размер на законната лихва върху главницата от подаването на заявлението, както
и за част от разноските /включващи юрисконсултско възнаграждение и държавна такса/.
С обжалваното разпореждане от същата дата /инкорпорирано в текста на заповедта/ е
отхвърлено заявлението в частта относно претенцията за възнаградителната лихва,
договорна неустойка, както и относно претенцията за мораторна лихва за периода до
подаване на заявлението. Изложени са съображения, че в отхвърлената част заявлението е
основано на договор за потребителски кредит, който е недействителен съгласно чл.10а,
чл.11 ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4, чл.22 и чл.23 ЗПК и потребителят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, респективно- на неплатения остатък. Посочено е, че
таксата за експресно разглеждане на искането за кредит, уговорена в т.3.10 на договора и
чл.31 от ОУ към него, всъщност е част от възнаграждението за предоставения кредит,
умишлено обособена като отделно възнаграждение, привидно условно, с цел заобикаляне на
ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на ГПР. Уговарянето й, според
съда опорочава договора- съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК следва да включва всички разходи
по кредита, които са известни на кредитора и които потребителя следва да заплати, но т.нар.
„допълнителна услуга“ не била допълнителна по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, а касаела
действие, пряко свързано с усвояването на кредита /ал.2 от чл.10а ЗПК/. Нейната стойност
била изначално известна и изначално дължима за целия срок на договора още от
сключването му, но не фигурирала в общия процент на разходите на потребителя, макар да
се отразявала правопропорционално на стойността на ГПР, респективно- на общите разходи
по кредита. Впечатление правел и лихвеният процент 40,05 %, поради което тази клауза
била нищожна и на самостоятелно основание, като противоречаща на добрите нрави,
защото надвишавала трикратния размер на законната лихва, като е цитирана съдебна
практика на ВКС. Затова, като е счел, че договорът за потребителски кредит е изначално
недействителен, районният съд е приел, че потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита /респективно- неплатения остатък/, ведно със законната лихва.
Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е основателна. Съображения:
Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато
искането е в противоречие със закона и добрите нрави, а съгласно т.3 на същата разпоредба-
3
когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност от това. С оглед предмета на заповедното производство-
проверката дали съществува претендираното парично вземане, съдът може да констатира в
мотивите си недействителността на съответната клауза, но не може да я прогласи за такава.
В случая, неоснователни са оплакванията, че съдът е прогласил договора за недействителен.
Неговите констатации относно действителността на договора се съдържат само в мотивите,
но не и в диспозитива на съдебния акт, с който е отхвърлено заявлението в частта относно
договорната и мораторната лихва, както и за неустойката /независимо, че самите мотиви, с
оглед одобрения от МП образец на заповедта, са разположение след диспозитива му/.
От разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК е видно, че проверката за съответствие на
искането с императивна норма на закона и добрите нрави, както и за наличие на
неравноправни клаузи, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава
искането. В случая, за да обоснове извода си, че по процесния ДПК се дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, районният съд е излязъл извън правомощията си, като е
коментирал клауза /тази за такса за експресно разглеждане на кредита- чл.3.10 от договора/,
на която искането за издаване на заявление по чл.410 ГПК не е основано. Но в заповедното
производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество материалноправния спор между
страните, поради което съдът няма задължение да следи за наличието на всички възможни
основания за нищожност на договора.
В случая, претенцията за възнаградителна лихва и за обезщетение за забавено
плащане не противоречат на закона и добрите нрави, нито се основават на неравноправна
клауза от ДПК.
Неправилен е извода на районния съд, че уговорения от страните по договора за
потребителски кредит годишен лихвен процент от 40,05 % противоречи на добрите нрави.
Съгласно чл.10, ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от
Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на процесния договор, а и
понастоящем, липсва. Доколкото в закона липсваше законоустановена горна граница на
договорната лихва при потребителските кредити /т.е. липсваше императивна правна норма,
регулираща размера на възнаградителната лихва/, единственото ограничение на свободата
на договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха правилата
на добрите нрави, поради което съдебната практика, цитирана от районния съд приемаше за
валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или трикратния размер
на законната лихва /в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем/. Понастоящем
такава горна граница има и това е 5-кратния размер на законната лихва, посочен в чл.19, ал.4
от ЗПК /касаеща ГПР/. Това е така, предвид разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, която изрично
посочва, че лихвите се включват при определяне на ГПР, от което следва, че ограничението
на чл.19, ал.4 ГПК се отнася и за допустимия размер на възнаградителната лихва.
Процесната лихва е в размер на 40,05 % годишно, не надвишава максимума, предвиден в
чл.19, ал.4 ЗПК, а именно- петкратния размер на законната лихва. Ето защо
възнаградителната лихва е договорена в рамките на закона.
Ето защо, въззивната инстанция намира, че в обжалваната част оспореното
4
разпореждане е неправилно и незаконосъобразно, поради което същото следва да бъде
отменено, а вместо него следва да се разпореди издаването на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК и за претендираните суми за възнаградителната и мораторната лихва.
С оглед изхода на делото искането за разноски за двете инстанции е основателно и
следва да се уважи.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 10233 от 1.09.2022г., постановено по ч.гр.д.№ 5608 по
описа за 2022г. на Районен съд- Бургас, с което е отхвърлено заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК за сумата от 18,69 лв.,
представляваща договорна лихва, както и за сумата от 42,68 лв.- мораторна лихва, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ допълнителна заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по заявлението на “Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. „Славянска” № 29, ет.7, управител Николай Пенчев против С.
С. С. с ЕГН: ********** от *** и за следните суми:
- сумата от 18,69 лв. (осемнадесет лева и шестдесет и девет стотинки),
представляваща договорна /възнаградителна/ лихва по договор за заем Кредирект №
367041 от 27.10.2019г.;
- сумата от 42,68 лв. (четиридесет и два лева и шестдесет и осем стотинки),
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, начислено за периода от
20.12.2019г. до 1.08.2022г.;
- разноски в размер на 2,12 лв. /държавна такса/ и 4,24 лв. /за юрисконсултско
възнаграждение/ за производството пред БРС;
- разноски в размер на 15 лв. /държавна такса/ и 50 лв. /за юрисконсултско
възнаграждение/ за въззивната инстанция.
Връща делото на Районен съд- Бургас за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение, както и за даване на указания на заявителя
да предяви осъдителен иск за вземанията си, за които заявлението е отхвърлено.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5