Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 19. 06. 2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, първи въззивен състав, в
открито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при участието на
секретаря Теодора Вутева, като разгледа докладваното от съдията Дончева гр. д.
№ 883 по описа на съда за две хиляди и деветнадесета година, за да се
произнесе, взе предвид следното.
Производството
е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от "П.К.Б." ЕООД срещу решение № 238/30.09.2019 г., постановено по гр. дело № 2112/2018 г. по описа на
РС
– гр. Ботевград, в частта, в която е отхвърлен предявения от "П.К.Б." ЕООД против И.Х.Н. с ЕГН: ********** ***,
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че
ответника дължи на ищеца заплащане на сумата в размер на 406, 53 лв., съставляваща
договорно възнаграждение по Договор за потребителски кредит №
**********/19.04.2017 г. за периода от 02.06.2017 г. до 02.05.2019 г., която
сума е предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
1672/2018 г. по описа на РС – гр. Ботевград.
Решението
се обжалва с доводи за неправилност. Въззивникът счита, че
неправилно е прието, че клаузата за уговореното договорно възнаграждение е
неравноправна и нищожна. Уговореният лихвен процент от 41,17 % не накърнява
добрите нрави и длъжникът се е съгласил с тази цена на кредита. Излага
съображения, че към датата на сключване на договора за кредит страните са били обвързани
от законовото изискване за размера на ГПР. Позовава се на чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
според която разпоредба годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на МС на РБ. В конкретният случай ГПР не надхвърля
петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия период на
кредита. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за
постановяване на нов акт по съществото на спора, с който исковата претенция в
размер на 406, 53 лева, представляваща неизплатено договорно възнаграждение
бъде уважена.
Въззиваемата страна И.Х.Н.,
чрез назначения особен представител адв. С. е
депозирал отговор, с който жалбата се оспорва.
Съдът след преценка на
събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното
производство, очертани с жалбата, приема за установено следното.
От
ч.гр.д. № 1672/2018 г. по описа на РС-Ботевград се установява, че по искане на
ищеца е издадена Заповед № 4737 от 30.08.2018 г. за сумата главница от 2341,99
лева, представляваща парично вземане по Договор за потребителски кредит № **********
от 19.04.2017 г., както и за законната лихва за забава върху горната сума - главница,
считано от 27.08.2018 г. до окончателното заплащане и сумата 46,84 лева
разноски и 50, 00 лева за юрисконсултско
възнаграждение.
Ищецът
твърди, че с ответника И.Х.Н. сключил договор за потребителски кредит от
19.04.2017 г. за сума по кредита - 900 лв., размер на месечна вноска от 55, 64
лв., срок на кредита 24 месеца, като в общата сума на кредита е включен
допълнителен пакет от услуги в размер на 1080, 48 лв., размер на вноската от 45,
02 лв., за което общо задължението по кредита и пакет от допълнителни услуги е
сумата от 2415,84 лв. и общ размер на вноската от 100, 86 лв.
Ответникът
не е погасявал кредита, поради което ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
При изпълнение на
задълженията, вменени му с разпоредбата на чл. 269 и чл. 270 ГПК, въззивният съд намира, че произнасянето на съда съответства
на заявената за разглеждане претенция, поради което решението е валидно и
допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт съдът намира
следното.
Сключеният
между страните договор за потребителски кредит е възмезден и попада в приложното поле на Закона за потребителския
кредит, доколкото кредиторът отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 4 от закона
– предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална или
търговска дейност.
От
договор за потребителски кредит № **********/19.04.2017 г. се установява, че на ответника е предоставен
кредит в размер на 900, 00 лева.
Спорен
е въпроса налице ли е накърняване на добрите нрави по отношение на уговореният
лихвен процент от 41,17 %.
Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП дава легално
определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като са изброени
изчерпателно различни хипотези на неравноправие. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при
общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана с нов чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ ДВ бр.64/2007г./ Според чл.3 от
Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Действително страните са свободни при сключването на
сделки, но ограничителят на свободата на волята на страните са именно добрите
нрави като неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани
със справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на обществените
отношения.
Фактът, че някои аспекти от дадена
клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва
приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата
преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт.
Действително страните са свободни при
сключването на сделки, но ограничителят на свободата на волята на страните са
именно добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се правила,
непосредствено свързани със справедливостта, добросъвестността и нормалното
развитие на обществените отношения.
Основанието за нищожност „накърняване на
добрите нрави” е от обективните основания по чл. 26 ЗЗД и съставлява порок на
сделката. Добрите нрави като понятие не са легално дефинирани в закона, те са
морални норми и поначало нямат правно действие. По силата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД
обаче на тях се придава и правно значение, като нарушението им се приравнява по
последици на нарушението на закона. Конкретно при възмездните сделки
накърняването на добрите нрави е налице при нарушаване на изискванията за
еквивалентност на престациите. Целта е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата.
Договорната лихва е възнаграждението (печалбата) на
кредитора за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити
потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови
институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен
процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при
формирането на ГПР, и е определил максимален размер на последния. Преценката за
противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.
В случая, от
една страна, определеният в договора размер на ГПР от 49. 90 % не надвишава пет
пъти размера на законната лихва (50%), договореният лихвен процент е 41.17 %, а
от друга страна е съобразен с обстоятелството, че се касае за необезпечен
заем с невисока стойност, отпуснат от небанкова финансова институция, който е
високорисков за кредитора. Рискът в тези случаи следва да бъде отчетен чрез
заплащане на по-висока възнаградителна лихва.
Видно от погасителния план към договора /л. 33-34
от делото/, договорената лихва за целият срок на договора е в размер на общо
435, 36 лева. От представена справка се установява, че ответникът е заплатил
лихва в размер на 28,83 лева, поради което остава за плащане сумата от 406, 53
лева.
По изложените съображения
искът е основателен и за сумата от 406, 53 лева, представляваща неизплатено
договорно възнаграждение
по Договор за потребителски кредит № **********/19.04.2017 г. за периода от
02.06.2017 г. до 02.05.2019 г.
Тъй като изводите на настоящата
инстанция не съвпадат с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която съдът е отхвърлил иска за признаване за установено
по отношение на ответника, че дължи на ищеца неизплатено задължение по договора
за потребителски кредит в размер на 406, 53 лева /четиристотин и шест лева и
петдесет и три стотинки/ и като вместо него съдът следва да постанови друго, с
което да уважи иска в тази част.
С
оглед изхода на въззивното производство, ищецът има
право на разноски за първоинстанционното
производство, съразмерно уважената част, от още 263, 97 лева /двеста шестдесет
и три лева и деветдесет и седем стотинки/. За въззивното
производство искане за присъждане на разноски не е правено, поради което съдът
не присъжда такива.
Воден от горното, Софийският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 238 от 30.09.2019 год. по гр. дело № 2112/2018 год. на РС-Ботевград в ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил иска
на „П.К.Б.“ ЕООД, *** срещу И.Х.Н. с ЕГН: ********** *** за признаване за установено по отношение на ответника И.Х.Н. с ЕГН: **********, че дължи на ищеца „П.К.Б.“
ЕООД, *** размер на 406,53 лв. /четиристотин
и шест лева и петдесет и три стотинки/, съставляваща договорно възнаграждение
по Договор за потребителски кредит № **********/19.04.2017 г. за периода от
02.06.2017 г. до 02.05.2019 г., като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на „П.К.Б.“ ЕООД срещу И.Х.Н. с ЕГН: **********
***, че ответника И.Х.Н. с ЕГН: ********** дължи на ищеца "П.К.Б.“ ЕООД сума
в размер на 406,53 лв. /четиристотин и шест лева и
петдесет и три стотинки/, съставляваща договорно възнаграждение по Договор за
потребителски кредит № **********/19.04.2017 г. за периода от 02.06.2017 г. до
02.05.2019 г.
В останалите части решението не е обжалвано и е влязло
в законна сила.
ОСЪЖДА И.Х.Н.
с ЕГН: ********** *** да заплати на „П.К.Б.“
ЕООД, *** сумата от още 263, 97 лева /двеста шестдесет и три лева и деветдесет
и седем стотинки/, представляваща направени в първоинстанционното
производство разноски.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.