№ 97
гр. Б., 25.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Габриела Тричкова
при участието на секретаря Мариела Палова
като разгледа докладваното от Габриела Тричкова Въззивно гражданско дело
№ 20211200500926 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по подадена от Р. ИВ. ПР., с
ЕГН **********, с адрес Б., ж.к.“Е.“, бл.52, вх.А, ет.4, ап.8, чрез адв. С.А., АК Б. въззивна
жалба против Решение № 905271/30.07.2021г., постановено по гр.д. № 2734/2020г., по описа
на РС-Б., в частта с която са уважени предявените искове.
С жалбата се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното
решение в обжалваната му част. Твърди се, че в постановеното решение
първоинстанционният съд не е изследвал и анализирал всички възражения изложени от
ответника в отговора на исковата молба, като не е изпълнил задължението си да изследва и
обяви за неравноправни, конкретни клаузи в сключения между страните договор за
потребителски кредит. Навеждат се доводи, че съдът е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, когато са налице необходимите за това
правни и фактически обстоятелства, което не е изпълнено от РС Б.. На следващо място е
изложено, че е немотивирано становището на съда по отношение изчисление на
задължението на ответницата за главница за периода от 14.09.2015г. до 14.02.2018г., прието
за сумиране на задължения по погасителен план. Формулирано е искане атакуваното
решение да бъде отменено, и да бъде постановено друго такова, с което да бъде отхвърлен
предявения иск като неоснователен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „ЕОСМ“ ЕООД, с
ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр.С., ж.к.“М.Д.“, ул.“РПК“ № 4-6, ет.6,
представлявано от Р.И. М. – Т., чрез адв. П.В. В., САК. С отговора, жалбата се оспорва като
неоснователна и се навеждат доводи за правилност и законосъобразност на атакуваното
решение. Сочи се, че възраженията на въззивника срещу постановеното решение са
неоснователни. Заявено е, че според постановеното решение съдът не е констатирал
наличието на неравноправни клаузи в договора, включително и клаузата на чл.7 от договора,
която е посочена в отговора на исковата молба, като правилно е посочил, че дори същата да
се счете за нищожна, това не влече нищожност на целия договор, а дори и да се установи, че
1
такава е налице, кредитополучателя дължи връщане на сумата, в противен случай ще се
стигне до неоснователно обогатяване. Излага се, че поради това въззивникът не може да се
позовава на това, че не дължи установените с решението суми. Прави се искане решението
да бъде потвърдено.
В насроченото от въззивния съд открито съдебно заседание, жалбоподателката се
представлява от процесуален представител, който поддържа подадената въззивна жалба. С
писмено становище се излагат съображения за основателност на подадената жалба, като се
иска същата да бъде уважена.
Въззиваемата страна не изпраща представител в насроченото съдебно заседание. С
писмено становище се поддържа отговора на въззивната жалба, като същата се оспорва
изцяло. Прави се искане да бъде потвърдено първоинстанционното решение, като бъдат
присъдени разноски от 200 лева за заплатен депозит за ССЕ.
Окръжен съд-Б., след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:
Производството пред Районен съд Б. е образувано по искова молба от „ЕОСМ“ ЕООД, с
ЕИК: *, с адрес: гр.С., район В, ул.“РПК“ № 4-6, чрез пълномощник, с която против Р. ИВ.
ПР., с ЕГН **********, с адрес гр.Б., ж.к.“Е.“ бл.52, вх.А, ет.4, ап.8 е предявен
установителен иск – за признаване за установено спрямо ответника, че дължи на ищеца сума
в размер 4500 лв. частично от общо задължение за главница в размер на 18557,06 лв. по
Договор за потребителски кредит №FL357485 от 14.02.2008г., както и сумата от 300 лв.
частично от общо задължение за договорна лихва в размер на 3445,44 лв. за периода от
10.09.2017 г. до 14.02.2018 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното
изплащане на сумата, които суми са предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.410
ГПК по ч.гр.д.№ 1806/2020г. по описа на БРС.
В исковата молба се излага, че на 14.02.2008 г. в гр. Б. е сключен Договор за потребителски
кредит № FL357485 между "ЮИЕДБ" АД (с настоящо наименование "ЮБ" АД, ЕИК *), в
качеството му на кредитор и ответника Р.П., в качеството й на кредитополучател. Сочи се,
че по силата на договора кредиторът е предоставил на кредитополучателя паричен кредит в
размер на 20 000 лв. Твърди се, че сумата е получена от ответника, както и че
предоставената в заем сума се олихвява с лихвен процент, подробно определен в чл. 3 от
Договора. Сочи се, че с подписването на договора ответникът се е задължил да погасява
задължението си по кредита на 120 месечни вноски, всяка от които в размер на 315,97 лв., с
краен падеж 14.02.18 г. съгласно чл. 7 от договора. След усвояване на кредита се твърди, че
кредитополучателят не е изпълнил поетите договорни задължения към „ЮБ" АД ЕИК *,
като оставил непогасено задължение в размер 22002,5 лв. от които: 18557,06 лв. - главница и
договорна лихва – 3445,44 лв. Кредитът е станал изцяло изискуем с изтичане падежа за
внасяне и на последната погасителна вноска на 14.02.2018 г.
Твърди се, че на основание сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 18.01.2016г. и приложенията към него между „ЮБ" АД с ЕИК * и „ЕОСМ"
ЕООД, с ЕИК *, задължението на ответника, произтичащо от сключен Договор за
потребителски кредит №FL357485 от 14.02.2008 г. е било изкупено от „ЕОСМ" ЕООД,
както и че на адреса на длъжника е изпратено уведомление по смисъла на чл. 99 от ЗЗД за
извършената цесия. Прилага се и съдържанието на изпратеното уведомление по чл. 99 ЗЗД,
изходящо от цедента, което според задължителната съдебна практика, съставлява надлежно
съобщаване за цесията. Твърди се още, че съгласно т.5.1.1 от Договор за продажба и
прехвърляне на вземания и приложени изрични пълномощни, Цесионерът - „ЕОСМ" ЕООД
е упълномощен от - Цедента „ЮБ" АД, да извършва уведомяване от името и за сметка на
Цедента.
Изтъква се, че „ЕОСМ" ЕООД е пристъпил към принудително събиране на вземанията си
по договора, като на 10.09.2020г. е подал пред Районен съд - гр. Б. заявление за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, с което е поискал длъжникът да бъде осъден
частично за следните суми: 4500 лв. главница и 500 лв. договорна лихва. Образувано е ч. гр.
д. №1806/2020г. по описа на Районен съд - гр. Б.. Срещу издадената заповед ответникът е
възразил по реда на чл. 414 ГПК, за което ищецът сочи, че е уведомен със съобщение,
2
надлежно връчено на 03.12.2020г. Във възражението се твърди, че ответникът не дължи
изпълнение по издадената заповед за изпълнение. Посочва се, че погасяване на
задължението по издадената заповед не е осъществено, като задължението не е отпаднало.
При поддържане на фактически твърдения в горната насока се обосновава правен интерес
от предявяване на установителен иск за установяване на вземането за което е издадена
заповедта за изпълнение, като по отношение на иска за възнаградителна лихва е направено
искане за установяването й в по малък размер от предявения в заповедното производство -
300 лв. и е посочен по кратък период от 10.09.2017г. до 14.02.2018г.
В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответника.
Предявеният иск се оспорва като неоснователен. Възразява се, че е настъпила
предсрочната изискуемост на вземането, оспорва се, че лицето е уведомено надлежно за
цесията, твърди се наличието на неравноправни клаузи в договора за банков кредит, оспорва
се, че е доказан размера на задължението, възразява се, че задължението е погасено по
давност.
Сочи се, че в чл.3, ал.4 от договора е посочено, че действащия БЛП не подлежи на
договаряне между страните, а в чл.7, ал.1 е посочено, че кредитополучателят погасява
кредита на вноски, изтъква се, че по начина, по който е формулиран текста, представлява
неравноправна клауза по см. на чл.143, т.10 от ЗЗП и представлява уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на потребителя. Излага се,
че липсва методика, по която банката изчислява базовия лихвен процент, не са посочени
критерии съобразявани от банката при определяне на размера на БЛП. Сочи се, че
цитираната клауза предоставя неограничени права на банката едностранно да изменя
съдържанието на облигационните си отношения с потребителя. Освен, че е нищожна се
сочи, че клаузата противоречи и на разпоредбата на чл.58, т.3 от ЗКИ в редакцията му към
датата на сключване на договора.
Предвид горните подробно развити съображения, искът се оспорва като неоснователен.
Пред районния съд са събрани писмени доказателства. Въз основа на същите преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема, че РС Б. правилно е установил
фактическата обстановка по спора.
На 14.09.2020г. от ищеца, в качеството на заявител е подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу лицето Р. ИВ. ПР.. По
заявлението е образувано заповедно производство по ч.гр.д.№ 1806/2020г. по описа на БРС.
Заявлението е уважено и в полза на заявителя е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължения по чл.410 ГПК № 6894 от 14.09.2020г., с която е разпоредено на длъжника Р.
ИВ. ПР., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. Б., ж.к. „Е.“ № 51, вх. А, ет. 4, ап. 8 да
заплати на кредитора „ЕОСМ“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
район В., ж. к. “М.Д.“, ул. “РПК“ № 4-6, представлявано от Р.И. М.[1]Т.- управител, чрез
пълномощниците юриск. М.М. и адв. П.В. В., следните суми: -сумата от 4500,00 лева
(четири хиляди и петстотин лева), представляваща главница, частично дължима главница от
главница в общ размер от 18557,06 лв., дължима сума по Договор за потребителски кредит
№ FL357485 от 14.02.2008 г., сключен между „ЮИЕДБ“ АД (с настоящо наименование
„ЮБ“ АД, ЕИК *) и Р. ИВ. ПР., в качеството й на кредитополучател, като впоследствие на
18.01.2016 г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между
„ЮБ“ АД и „ЕОСМ“ ЕООД, по силата на който задължението на длъжника, произтичащо от
горепосочения договор, е прехвърлено на кредитора „ЕОСМ“ ЕООД, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК– 14.09.2020 г. до
окончателното й изплащане; сумата от 500,00 лева (петстотин лева) – договорна лихва,
частично дължима от договорна лихва в общ размер на 3445,44 лв., за периода от 14.02.2008
г.– дата на сключване на договора до 14.02.2018 г. – дата, на която кредитът е станал
изискуем; -сумата от 100,00 лева (сто лева), представляваща направени по заповедното
производство разноски за заплатена държавна такса и сумата от 50,00 лева (петдесет лева)-
юрисконсултско възнаграждение. Срещу издадената заповед за изпълнение в срок е
постъпило възражение от длъжника, поради което на ищеца са дадени указания за
3
предявяване на установителен иск, който той е предявил в едномесечен срок от получаване
на съобщението.
На 14.02.2008 г. в гр. Б. е сключен Договор за потребителски кредит № FL357485 между
"ЮИЕДБ" АД (с настоящо наименование "ЮБ" АД, ЕИК *), в качеството му на кредитор и
Р. ИВ. ПР., ЕГН ********** в качеството й на кредитополучател. По силата на договора
кредиторът е предоставил на кредитополучателя паричен кредит в размер на 20 000 лв.
/двадесет хиляди лева/ за текущи нужди.
Съгласно чл.3, ал.1 от договора е уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателя
заплаща на банката годишна лихва в размер на сбора на БЛП на ЮИФДБ“ АД за
потребителски кредити за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна
надбавка в размер на 6,20 пункта. В ал.4 от същия текст е посочено, че БЛП се определя от
Съвета на директорите на банката или от комитет към Съвета на Директорите и подлежи на
ежемесечно преразглеждане, като промяната в БЛП се приема при съществени промени в
пазарните условия,/свързани с колебанията/измененията на борсовия курс/индекс и /или
размера на лихвения процент на финансовия пазар. Промяната в БЛП и датата на
одобрението на промяната от компетентния орган на Банката се публикуват на интернет
страницата на Банката и обявление за промяната се поставя на видно място в банковите
салони и указание за датата на промяната.
С подписването на договора ответникът се е задължил да погасява задължението си по
кредита на 120 месечни вноски, всяка от които в размер на 315,97 лв., с краен падеж
14.02.2018 г. съгласно чл. 7 от договора и приложения като доказателство към исковата
молба погасителен план.
На основание сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
18.01.2016г. и приложенията към него между „ЮБ" АД с ЕИК * и „ЕОСМ" ЕООД, с ЕИК *,
задължението на Р. ИВ. ПР. ЕГН **********, произтичащо от сключения Договор за
потребителски кредит №FL357485 от 14.02.2008 г. е прехвърлено на „ЕОСМ" ЕООД.
Видно от приобщената като доказателство по делото обратна разписка на длъжника е
изпратено уведомление от цесионера, който е надлежно упълномощен от цедента по
смисъла на чл. 99 от ЗЗД за извършената цесия, което е връчено на П..
Според приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза вещото лице е установило че
на 14.02.2008г. по разплащателната сметка с IBAN: ***** в лева с титуляр Р. ИВ. ПР. е
постъпила сума в размер на 20 000,00 лв. с основание „усвояване на кредит”. На същата дата
е платена от сметката сума в размер на 500,00 лв.-комисионна за управление /чл.5, т.2 - 2,5%
от отпуснатия кредит/ . На каса е изплатена на Р.П. сума в размер на 19 500,00 лв.
В таблица № 1 от заключението вещото лице е посочило промените в БЛП на Банката за
потребителски кредити в лева и съответно ГЛП и месечната вноска по кредита.
В счетоводната система на ЕОСМ след датата на цесията 18.01.2016г. до 17.05.2021г./ по
горепосоченото задължение не са постъпвали суми за погасяването му ./служебна бележка
от ЕОСМ с изх. № 21-СБКД- 00061/17.05.2021г. / Допълнително са начислени лихви за
забава в размер на 845,38 лв.
Вещото лице е посочило, че към - 26.05.2021г. задължението по договор за потребителски
кредит № FL 357485/14.02.2008 г. е в размер на 23 247,88 лв., от които: главница - 18 557,06
лв.; лихви - 4 263,32 лв./3 417,94 лв. + 845,38 лв.;
От заключението изслушано пред въззивната инстанция се установява, че договорената
между страните годишна лихва е променяна, като за периода от 23.04.2008.г- до 17.01.2016г.
от 14,45 % е нараснала на 17,2 %. Възнаградителната лихва по договора е начислявана за
периода от 15.03.2008г. до 09.12.2010г., като действително начислената лихва е в размер на
8861,58 лв., а по погасителен план е 7 574,97 лв. Разликата от 1286,61 лева е начислена
възнаградителна лихва в по – голям размер за същия период.
Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено.
Въззивната инстанция в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, като съобрази
оплакванията във въззивната жалба, при самостоятелен анализ и преценка на събраните
доказателства, по вътрешно убеждение на осн. чл. 12 от ГПК, излага следните правни
4
съображения:
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящата инстанция
констатира, че обжалваното решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил, а с
оглед на обхвата на обжалването е и процесуално допустимо.
Предявен е положителен установителен иск е с правно основание чл.422, във връзка с
чл.415 от ГПК, във връзка с чл.79 от ЗЗД.
Искът е допустим, тъй като е предявен в срока по чл.415, ал.4 от ГПК от заявителя в
заповедното производство против длъжника, на който заповедта за изпълнение по чл.410
ГПК е връчена надлежно, като спрямо същата е постъпило в срок възражение от длъжника,
че не дължи изпълнение.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства е установено по безспорен и
несъмнен начин, че между ЮБ ЕАД и Р.П. е сключен договор за потребителски кредит, по
който кредиторът е изпълнил добросъвестно и точно поетите със сключения договор между
страните по делото задължения, като е превел на длъжника и по посочената в договора
сметка сумата от 20000лв. отпусната като кредит. Договорът за кредит е реален договор и
същият произвежда правното си действие от предаването на отпуснатата като кредит сума
от кредитора на длъжника. Така за въззивника П. като кредитополучател, от момента на
превеждането на отпуснатата й като кредит сума, е възникнало задължението за погасяване
на получения кредит чрез внасяне на погасителни вноски, уговорени по размер и начин на
внасяне с приложения към договора погасителен план.
Безспорно се установи от събраните по делото доказателства, че е последвало
неизпълнение от страна на длъжника на поетите с процесния договор за кредит задължения
за погасяване на получения кредит, като същата е спряла да извършва плащане по договора.
Безспорно е налице неизпълнение на задължението на длъжника по валидно възниквал
договор за потребителски кредит, при ясно и точно уточнени между страните по делото
параметри на сключения договор. Установи се, че е настъпил и крайния падеж за заплащане
на задълженията по договора на 14.02.2018г., като и в заявлението по чл.410 от ГПК и в
исковата молба ищецът се е позовал именно на този факт, обосноваващ изискуемостта на
задължението. С оглед на това всички възражения направени от ответника в отговора на
исковата молба и в писменото становище пред въззивната инстанция досежно предсрочна
изискуемост на вземането не следва да бъдат обсъждани, тъй като са ирелевантни за спора.
С оглед настъпилия падеж на вземането, съдът намира, че правилно първата инстанция е
счела, че искът предявен за сумата от 4500 лв., частично дължима главница е основателен.
Съдът намира за неоснователни възраженията на пълномощника на въззивника, че
извършеното цедиране на задълженията от стария кредитор на новия не е съобщено на
длъжника, тъй като от представените доказателства се установи, че съобщението е получено
лично от П.. Настоящата инстанция намира, че вземането не е погасено по давност, тъй като
изпълнението на задължение, разсрочено за определен период, както е в казуса, не е
задължение за периодично плащане, поради което за него се прилага общата петгодишна
давност. В случая погасителната давност за задължението за главница е започнала да тече от
изтичането на срока на договора - 14.02.2018г., като в тази насока съдът не споделя
доводите изложени в първоинстанционното решение, че давността тече от настъпване на
падежа на всяка погасителна вноска, / в тази насока е постановеното ТР №5/2019г./, поради
което към момента на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение тя
не е изтекла. С оглед изложеното искът за дължимата главница по договора е основателен и
доказан и правилно е уважен от РС Б. в предявения размер, съобразно изчисленията на
вещото лице по приетата експертиза.
По отношение на възраженията в жалбата, че първоинстанционния съд не се е произнесъл
по възраженията за неравноправност на клаузи в договора касателно възнаградителната
лихва, въззивния съд намира, че доводите са неправилни. Първоинстанционния съд е приел,
че не е налице неравноправност и нищожност на оспорените клаузи от договора. Въззивния
съд, не споделя изводите на първата инстанция, в тази насока, въпреки, че като краен
резултат решението и в тази част е правилно.
5
С решенията, постановени по реда на чл.290 ГПК и поради това обективиращи
задължителна за съдилищата практика, а именно: решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д.
№504/15г., решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д. №4452/14г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №424
от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/15г., на ВКС ІV г.о. и др., състави на ВКС еднозначно са
приели, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за
едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия
договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни
обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата е неравноправна по
смисъла на общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. С решение №95 от 13.09.2016г. по т.д.
№240/15г. на ВКС, ІІ т.о. е съобразена практиката цитирана по-горе, като е прието още, че
методът на изчисление на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и индикатори.
От това е изведено, че съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна
е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране
възнаграждението на кредитодателя- т.е. да е налице конкретна формула за определяне на
възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки.
Достигнато е до извод, че когато потребителят не е получил достатъчно информация как
кредитодателят може да промени едностранно цената на доставената му финансова услуга,
за да може и той да извърши необходимите действия в своя защита, като методологията,
създадена от банката – кредитор под формата на нейни вътрешни правила не съставлява
част от сключения договор, кредитодателят не може да бъде считан за добросъвестен по
смисъла на чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3 т.1 ЗЗП. Тази практика
се споделя напълно от настоящият състав. От общата дефиниция на пар. 13, т.1 ДР ЗЗП и от
чл.9, ал.3 ЗПК, се извежда, че кредитополучателите по договор за кредит - физически лица,
които не придобиват средствата, предмет на договорите за осъществяване на търговска
дейност се включват в кръга лица – потребители на банкова услуга. Така се обосновава
приложимост на транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, чрез детайлната уредба на материята в
ЗЗП. Възмездността на договора за банков потребителски кредит - арг. чл.9, ал.1 ЗПК се
изразява във възможността, кредитодателя да получава граждански плодове –
възнаградителни лихви, такси, комисионни. Тази възможност се осъществява чрез
бланковите договори за потребителски кредит, като тя може да е и част от предметното
съдържание на общите условия на банката. От разпоредбата на чл.10 ЗПК се установява, че
кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси и комисионни или други разходи, свързани с договора за
кредит, които не са предвидени в него. Изключението от това правило е залегнало в
разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗПК и е свързано с възможността за едностранна промяна от
страна на кредитора на лихвения процент. Приложимостта на това изключение винаги се
свързва с равноправност на едностранно променяната клауза. Този извод се налага от
законовия бланкет на чл.24 ЗПК към чл.143 ЗЗП, с който е дефинирана общо
неравноправността в договорите сключвани с потребител, а именно – всяка индивидуално
определена уговорка, която не отговоря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. С решение по т.д. №1777/2015г. на ВКС, І т.о. е даден отговор и на поставения
правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, като е прието, че чл.146, ал.2
ЗЗП дефинира клаузите, които не са индивидуално определени – такива, които са
предварително изготвени от търговеца и върху съдържанието им потребителя не е могъл да
влияе. Следователно, наличието на общи условия и типово сключени договори като
предварително изготвени от търговеца, изключват индивидуално уговорения характер на
клаузите. Добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за
нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от
законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество,
което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и
упражняване на правата на членовете на общността. Добросъвестността като изискване за
поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че
недобросъвестността следва да бъде разгледана, с оглед правните й последици – постигане
6
на значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. От тези законови
изисквания се извежда и задължението при уговаряне на конкретни условия, свързани с
едностранно присвоени права, независимо дали в общите условия или в подписания бланков
договор за кредит, да са осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител условия /
чл.147, ал.1 ЗЗП/ с оглед които, същият информирано да поеме задълженията си. Чл. 58, ал.2
ЗКИ указва, че разходите по кредита следва да бъдат определени изрично и изчерпателно.
Чл.144, ал.2 ЗЗП от своя страна изисква промяната на лихвения процент, дължим от
потребителя да може да бъде осъществена едностранно, само ако е налице основателна
причина, а на потребителя е обезпечено правото за изразено несъгласие, чрез едностранно
прекратяване на договорната връзка. От изложеното следва, задължението при
разглежданата възможност за кредитодателя, в договора, респективно в общите условия по
един ясен, недвусмислен и разбираем начин да бъдат установени всички обективно
съществуващи обстоятелства т.е. такива които са извън контрола на търговеца, които
обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на разходите по
кредита, в това число и възнаградителната лихва. Или следва да бъде договорно очертана
методиката за определяне на лихвения процент, с която да бъде конкретизиран видът,
количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти / в този смисъл и
чл.33а,ал.2 ЗПК/, съответно всеки едни от тях следва да бъде обвързан с обективни
критерии, чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага добросъвестност при
упражняване правото на кредитодателя за едностранна промяна на лихвения процент. От
изложеното, установено със задължителна за съдилищата практика се налага извод, че
договорът, сключен между страните на 14.02.2008г., не е с индивидуално договорено
съдържание. С чл.3 от договора е установено, че за предоставения кредит,
кредитополучателят заплаща лихва, формирана от БЛП на банката за потребителски
кредити за съответния период и договорна надбавка в размер на 6,20 пункта, без да е
посочен какъв е размерът на БЛП към датата на сключване на договора. В атакуваната като
неравноправна клауза на чл.3, ал.4 и чл.7, ал.2 е прието, че при промяна от страна на банката
на БЛП, размерът на погасителните вноски се променя едностранно от банката, за което
кредитополучателя дава своето неоттегляемо и безусловно съгласие, като банката
уведомява кредитополучателя за новият БЛП от датата, в който той е в сила, чрез
обявяването му на видно място в банковите салони. При това съдържание се налага извод,
че атакуваните текстове от договора, съставляват неравноправни клаузи по смисъла на
чл.143, т.10 ЗЗП, тъй като представляват уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя на банковата услуга.Този извод се
налага от разгледаното съдържание на клаузите от договора, в които изобщо липсват
указания на методиката, по която банката изчислява базовия лихвен процент, нито са
установени предпоставките за промяната му. Следователно, в случая не е указано в
договора, как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да
увеличи БЛП, липсват каквито и да било критерии, по които банката следва да увеличава
възнаградителната лихва, респективно да променя договорените като размер анюитетни
вноски. Поради липсата на такива критерии, които могат да бъдат изведени като
основателна причина за промяната на БЛП, изключението на чл.144, ал.2 ЗЗП не може да
бъде приложено. Следва да се отбележи, че от заключението на приобщената по делото
експертиза, се установи, че в периода на действие на договора, БЛП е увеличаван
многократно, като в резултат на това възнаградителната лихва е нараснала от 14,45 % до
17,2 %. Както е прието в съдебната практика, независимо, че клаузите са неравноправни,
длъжникът дължи на кредиторът възнаграждение за предоставената услуга, съобразно
размерът, уговорен с договора, без да се съобразяват увеличенията. С оглед на това
размерът на възнаградителната лихва следва да бъде определен съобразно БЛП, към датата
на сключване на договора и надбавката. Като съобрази, че искът е предявен за период от
10.09.2017г. до 14.02.2018г. /крайния срок на договора/, съдът намира, че
първоинстанционният съд правилно е уважил същия съобразно уговорения в договора
размер на възнаградителната лихва, като е изчислил размера по вноските за лихва по
представения погасителен план, за периода три години преди подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК, а именно от 14.09.2017г. до 14.09.2020г. - 77,36 лв., тъй като за този период
вземането за възнаградителна лихва не е погасено по давност, поради което решението и в
7
тази му част е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от въззивната проверка, жалбоподателят Р.П. следва да бъде осъдена да
заплати на въззиваемия сумата от 200 лв. направени разноски за изготвената експертиза в
хода на въззивното производство.
Водим от изложеното Окръжен съд Б., IV въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 905271/30.07.2021г. постановено по гр.д.№ 2734/2020г. по
описа на РС Б. в обжалваната му част, с която са уважени предявените установителни
искове.
ОСЪЖДА Р. ИВ. ПР., с ЕГН **********, с адрес Б., ж.к.“Е.“ бл.52, вх.А, ет.4, ап.8 да
заплати на „ЕОСМ“ ЕООД, с ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр.С., район В,
ул.“РПК“ № 4-6, сумата от 200,00 /двеста/ лв., представляваща направени пред Окръжен
съд Б. разноски за съдебно – счетоводна експертиза.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8