Решение по дело №1042/2023 на Административен съд - Пазарджик

Производство е по реда на чл. 284 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) във връзка с чл. 203 от Административнопроцесуалния кодекс АПК).

Образувано е по искова молба на П. С. В., [ЕГН], подадена чрез процесуален представител адвокат В. С., против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, за сумата от 70 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от действия и бездействия на администрацията на Затвора-гр. Пазарджик за периода от 02.01.2014 г. до 31.08.2019 г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане.

С Молба вх.№ 10484/12.12.2023 г., докладвана в съдебно заседание, проведено на 12.12.2023 г. е направено изменение на иска, като е добавен периодът от 01.01.2013 г. до 02.01.2014 г. за престоя на ищеца в Затвора-гр. Пловдив.

В исковата молба и допълнението към нея се твърди, че през целия период на престоя на С. в затворите в гр. Пазарджик и в гр. Пловдив е бил поставен в условия, нарушаващи чл. 3 от ЕКЗПЧОС и чл. 3 ЗИНЗС. Посочва, че е бил настанен в килии под 3 кв.м. нетна площ, с наличие на дървеници, хлебарки и гризачи. По време на изтърпяване на наказанието му в килиите не е имало течаща топла и студена вода и не е имал достъп до тоалетна, когато е бил в изолация. В килиите не е имало естествена светлина и чист въздух, а от сушенето на дрехите въздухът е бил влажен и е причинявал мухъл.

Твърди, че от незаконосъобразните действия и бездействия на администрациите на местата за лишаване от свобода е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в обида, възмущение, стрес, притеснения, психологичен дискомфорт и др.

Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез процесуален представител юрисконсулт Р. Р., оспорва изцяло предявения иск като неоснователен и недоказан по основание и размер. С отговора по исковата молба се поддържа възражение за изтекла погасителна давност за периода преди 16.10.2018 г.

Представителят на Окръжна прокуратура–Пазарджик счита исковата претенция за неоснователна и недоказана.

Административен съд-Пазарджик като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

Исковата претенция е с правно основание чл. 284, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), и касае претърпени неимуществени вреди от действия и бездействия на органи по изпълнение на наказанията.

Във връзка с твърденията на ищеца от Затвора-гр. Пазарджик е изискана информация, като в справка началникът на затвора посочва, че П. В. е постъпил в затвора на 13.07.2015 г. и е преведен в Затвора-гр. Ловеч на 18.04.2017 г. за доизтърпяване на наложеното му наказание. Посочено е, че за този период администрацията не разполага с данни и не може да даде сведение относно площта на помещенията, броя на лишените от свобода настанени в тях, както и в кои спални помещения е пребивавал С., тъй като съгласно номенклатурата на делата на ГДИН списъците за вечерна проверка не подлежат на архивиране. Посочено е, че принципно във всеки коридор е имало обособени спални помещения, които са разполагали със санитарни възли с постоянно течаща студена вода и топла вода за времето от 06.30 до 21.30 часа. Посочено е, че Затворът-гр. Пазарджик е газифициран през 2003 г. като е осигурено отоплението и топлата вода за битови нужди. Сградата е с естествена вентилация и всяко помещение има отваряеми прозорци, като наличието на влага в помещенията е в рамките на допустимата норма. Има обособено перално помещение с перални машини и сушилни, като не е разрешено лишените от свобода да перат и сушат дрехите си в спалните помещения с цел недопускане на влага. На територията на затвора регулярно са извършвани дезинфекционни, дезинсекционни и дератизационни дейности в спалните и общите помещения, за което е представено копие от договор и протоколи за извършена ДДД-дейност.

По делото са представени копия от справки за движението на лишените от свобода за периода от 2008 г. до 2020 г. и справка за разходите за ремонти в затвора за периода 2013-2017 г.

Във връзка с определение на съда е постъпила справка вх.№ 10879/28.12.2023 г. от началника на Затвора-гр. Пловдив, е която е посочено, че за периода от 01.01.2013 г. до 02.01.2014 г. няма запазени данни в коя стая на Приемно отделение е бил настанен П. В., при какви битови условия и с колко други лишени от свобода е пребивавал. Посочено е, че е извършвана ДД обработка, за което са приложени копия от протоколи и фактури. Видно от становище вх.№ 1164/06.02.2024 г. лицето П. В. е пребивавал в Затвора-гр. Пловдив от 17.09.2012 г. до 11.09.2014 г. и е освободен с изменена мярка за неотклонение от „задържане под стража“ в „подписка“. Посочено е, че затворът се отоплява с централно парно. В помещението, където е пребивавал ищецът било добре осветено, имало прозорци за проветрение, течаща вода и отделен санитарен възел. Прането на дрехите на лишените от свобода се извършва в пералнята на затвора, ръчно или чрез изнасяне за пране на близки, което е по усмотрение на всеки един от тях, като ако е ръчно пране – има пригодени простори в общото помещение на поста или отвън на карето.

По делото е постъпило Писмо вх.№ 1364/09.02.2024 г. от началника на Затвора-гр. Ловеч, в която е посочено, че П. В. е пребивавал в него за периода от 12.04.2017 г. до 08.02.2019 г. В този период е било спазвано изискването за минимална жилищна площ на лишените от свобода, имало е изградени санитарни възли към всяка килия с постоянно течаща вода, извършвана е ДД обработка.

Постъпила е справка от началника на Затвора-гр. Пазарджик, от която е видно, че П. С. В. е постъпил в Затвора-гр. Пазарджик на 13.07.2015 г., преведен е в Затвора-гр. Ловеч на 11.04.2017 г., от където е освободен на 08.02.2019 г. Постъпва отново в Затвора-гр. Пазарджик на 13.04.2022 г. и е освободен на 14.07.2022 г.

По искане на ищеца по делото е разпитан в качеството му на свидетел Г. С. Б.. Същият заявява, че е бил в затвора заедно с ищеца в периода 2017-2018 г., като в началото са били в една килия. Заявява, че условията са били нормални и от нищо не са се оплаквали. Килията е била голяма и са били около 10-12 човека. Било е мръсно, имало е хлебарки и дървеници. Заявява, че почистването на килиите зависело от лишените от свобода.

При така установеното от фактическа страна, Административен съд-Пазарджик обуславя следните правни изводи:

Искът за присъждане на обезщетение е предявен от процесуално легитимирано лице, което твърди, че в периода от 01.01.2013 г. до 02.01.2014 г. в Затвора-гр. Пловдив и в периода 02.01.2014 г. до 31.08.2019 г. в Затвора-гр. Пазарджик, е претърпял неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица от администрацията на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което е юридическо лице към Министерство на правосъдието, с териториални структури, включващи и затворите - чл. 12, ал. 3 ЗИНЗС.

Искът е предявен срещу надлежен ответник по чл. 205 АПК във вр. чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – юридическо лице, осъществяващо прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, с териториални служби, каквито са затворите.

Материалноправната уредба на твърдяното право се съдържа в чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, който предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3, регламентиращ изисквания към условията, при които се поставят осъдените лица.

Отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 203 АПК, във вр. с чл. 284 ЗИНЗС и чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е обективна отговорност, защото не е обвързана с наличието или липсата на вина у длъжностното лице - пряк причинител на вредите.

От представените по делото доказателства безспорно се установява, че исковата молба е подадена на 18.10.2023 г. пред Административен съд-Пазарджик. Претендираните неимуществени вреди са за периода от 01.01.2013 г. до 02.01.2014 г. за пребиваването на ищеца в Затвора-гр. Пловдив и за периода от 02.01.2014 г. до 31.08.2019 г. за престоя му в Затвора-гр. Пазарджик.

Разпоредбата на чл. 203, ал. 2 АПК предвижда, че за неуредените въпроси за имуществената отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ или на ЗИНЗС. В настоящия случай, в приложимия по иска ЗИНЗС не е уреден въпросът за погасителната давност и в частност за началния момент, от който същата започва да тече, както и давностният срок за погасяване на правото да се търси обезщетение от държавата за причинени вреди от имуществен или неимуществен характер. Такава уредба липсва и в ЗОДОВ. Съгласно § 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските закони. В тази връзка приложение следва да намерят разпоредбите на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), уреждащ института на погасителната давност. Съгласно чл. 120 ЗЗД съдът не прилага давността служебно, а следва да се предяви, като възражение. В случая от страна на процесуалния представител на ответника в представения писмен отговор е направено възражение за изтекла погасителна давност на претендираното преди 16.10.2018 г. с исковата молба вземане. Доколкото възражението за погасяване на вземането по давност е правоизключащо възражение, с оглед неговото изразяване, съдът дължи произнасяне относно това дали претендираното вземане е погасено по давност.

Неоснователно е твърдението на процесуалния представител на ищеца, че въпреки възражението на ответника за изтекла погасителна давност, то той е направил признание на иска, поради което следва да бъде разгледан по същество. Съгласно чл. 237 ГПК, когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието. За да е налице признание обаче, то следва ответникът изрично да заяви, че правното твърдение на ищеца, заявено с иска, отговаря на действителното правно положение, т.е. да води до съвпадение на правните твърдения на двете страни. Следва да се отбележи, че признанието на иска е процесуално действие само на ответника, а ако същият е представляван от пълномощник, то последният следва да разполага с изрично пълномощно за признаване на иска. Съгласно представеното по делото пълномощно № Л-4756/05.11.2020 г. главният директор на ГДИН е упълномощил юрисконсулт Русчев да осъществява процесуално представителство и да извършва всички необходими съдопроизводствени действия по дела, по които ГДИН е страна, като изрично е посочено, че упълномощеният няма право да сключва спогодби, да се отказва от права, да оттегля искове и да признава чужди права.

От друга страна признанието на иска, в което трябва да се съдържа изрично волеизявление към съда за преустановяване по-нататъшното разглеждане на делото, се различава от признанието на факти по смисъла на чл. 175 ГПК. В представения писмен отговор ответникът посочва, че поради системното увреждане на сградата на затвора от лишените от свобода е извършен основен ремонт в периода 2017-2020 г., което обаче по своята същност представлява признаване на факти във връзка със защитата срещу иска, а не признание на иска.

Погасителната давност, уредена в чл. 110-чл. 120 ЗЗД, представлява институт на материалното гражданско право, което се упражнява чрез възражение и намира приложение и при ангажиране отговорността на държавата и общините. Съгласно чл. 110 ЗЗД, с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а в чл. 114 от същия закон е посочено, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Задължението за обезщетение, след изтичане на този срок, може да бъде осъществено единствено доброволно (по аргумент от чл. 118 ЗЗД). От цитираните разпоредби следва изводът, че с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Съответно с изтичането на давността и при направено възражение от насрещната страна вземането се погасява, респективно предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен поради изтичането на давностния срок.

Началният момент на погасителната давност на иска за обезщетение за вреди е определен в т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според която при незаконни действия или бездействия на административните органи вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на тяхното преустановяване. От този момент съгласно цитираното тълкувателно решение започва да тече погасителната давност за тези вземания. При незаконни действия или бездействия на административните органи, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е моментът на тяхното преустановяване.

В случая, в исковата молба на П. В. се иска обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва до окончателното му изплащане за периода от 01.01.2013 г. до 02.01.2014 г. (настанен в Затвора-гр. Пловдив) и за периода от 02.01.2014 г. до 31.08.2019 г. (излежавал наказанието си в Затвора-гр. Пазарджик).

Видно от представената справка от началника на Затвора-гр. Пловдив (л. 156 по делото) П. В. е пребивавал в затвора в периода от 17.09.2012 г. до 11.09.2014 г., на която дата е освободен с изменена мярка за неотклонение от задържане под стража“ в „подписка“. В този смисъл за претендирани вреди в резултат на незаконосъобразни действия/бездействия, осъществени от длъжностни лица при Затвора-гр. Пловдив срокът, до който ищецът е имал възможност да претендира обезщетение е 11.09.2019 г., предвид данните, че на 11.09.2014 г. е изменена мярката му за неотклонение в „подписка“ и е освободен от затвора. След 11.09.2019 г. вече е изтекъл периодът, през който ищецът е имал възможност да претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от бездействието на администрацията на Затвора-гр. Пловдив от 01.01.2013 г. до 02.01.2014 г. и т. к. давността действа като отрицателна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск, следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

По отношение на периода, за който ищецът твърди, че е претърпял неимуществени вреди, причинени му от действия/бездействия на длъжностни лица в Затвора-гр. Пазарджик следва да се отбележи, че от представената справка от началника на Затвора-гр. Пазарджик (л. 249) и от Затвора-гр. Ловеч (л. 247) се установява, че В. е постъпил в Затвора-гр. Пазарджик на 13.07.2015 г., преведен е на 11.04.2017 г. в Затвора-гр. Ловеч, от където е освободен на 08.02.2019 г. Т.е. за периода от 02.01.2014 г. до 12.07.2015 г. В. не е пребивавал в Затвора-гр. Пазарджик, поради което искът в тази му част също е неоснователен.

От постъпването на В. в Затвора-гр. Пазарджик на 13.07.2015 г. до датата на превеждането му в Затвора-гр. Ловеч на 11.04.2017 г. следва да се приеме, че претендирано вземане е погасено по давност на 11.04.2022 г., с оглед момента на преустановяване на основаното в исковата молба бездействие, при преместване в друг затвор, от условията в който не се претендират вреди, тъй като исковата молба е предявена на 18.10.2023 г. (в този смисъл решение по адм. дело № 2174/2018 г. на ВАС).

По отношение на крайния период, посочен в исковата молба до 31.08.2019 г. искът е неоснователен и недоказан, тъй като от 12.04.2017 г. до 08.02.2019 г. В. е пребивавал в Затвора-гр. Ловеч, от чийто действия/бездействия на длъжностни лица не се твърдят причинени неимуществени вреди, а след 09.02.2019 г. до 31.08.2019 г. няма данни ищецът да е бил настанен в пенитенциарно заведение.

По правната си същност предявеният иск е осъдителен. Интересът от осъдителния иск е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Истинността на това твърдение е по основателността на иска, защото дали вземането съществува и дали то е изискуемо, е въпрос на основателност на иска, по която съдът се произнася с решение. Предвид горното и наред с обстоятелството, че настоящата искова молба е подадена на 18.10.2023 г., то възражението на ответната страна, че част от периодите по иска са погасени по давност се явява основателно. При приложението на чл. 110 ЗЗД, във връзка с § 1 от ЗР на ЗОДОВ следва да се приеме неоснователност на предявения иск за периодите от 01.01.2013 г. до 02.01.2014 г. и от 13.07.2015 г. до 11.04.2017 г., като погасен по давност. Поради това съдът не дължи разглеждането му по същество.

По отношение на останалите периоди, искът е неоснователен и недоказан, тъй като ищецът не твърди причинени вреди от действия/бездействия на длъжностни лица извън затворите в гр. Пловдив и гр. Пазарджик или не е бил настанен в пенитенциарно заведение.

По тези съображения, исковата претенция се явява неоснователна и недоказана и следва да бъде отхвърлена като такава.

Водим от гореизложеното, Административен съд-Пазарджик, IХ-ти състав

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от П. С. В., [ЕГН], иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за изплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 70 000 лева, ведно със законната лихва до окончателното й изплащане за периода от 01.01.2013 г. до 02.01.2014 г. и за периода от 13.07.2015 г. до 11.04.2017 г. като погасен по давност, а за периода от 02.01.2014 г до 12.07.2015 г. и от 12.04.2017 г. до 31.08.2019 г. – като неоснователен и недоказан.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред тричленен състав на Административен съд-Пазарджик в 14-дневен срок от съобщаването му.

На основание чл. 138, ал. 3 АПК препис от решението да се изпрати на страните по реда на чл. 137 АПК.