№ 550
гр. София, 03.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело №
20221100511040 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 01.06.2022 г., гр.д. 69241/2019 г., СРС, 180 с-в признава
за установено по реда на чл. 422 и сл. ГПК, че И. И. Б. дължи на „Б. ДСК“
ЕАД на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. чл. 9 ЗПК сумите както
следва: 2 072,78 лв., представляваща 1/2 от главница по Договор за кредит за
текущо потребление от 24.04.2009 г., сключен между „Б. ДСК“ ЕАД и И.Б.С.
– наследодател на ответника, ведно със законната лихва от 15.03.2019 г. до
изплащане на вземането и 244,49 лв. – представляваща 1/2 от договорна лихва
за периода от 06.12.2017 г. до 14.03.2019 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15275/2019
г., по описа на СРС, 66-ти състав, като отхвърля претенцията с правно
основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 54,31 лв. – представляваща 1/2 от
санкционираща лихва за периода от 10.12.2018 г. до 14.03.2019 г.,
претендирана на основание чл. 19, ал. 2 от общите условия по договора за
кредит, както и претенцията за сумата от 60,00 лв. – представляваща 1/2 от
разходи при изискуем кредит, на основание чл. 14 от договора за кредит,
1
признава за установено по реда на чл. 422 и сл. ГПК, че Р. И. Б. дължи на „Б.
ДСК“ ЕАД на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 92
ЗЗД, сумите както следва: 2 072,78 лв. – представляваща 1/2 от главница по
Договор за кредит за текущо потребление от 24.04.2009 г., сключен между
„Б. ДСК“ ЕАД и И.Б.С. – наследодател на ответника, ведно със законната
лихва от 15.03.2019 г. до изплащане на вземането, 244,49 лв., представляваща
1/2 от договорна лихва за периода от 06.12.2017 г. до 14.03.2019 г. и 43.02 лв.
– санкционираща лихва за периода от 10.12.2018 г. до 14.03.2019 г.,
претендирана на основание чл. 19 от общите условия по договора за кредит,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. №15275/2019 г., по описа на СРС, 66-ти състав, отхвърля
претенцията с правно основание чл. 92 ЗЗД, в частта, за сумата от 11.29 лв.
/разликата над уважената част до максимално претендирания размер/, както и
претенцията за сумата от 60,00 лв. – представляваща 1/2 от разходи при
изискуем кредит на основание чл. 14 от договора за кредит, като
неоснователни, като осъжда ответницата И. Б. да заплати на ищеца разноски
от 485.59 лв., от които 415.43 лв. за исковото производство и 70.17 лв. за
заповедното, ответникът Р. Б. да заплати на ищеца разноски от 493.19 лв., от
които 421.93 лв. за исковото производство и 71.26 лв. за заповедното, а ищеца
на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА да заплати на адв. В. З.
Ц. сумата от 18.81лв. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ с оглед отхвърлената част на претенциите срещу И. Б..
Срещу решението в частта, с която са уважени исковете срещу И. И. Б.
постъпва въззивна жалба от същата ответница по тях. Счита, че ищецът,
чиято е доказателствената тежест, не доказва нейната активна
материалноправна легитимация, т.к. ответницата не е приела наследството на
кредитополучателя. Иска се отмяна на решението в тази част и постановяване
на друго, с което да се отхвърлят исковете.
ВъззИ.емият - ищецът „Б. ДСК“ ЕАД оспорва жалбата.
Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
2
Решението е изцяло валидно, а в обжалваната част е допустимо и
правилно.
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. При обсъждане само
на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат.
Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В
настоящото производство не са приети нови доказателства. Решението следва
да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд, срещу които има оплаквания.
В отговор на оплакванията по жалбата, съдът приема следното:
По силата на Договор за кредит за текущо потребление от 24.09.2009 г.,
ищецът „Б. ДСК“ ЕАД поема задължение да предостави на И.Б.С. кредит от
10 000 лв., които длъжникът следва да изплати на 120 месечни вноски.
Според УН, кредитополучателят, поч. на 27.12.2015г., оставя за законни
наследници ответницата И. И. Б. – дъщеря и ответника Р. И. Б. – син. В
съдебно-счетоводната експертиза се констатира усвояване на целия кредит в
деня на подписването.
За да се ангажира отговорността на наследниците в гражданския
процес, същите следва предварително да са приели наследството в
съответствие с чл. 60, ал. 1 вр. чл. 48 ЗН. Съгласно чл. 60, ал. 1 ЗН
отговорността за непогасените приживе задължения, следва да се поеме от
наследниците съразмерно наследствените им дялове. Същевременно чл. 60,
ал. 2 ЗН ограничава отговорността на наследниците, приели наследството под
опис, само до размера на полученото наследство.
Съдът провежда производство по чл. 51, ал. 1 ЗН, самостоятелно или в
рамките на висящо дело, за изискване от призования към наследяване да
заяви приемане или отказ от наследството в определен срок, но само по
искане на заинтересовано лице, а не служебно. По настоящото заведено дело
от кредитора срещу наследниците на длъжника за връщане на задълженията
по кредита, именно ищецът е заинтересован да инициира процедура по чл. 51,
3
ал. 1 ГПК и носи тежестта да докаже, че ответниците са приели наследството
и имат качеството на наследници, но отново само при направено възражение
от тях в тази насока. В този смисъл са определение № 1355/27.11.2013 г., гр.д.
3353/13 г., ВКС, ІV г.о. и определение № 286/25.05.2009 г., ч.гр.д. 210/09 г.,
ВКС, І г.о.
В случая, с отговора на исковата молба, ответницата И. Б. не оспорва
изрично и ясно фактът за осъществено в обективната действителност
приемане на наследството от нея, нито твърди да го е приемала под опис, а
единствено заявява, че няма доказателства да е приемала на наследството.
След като фактът на приемането не е въведен като спорен, за ищеца не
възниква тежестта да го доказва.
Доводите, че изобщо не е приемала наследството на баща си,
ответницата навежда за първи път едва с въззивната жалба в противоречие
със забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК за релевиране на твърдения или
представяне на доказателства във въззивното производство, които е могло да
се посочат и направят в първоинстанционното. След като подобно
правозащитно възражение не е заявено в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, тази
възможност е преклудирана още в първа инстанция, поради което
оплакванията в същия смисъл дори не следва да се обсъждат.
При липсата на други конкретни оплаквания в жалбата срещу
формираните в решението фактически и доказателствени изводи и след
съобразяване на чл. 269, изр. 2 ГПК, съдът при условията на ограничен въззив
не дължи служебна проверка за правилност на решението в останалата част.
Предвид изложеното, въззивният съд приема, че по силата на чл. 60, ал.
1 ЗН, в качеството си на законен наследник на кредитополучателя, наред с
брат си, ответницата И. Б. придобИ. 1/2 ид.ч. от непогасените дългове,
представляващи пасив в наследствената маса. До този размер следва да бъде
ангажирана отговорността й към ищеца за изплащане на наследствените
парични задължения, представляващи 1/2 от непогасения остатък, а именно
до размер на сумата 2 072,78 лв. - подлежаща на връщане главница от
предоставения кредит и сумата 244,49лв. – договорна възнаградителна лихва
през периода 06.12.2017 г. - 14.03.2019 г.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК
4
следва да се потвърди в частта, с която са уважени исковете спрямо
посочения ответник.
Решението в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ВъззИ.емият на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл.
25, ал.1 НЗПП има право на сумата 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.06.2022 г., гр.д. 69241/2019 г., СРС,
180 с-в в частта, с която се признава за установено по реда на чл. 422 и сл.
ГПК, че И. И. Б. дължи на „Б. ДСК“ ЕАД на основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2
ТЗ във вр. чл. 9 ЗПК сумите както следва: 2 072,78 лв., представляваща 1/2 от
главница по Договор за кредит за текущо потребление от 24.04.2009 г.,
сключен между „Б. ДСК“ ЕАД и И.Б.С. – наследодател на ответника, ведно
със законната лихва от 15.03.2019 г. до изплащане на вземането и 244,49 лв. –
представляваща 1/2 от договорна лихва за периода от 06.12.2017 г. до
14.03.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15275/2019 г., по описа на СРС, 66-ти
състав
ОСЪЖДА И. И. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. **** да
заплати на „Б. ДСК“ ЕАД, със седалище: гр. София, ул. **** сумата 100 лв. –
юрисконсултско възнаграждение през въззивна инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6