РЕШЕНИЕ
№ 37
гр. ХАСКОВО , 29.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и втори юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-
ГЕОРГИЕВА
Членове:ФИЛИП Ж. ФИЛИПОВ
КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА
при участието на секретаря Р. В. Н.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-ГЕОРГИЕВА Въззивно
наказателно дело от частен характер № 20215600600268 по описа за 2021
година
Производството е по реда на чл. 318 и сл. от НПК.
С Присъда № 260007/23.02.2021 г., постановена по НЧХД № 142/2020 г. Районен съд-
Димитровград е признал подсъдимата СТ. М. Й. от гр.********* за невиновна в това, че на
14.10.2019 г. в гр.Димитровград, зала на кино „Химик“, казала нещо унизително за честта и
достойнството на Я. Д. М. в негово присъствие, като обидата е нанесена публично,
разпространена по друг начин и нанесена в качеството му на длъжностно лице – *****-
*****на ***** *****, при или повод изпълнение на службата или функцията му, поради
което е оправдал същата по обвинението за престъпление по чл.148 ал.1 т.1, т.2 и т.3 вр.
чл.146 ал.1 от НК. Предявеният от частния тъжител и граждански ищец М. иск за
обезщетение на причинени неимуществени вреди е уважен за сумата от 2 000 лева, върху
която е присъдена законната лихва от 14.10.2019 г. до изплащането й, а в останалата му част
до пълния предявен размер от 10 000 лева същият иск като неоснователен е отхвърлен.
Подсъдимата е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса в
размер на 80 лева.
Недоволен от присъдата е частният тъжител, който в срок я обжалва чрез своя
1
повереник в частта, в която подсъдимата е била призната за невиновна по предявеното й
обвинение, както и в частта, в която е отхвърлен гражданския иск до целия предявен размер,
а също и в частта за разноските. Твърденията са за допуснати нарушения на процесуалните
правила, необоснованост на съдебния акт и неправилно приложение на материалния закон.
Обосновани са с наличие на пороци при оценката на доказателствената съвкупност и
формиране на вътрешното убеждение на съда, в резултат на което съдебния акт бил
постановен според повереника в противоречие с действително установените фактически
положения. Така въпреки еднопосочните и несъмнени доказателства за виновността на
подсъдимата, тя била призната за невиновна по предявеното й обвинение. Необосновано
била отхвърлена и гражданската претенция за сумата над 2 000 лева, тъй като последната не
съответствала на действителните претърпени от ищеца вреди, нито на утвърдената съдебна
практика. Така аргументирано, искането в жалбата е за отмяна на присъдата в атакуваните
от тъжителя части и постановяване на друга, с която подсъдимата да бъде призната за
виновна, да й бъде наложено адекватно на извършеното деяние наказание, да бъде уважен в
цялост предявеният граждански иск и на тъжителя да бъдат присъдени направените по
делото разноски в двете съдебни инстанции.
Въззивна жалба е постъпила и от защитника на подсъдимата, който атакува
присъдата в гражданско-осъдителната й част с довод за неправилност на съдебния акт.
Жалбата е бланкетна със заявка за последваща аргументация след изготвяне на мотивите
към съдебния акт. Писмени допълнения към сезиращия документ не са постъпили, вместо
което доводите се обосновават в хода на съдебните прения пред въззивния съд, където се
поддържат и направените от защитника искания – за отмяна на съдебния акт в частта, в
която е уважен предявения граждански иск и постановяване на друг акт, с който този иск да
бъде изцяло отхвърлен.
Частният тъжител поддържа своята жалба и оспорва депозираната от защитника,
придържайки се към аргументите, които излага неговият повереник.
Подсъдимата също поддържа жалбата на защитника и се противопоставя на тази,
подадена от частния тъжител. Тя счита, че постановената оправдателна присъда е правилна
и обоснована, тъй като в действителност извършеното от нея не съставлявало престъпление,
а открито изразяване на гражданска и обществена позиция в развоя на политически дебат,
допускащ критика към свършената от тъжителя работа и представяне на формираното
гражданско мнение, с което подсъдимата имала поводи да бъде запозната.
Защитникът намира, че в оправдателната й част присъдата е правилна, макар и не
поради изложените от съда съображения. Той счита, че нито един от използваните от
подсъдимата изрази нямат обидно или унизително за личността на тъжителя съдържание –
липсвали цинични епитети или обидни квалификации, които да са пряко адресирани към
него и да са явно накърняващи достойнството му. Критиките били насочени към работата на
***** на ****** и ***** *****, като те представлявали напълно допустима политическа
2
опозиция и легитимно послание, формулирано в обстановка на предизборна дискусия, чиято
цел била не опозоряването на тъжителя, а отправянето на заявка за по-добър политически
проект.
Хасковският окръжен съд, като провери правилността на обжалваната присъда по
направените оплаквания, изтъкнатите доводи и извърши служебна проверка на същата,
констатира следното:
Проверяваната присъда е постановена в съдебно производство, образувано по тъжба
на Я. Д. М., която същият депозирал на 13.04.2020 г. в Районен съд-Димитровград и
изложил факти за извършено от С. М. Й. престъпление, насочено против психическата и
нравствена неприкосновеност на личността. Намерена за редовна от формална страна, както
и изчерпателна и непротиворечива в обстоятелствената си част, тъжбата е „внесена“ в
съдебно заседание, като с издаденото на 14.05.2020 г. разпореждане против подсъдимата Й.
е формулирано обвинение за престъпление по чл.148 ал.1 т.1, т.2 и т.3 вр. чл.146 ал.1 от НК
и по-конкретно за това, че на 14.10.2019 г. тя е казала нещо унизително за честта и
достойнството на Я. Д. М. в негово присъствие, като обидата е нанесена публично,
разпространена по друг начин и нанесена в качеството му на длъжностно лице – ****-*****
на **** **** при или по повод изпълнение на службата или функцията му. Дори
незадълбоченият прочит на така възприетата от съда правна и фактическа оценка на
съдържащата се в обстоятелствената част на тъжбата обвинителна теза сочи на допуснати
още в подготвящата съдебното заседание фаза нарушения, които са рефлектирали както
върху правото на защита на подсъдимата, така и върху правата на самия тъжител. Без да е
необходимо да се излагат подробни съображения относно присъщите и гарантиращи правата
на страните елементи на фактическото обвинение и произтичащата от това необходимост за
съответствието му с обективните и субективни предели на наказателната норма, както и
законово установената на тази плоскост непротиворечивост и фактическа пълнота, следва да
се посочи, че диспозитивната фактическа рамка, по която Й. е била предадена на съд,
категорично не отговаря на тези стандарти. Първо, квалификацията, че „обидата е
разпространена по друг начин“ очевидно е неясна, тъй като тази евентуална и разбира се
възможна форма за разпространение на обидни или клеветнически твърдения има
многобройни житейски проявления, заради което обвинението резонно следва да бъде
свързано с някое конкретно такова, за да бъде известен подсъдимият срещу кое именно
противоправно действие той ще организира своята защита, и по-важното – кое именно
такова действие е имал предвид тъжителят или съдът, за да повдигне обвинение по този
законов текст. Друг е въпросът дали в процесната тъжба изобщо се откриват твърдения,
сочещи на предприето от подсъдимата разпространение на въпросния материал, както и
дали описаните в сезиращия документ обстоятелства по този въпрос са така недвусмислени,
че да дадат възможност за валидни фактически и правни изводи. Във всички случаи обаче
квалификацията „разпространена по друг начин“ е следвало да бъде така фактически
3
конкретизирана, че да не създава съмнение за това в какво действителност подсъдимата е
била обвинена в частта, касаеща използваното комуникационно средство за оповестяване на
своите твърдения. Абсолютно същият проблем стои и пред второто квалифициращо
обстоятелство, което съдът е намерил за изводимо от обстоятелственото изложение в
тъжбата – нанасяне на обида на длъжностно лице при или по повод изпълнение на службата
или функцията му. И в този случай законовата норма е цитирана коректно, но и буквално,
без да е забелязано, че тя съдържа две групи алтернативи – „при или по повод изпълнение“ и
„службата или функцията“. Вижда се от разпореждането на съда, че против подсъдимата е
предявено също алтернативно обвинение – че е накърнила честта и достойнството на М.
при изпълнение или пък по повод изпълнението, а също и за това, че е сторила това във
връзка с неговата служба или пък във връзка с неговата функция. Разбира се, няма пречка
всяка една от посочените две форми да се намира в условията на кумулативност една
спрямо друга, но алтернативно обвинение принципно е невъзможно, защото изначално
поставя подсъдимия в ситуация на незнание дали по повод службата или при изпълнението
й е обвинен да е нанесъл обидата, както и в това дали действията му са насочени против
личността на подсъдимия в неговото служебно качество или те са адресирани към
функционалните му обвързаности. Така използваният от съда съюз „или“ на практика е
формирал недопустимо от гледна точка на гарантиращите правата механизми фактическо
обвинение, срещу което разбираемо не е можело да бъде организирана ефективна защита.
Изложените дотук недостатъци на предявеното против Й. обвинение, макар и
съществени, са второстепенни спрямо основния порок, дължащ се както на дейността на
съда в подготвителния етап на производството, така и на някои неизяснени, но подлежащи
на конкретизация, фактически елементи в самата тъжба. Както вече се посочи, Й. е
обвинение в това, че е казала нещо унизително за честта и достойнството на М. в негово
присъствие, като сторила това публично и разпространила обидата по друг начин. Освен,
взаимно несъвместими, всички така изброени форми на изпълнителната дейност, трудно
могат да бъдат извлечени от фактите, които тъжителят е описал в своята тъжба.
Действително за публичността на деянието фактологията в тъжбата е изчерпателна и
ненуждаеща се от допълнителна конкретизация. Не точно така стои въпроса относно
присъствието на тъжителя на мястото, на което се е състояло предизборното събитие. В
сезиращия документ липсва изрично отбелязване дали М. се е намирал или не в посочената
кино-зала и дали сам и непосредствено е възприел обидните според него изрази. От друга
страна обаче на страница 2-ра от този документ е било записано следното: „За горното
научих в гр.Димитровград чрез прочитане на публикациите и преглеждане на видеото в
интернет на посочените интернет страници и адреси“. Буквалното тълкуване на този текст
очевидно сочи, че всъщност твърденията на тъжителя са обосновавали хипотезата на т.нар.
неприсъствена обида, т.е. на деяние, чиято съставомерност е обусловена от публичното
разгласяване на обидните изрази или разпространяването им чрез печатно произведение или
друг начин за осведомяване. Ето защо, предявеното против Й. обвинение за това, че е
разгласила обидното изказване в присъствието на тъжителя, е в разрез не само с възприетите
4
допълнителни квалифициращи признаци /по т.2 на чл.148 ал.2 от НК/, но и със
съдържанието на самата тъжба, която при съмнения за неяснота относно посочения
фактически момент е следвало да бъде подложена на конкретизация, а при отсъствие на
необходимост от такава – на задълбочен прочит.
При извършване на правната оценка на описаните в тъжбата факти съдът не е отчел и
други важни принципни положения, които видимо са рефлектирали върху правото на
защита на подсъдимата и това ясно може да бъде извлечено от характера и съдържанието на
предприетата от нея доказателствена активност, част от която очевидно е била насочена към
установяване на истинността на разгласената словесна информация. Тук на първо място
следва да се посочи, че обидата е престъпление, насочено против честта и достойнството и
чрез нея деецът демонстрира своята негативна оценка за пострадалия, като чрез употребата
на нецензурни фрази, епитети или унизително мнение цели да засегне самооценката на
адресата им. За разлика от обидата, клеветата е насочена против обществената оценка за
личността и тя се реализира чрез разгласяване на неверни обстоятелства или приписване на
престъпление. От друга страна, едни и същи изрази, словосъчетания или друг род послания
не могат да бъдат едновременно обидни и клеветнически, което означава, че идеална
съвкупност между обида и клевета не е възможна. Възможна обаче е реална съвкупност
между двете престъпления, т.е. различни части от едно словесно изказване или писмен
текст могат да засегнат както самооценката на личността, така и формираното за нея
обществено мнение, в която хипотеза ще е налице реализирано съчетание на унизителни
думи и позоряща информация. Именно такава хипотеза е било предложена в
обстоятелствената рамка на разглежданата частна тъжба. В нея тъжителят коректно е
посочил кои употребени от подсъдимата изрази за засегнали неговата чест и достойнство
/“******“, „цял живот ял, пил и живял и нищо друго не правил“/ и коя част от съдържащите
се в инкриминираното изказване сведения са неистински /“не са усвоени от Община
Димитровград 12 милиона лева“/. В този смисъл изложените от тъжителя факти не са
създавали съмнения, че самият пострадал е диференцирал накърнените сфери от
комуникативни му живот и неслучайно е посочил кои слова намира за унизяващи и кои
счита за информация, която е невярна. Вероятно прочитът на тъжбата и от самата защита е
дал повод за подобни изводи, доколкото в хода на процеса тя се е домогвала до докаже
верността на оповестените от подсъдимата факти или обосноваността на отправената
критика. При направената от съда обаче правна оценка на описаното в тъжбата поведение
очевидно тази активност е била предизвестено безрезултатна, тъй като обидата никога не
може с вярно или невярно съдържание, защото съдържа оценъчно и следователно
неподлежащо на доказване съждение за качествата на адресата, докато клеветническите
твърдения са тези, чиято фактическа конкретизираност позволява проверка за истинност.
Вярно е, че тъжителят не е предложил на съда своята правна оценка на въведената
обстоятелствена рамка. Той не е бил и длъжен да стори това, доколкото процесуалното му
задължение се изчерпва с необходимостта да представи изчерпателно изложение на
инкриминираното събитие чрез очертаване на неговите времеви и пространствени
5
параметри, както и описание на фактите в хронология и обем, позволяващи подвеждането
им под съответната наказателна норма. В случая това процесуално изискване относно
голяма част от нужните за квалификацията на поведението обстоятелства е било изпълнено,
но въпреки това дейността на съда е довела до формулиране на обвинение, страдащо от вече
посочените по-горе неясноти и противоречия. Независимо от това, е наложително да се
отбележи, че част от фактите в тъжбата са изисквали допълнителна конкретизация. Тези
факти касаят разпространението на заснетия видео-материал, а също и момента, в който
тъжителят е узнал за изказването на Й., т.е. момента, в който той е възприел накърняващата
правата му информация. Тези два момента са съществени, защото: първо, за да отговоря за
разпространение на обидата или клеветата чрез посочените в чл.148 ал.1 т.2 от НК средства
деецът следва да съзнава това разпространение, т.е. този обиден или клеветнически
механизъм не може да бъде поставен извън собствените му представи, и второ – за да е
налице обида, то адресатът трябва да е възприел непосредствено унизяващото го поведение
/чрез думи или действия/, което означава, че престъплението по чл.146 ал.1 от НК е
довършено именно в момента, в който словесните компоненти са били узнати от засегнатия,
за разлика от клеветата, реализацията на която настъпва с факта на самото разгласяване, без
да е необходимо пострадалият да е научил опозоряващите го твърдения.
Всички изложени по-горе процесуални и материално-правни въпроси, които
депозираната от Я.М. тъжба е поставила, не са били взети предвид от съда. Това, както вече
се посочи, е довело до формулиране на фактическо и правно обвинение, несъответстващо на
действително поддържаното, а това е накърнило правата и на двете страни – на тъжителя, на
когото постановения съдебен акт не е дал отговор за съставомерността на въведените в
тъжбата фактически положения и на подсъдимата – която е била принудена да гради защита
срещу неясно и некомпонентно между фактология и правна оценка обвинение. Затова
съдебният акт се явява постановен при съществено нарушение на процесуалните правила.
Той следва да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия
съд. Произнасяне на настоящия съд по въпроса за разноските, които страните са направили,
не е възможно, тъй като това следва да бъде направено след окончателното разрешаване на
въпросите по същината на делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Присъда № 260007/23.02.2021 г., постановена по НЧХД № 142/2020
г. по описа на Районен съд-Димитровград.
6
ВРЪЩА делото на Районен съд-Димитровград за ново разглеждане от друг
състав от стадия на подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно
заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7