№ 106
гр. Бургас, 25.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тринадесети
юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Десислава Д. Щерева
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно гражданско
дело № 20232000500170 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 1277 от 09.12.2022 г., постановено по гр. д. № 188/2022 г.
по описа на Окръжен съд – Бургас, поправено на осн. чл. 247 ГПК с решение
№ 190 от 10.02.2023 г., е осъдено “Застрахователно дружество Евроинс“ АД,
ЕИК *********, да заплати на В. В. И., ЕГН **********, сумата 48 000 лв.
заедно със законната лихва от 13.09.2021 г. до окончателното изплащане,
представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди,
изразяващи се в болка и страдание от непозволено увреждане вследствие
настъпилата смърт на неговия брат Н. В. И. при ПТП на 03.07.2017 г., като е
отхвърлена претенцията на ищеца за разликата над уважения размер до
претендирания размер от 100 000 лв. Присъдени са разноски.
Постъпила е въззивна жалба против решението от ответника
„Застрахователно дружество Евроинс“ АД, ЕИК *********, с която то се
обжалва в осъдителната му част.
Въззивникът поддържа, че като брат на починалия ищецът В. И. не
попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди. По делото не се доказали особено близки връзки на
ищеца с пострадалия, а търпените болки и страдания не надхвърляли по обем
обичайните при настъпване на смърт при близки роднини. Фактът, че И. не
посещавал в нито един момент след смъртта на брат си психолог, бил
индикация, че самият той не отчитал състоянието си като нуждаещо се от
намеса на подобен специалист, а емоционалното и психическото му
1
състояние не му пречело да следва обичайния си ритъм на живот и работа. Не
били налице двете кумулативни предпоставки за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди, предвидени в задължителната съдебна практика.
Недоказано останало съществуването на трайна и дълбока емоционална и
духовна връзка, надхвърляща обичайната между братя, поради което не били
покрити предпоставките за присъждане по изключение обезщетения извън
кръга на лицата, очертани в ППВС №№ № 4/61 г. и 5/ 69 г. Честите пътувания
до Сърбия на родителите на двете момчета и оставането им сами не
подкрепяли тезата на ищеца за полагане на взаимни грижи в тези моменти,
тъй като пълнолетието им към онзи момент предполагало самостоятелност и
независимост. Болките и страданията на ищеца били причинени от усещането
му за вина, тъй като той е шофирал автомобила, в който загинал брат му.
Застрахователното обезщетение не можело да надвишава лимита от
5000 лв., предвиден в § 96 от ПЗР на КЗ, предвид изричното законодателно
ограничение на размера на присъжданите обезщетения на лица, които попадат
в обхвата на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ВКС. Определеното от
съда обезщетение било прекомерно завишено, както с оглед съдебната
практика и застрахователните лимити към датата на ПТП, така и с оглед
икономическата конюнктура и стандарта на живот в страната.
За началната дата на законната лихва била приложима разпоредбата на
чл. 497 КЗ.
Иска се отмяна на решението в обжалваната част. Претендират се
разноски, в т.ч. държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за всички
инстанции. Не се ангажират доказателства.
В срока по чл. 263 ГПК ищецът В. В. И. не е представил писмен отговор
на жалбата на ответника, но е упражнил правото си на насрещна въззивна
жалба. Обжалвал е решението в частта, с която е отхвърлена претенцията му
за разликата над уважения размер до претендирания размер от 100 000 лв.
Определеният от съда размер на обезщетението бил занижен. Съдът
правилно достигнал до извод за наличие на изключителна близост между
двамата братя, съществувала от раждането им до смъртта на Н. И.. Те били
неразделни както в личен, така и в професионален план. По делото били
събрани доказателства, както от свидетелите, така и от комплексната
съдебно-психологическа експертиза за интензивните и продължителни във
времето страдания и емоционални терзания, които преживял ищеца. Съдът не
съобразил продължителния период от време – около 5 години, който ищецът
прекарал в състояние на силен стрес, емоционално разстройство, депресия и
тревожност. Неправилен бил изводът за наличието на съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на В. И.. Според заключението на КСМТЕ
ищецът е управлявал с разрешената от закона скорост. Паркирането на
несигнализирана товарна композиция на пътното платно не можело да се
квалифицира като предвидимо препятствие по пътя. В наказателното
производство било възприето, че изключителна вина за настъпване на
2
произшествието имал водача на товарната композиция, като и трите
инстанции било потвърдено, че не е налице виновно поведение от страна на
И..
Иска се отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и
уважаване на претенцията в пълен размер. Не се ангажират доказателства.
Насрещната въззивна жалба е надлежно връчена на „Застрахователно
дружество Евроинс“ АД, което в законоустановения срок не е изпратило
отговор по нея.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените
съображения и доводи на страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в определения от закона срок; от
легитимирани да обжалват решението страни; срещу акт, подлежащ на
обжалване, и отговарятна изискванията на закона за редовност, поради което
с определение от 26.05.2023 г. на осн. чл. 267 ГПК са приети за разглеждане
по същество.
Съдът е сезиран с пряк иск на осн. чл. 432 КЗ за обезщетение за
неимуществени вреди заедно със законна лихва.
Ищецът В. В. И. изложил в исковата си молба твърдения, че вследствие
на ПТП от 03.07.2017 г., за което е признат за виновен водачът на МПС
влекач Волво с рег. № А2700МК П. К. К., за който автомобил е била
сключена застраховка “гражданска отговорност” с ответника-застраховател, е
починал пътуващият в управлявания от ищеца автомобил Фолксваген Туарег
с рег. № ВТ2164КК Н. В. И. – брат на ищеца. От смъртта на брат си, с когото
имали силна емоционална връзка, ищецът претърпял неимуществени вреди –
болка и тъга по безвъзвратната загуба, самота и душевна празнина, болка и
чувство за вина. Ищецът отправил до застрахователя искане за обезщетение,
но такова не било определено и изплатено. Поради това ищецът поискала от
съда да бъде осъден ответникът-застраховател да му заплати обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. заедно със законната лихва,
считано от 13.09.2021 г. до окончателното изплащане. Поискал присъждане
на законна лихва за забава върху общия размер на присъденото обезщетение,
което включва главница и законна лихва по чл. 429, ал. 3 КЗ, считано от
14.12.2021 г. – датата, следваща датата, на която изтича тримесечният срок за
плащане съгласно чл. 496, ал. 1 КЗ до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът-застраховател с отговора на исковата молба оспорил иска.
Възразил срещу правото на ищеца на обезщетение за неимуществени вреди
поради липса на предпоставките, разяснени с ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на
ВКС. Оспорил размера на претендираното обезщетение. Повдигнал
възражение, че починалият допринесъл за настъпването на вредите,
пътувайки в автомобила без поставен обезопасителен колан. Повдигнал
възражение за съпричиняване и от страна на ищеца, който управлявал
3
автомобила, в който пътувал починалият, с несъобразена с пътните условия
скорост и не реагирал своевременно и адекватно на опасността. Оспорил
началния момент на дължимост на лихва за забава.
С обжалваното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК,
първоинстанционният съд приел, че са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на застрахователя и присъдил в полза на ищеца обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 48 000 лв., намалено поради съпричиняване
от страна на ищеца, заедно със законната лихва, считано от датата на
застрахователната претенция - 13.09.2021 г. - до окончателното изплащане.
Извършвайки служебна проверка съгласно чл. 269 ГПК, съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно, а в обжалваните части –
допустимо. По същество то е правилно и на осн. чл. 272 ГПК настоящият
въззивен състав препраща към мотивите му, които не е необходимо да
повтаря.
В допълнение и по повод конкретните оплаквания във въззивните
жалби:
Неоснователно е оплакването на застрахователя за неприложимост на
ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, което е постановено след датата на
процесния деликт. В мотивите на ТР № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е
разяснено, че задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за
поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по
чието прилагане има противоречия или неясноти. Съдържанието на
тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е изяснено със
задължителното тълкуване, още от момента на приемането й. Така се
обосновава ретроактивното действие на даденото задължително тълкуване.
Разяснено е по-нататък с ТР № 3/2020 г., че когато (без нормата, предмет на
тълкуване, да е отменена или съществено изменена) задължителното
тълкуване бъде изрично обявено за загубило сила с нов тълкувателен акт,
който дава различно тълкуване, новото, различно тълкуване няма
ретроактивно действие. Ерго, когато старото задължително тълкуване бъде
обявено за загубило сила поради отмяна или съществено изменение на
тълкуваните норми, или поради приемане на нови правни норми, регулиращи
същите правни отношения, новото тълкуване ще има ретроактивно действие
от момента на отмяната, респ. изменението на старите норми или приемането
на нови. В случая новото тълкуване на кръга от лица, имащи право на
обезщетение за неимуществени вреди от деликт, дадено с ТР № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС е дадено по повод произтеклите от присъединяването на
Република България към Европейския съюз задължения за синхронизиране на
българското законодателство с европейското и най-вече – Директива
2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г.
относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на
моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на
такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на
4
Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за
правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на
Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Ето защо настоящият състав
приема, че ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС има ретроактивно действие и
следва да намери приложение в случая.
Неоснователно е оплакването на застрахователя, че по делото не се
установили особено близки връзки на ищеца с починалия му брат, а оттук –
предпоставките за обезщетение за неимуществени вреди. Съгласно ТР №
1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5
от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се
присъжда при доказана особено близка връзка с починалия и действително
претърпени от смъртта му вреди. За получаването на обезщетение от лице,
извън кръга, определен с двете посочени ППВС, не е достатъчна само
формалната връзка на родство, а е необходимо вследствие смъртта на близкия
човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания,
които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение
от разрешението, че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-
близките на починалия. Наличието на особено близка житейска връзка,
даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на
фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само
тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че
лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания.
В конкретния случай по делото е доказано съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия му брат, която излиза
извън обичайната. Събраните гласни доказателства по един ясен,
недвусмислен и категоричен начин установяват наличието на особени
житейски обстоятелства, които са довели до изграждането на такава връзка.
Ищецът В. и починалият Н. са еднокръвни братя, родени от различни майки,
но са израснали заедно, в домакинството на техния баща и втората му
съпруга. По-големият брат Н. е закрилял и подкрепял В. в детството му, а
родителите често поверявали В. на неговите грижи. Двамата били неразделни,
живеели в една стая, имали общи интереси. Когато В. бил на 16-17 години, а
Н. на 22-23 години семейният бизнес наложил баща им и майката на В. да
прекарват много време в Република Сърбия, като по време на отсъствието им
грижите за непълнолетния В. били възложени на Н.. Двамата оставали сами в
5
продължение на седмици. След завършване на средно образование и двамата
започнали работа в семейната фирма, като отново В. бил под надзора и
грижите на по-големия си брат. Двамата работели ежедневно заедно,
пътували заедно, срещали се с клиенти. Прекарвали свободното си време
заедно, имали общи приятели и интереси.
Не може да се сподели тезата на застрахователя, че ищецът не е
претърпял вреди от смъртта на брат си. По делото се установява чрез
гласните доказателства и от заключението на извършената и приета без
възражения от страните комплексна съдебно-психиатрично-психологична
експертиза, че смъртта на брат му е била болезнено, опустошително,
разтърсващо събитие в живота на В.. Предизвикала е остра стресова реакция,
силна мъка, чувство за безвъзвратна загуба. Тези преживявания, чувства и
емоции представляват неимуществени вреди. Обстоятелството, сочено от
застрахователя, че ищецът не посещавал след смъртта на брат си психолог, е
без правно значение.
Неоснователни са възраженията относно размера на обезщетението и на
двете страни. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди съдът
съгласно чл. 52 ЗЗД трябва да определи по справедливост. Понятието
“справедливост” е всякога свързано с преценката на обективно съществуващи
конкретни обстоятелства, както и на общественото разбиране за
справедливост на даден етап от развитието на обществото. Това разбиране е
обусловено от обективните икономически условия в страната, индиция за
които са нормативно определените лимити на застрахователните покрития. За
да определи паричния еквивалент на понесените от ищеца душевни болки и
страдания от загубата на близък човек, съдът трябва да съобрази данните по
делото за отношенията в семейството, връзките между загиналия и ищеца,
начина, по който е понесена загубата, възрастта на страните, психическата и
емоционална травма от шокиращото събитие, необратимостта на загубата.
Тези обстоятелства следва да бъдат преценени в съвкупност с лимитите на
застрахователното покритие, индициращи икономическите условия към 2017
г. В светлината на изложеното съдът приема, че справедливо е обезщетение в
размер на 60 000 лв.
Справедливото обезщетение в размер на 60 000 лв. следва да бъде
намалено на осн. чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като увреденият ищец е допринесъл за
настъпването на вредите. По делото е установено с помощта на комплексна
съдебномедицинска и автотехническа експертиза, че произшествието е
настъпило под влиянието на два фактора: (1) неправилно паркиране на влекач
Волво с прикачено полуремарке на пътното платно, извън населено място, без
съответната сигнализация и (2) движение на лекия автомобил с технически
несъобразена с осветеността на фаровете на къси светлини скорост.
Експертизата заключава освен това, че ищецът, който е управлявал
автомобилът Фолксваген Туарег, в който е пътувал и брат му Н., когато е
видял спряното на пътя полуремарке, е предприел маневра завиване наляво,
но не е успял да избегне сблъсъка. При своевременно предприета маневра
6
аварийно спиране, скоростта на лекия автомобил би била намалена от 84 км/ч
до 40 км/ч и вредоносният резултат би бил намален. Вярно е и няма спор за
това, че ищецът, като водач на лекия автомобил, не е извършил виновно
деяние, за което да носи наказателна отговорност, но за да се приеме, че е
допринесъл за настъпването на вредите това не е необходимо. Достатъчно е,
че той със свое конкретно поведение – шофиране със скорост, която не му е
позволила да спре, и непредприемане на аварийно спиране – е създал
допълнителни условия за настъпването на вредите. Поради това съдът
приема, че обезщетение за неимуществени вреди следва да се намали с 20 %.
Възражението на застрахователя, че при определяне на размера на
обезщетение съдът следва да приложи чл. 493а КЗ и в частност ал. 4, която
предвижда, че обезщетението следва да се определи в размер до 5000 лв, е
неоснователно. Разпоредбата противоречи на правото на ЕС, доколкото е
предвидена по-малка сума на застрахователно обезщетение от посочените в
чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 16.092009 г. относно застраховката
“Гражданска отговорност”. Съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по
дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване на осн. чл. 267 ДФЕС от
Augstakas tiesas Senats (Латвия) не се допуска национална правна уредба,
съгласно която задължителната застраховка “гражданска отговорност” да
покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно
националното законодателство за смъртта на близки членове на семейството,
само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл. 1,
§ 2 от Втора директива 84/5. Няма основания да се отправя преюдициално
запитване от съда, разглеждащ настоящия спор, в какъвто смисъл се оплаква
въззивникът, тъй като СЕС вече е бил сезиран с преюдициално запитване по
въпроса и се е произнесъл. Тъй като решенията на СЕС по преюдициални
запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република
България (чл. 633 ГПК), то няма основания размерът на обезщетението да
бъде ограничавано под действителния размер на претърпените
неимуществени вреди.
Заедно главницата на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД застрахователят дължи
законната лихва за времето на забавата. Съгласно чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ
застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинените на
трети лица вреди, като в този случай той покрива, наред с другото, и лихвите
по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, т.е. лихвите за забава, когато застрахованият
отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429,
ал. 3 КЗ. В чл. 429, ал. 3 КЗ е предвидено (1), че застрахователят покрива
лихвите, дължими от застрахования, само в рамките на застрахователната
сума и (2), че застрахователят плаща само лихвите за забава, дължими от
застрахования, считано от датата на уведомяването за настъпилото
застрахователно събитие от застрахования по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ
или считано от датата на предявяване на застрахователната претенция от
пострадалото лице, която от датите е най-ранна. В случая лихвата се дължи
7
от 13.09.2021 г., на която дата е предявена застрахователната претенция.
При тези констатации и изводи първоинстанционното решение следва
да се потвърди.
С оглед изхода на делото всяка от страните има право на разноски
съразмерно с интереса по въззивната жалба, срещу която се е бранила.
Ищецът е защитавал във въззивното производство интерес в размер на
48 000 лв. Ето защо на осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и чл. 7, ал.
2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАдвС на процесуалния му представител адв. Д. ще
се присъди възнаграждение в размер на 4490 лв.
Ответникът-застраховател е защитавал интерес в размер на 52 000 лв. и
има право на разноски за възнаграждение на юрисконсулт, което съдът
определя в размер на 300 лв.
На въззивника-ответник следва да се върне сумата 120 лв. – недължимо
внесена държавна такса поради допусната от първоинстанционния съд
фактическа грешка, която е била поправена след депозирането на въззивната
жалба.
Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1277 от 09.12.2022 г. по гр.д. № 188/2022
г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА “Застрахователно дружество Евроинс” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Христофор Колумб №
43, да заплати на адвокат Й. И. Д., ЕГН **********, от Адвокатска колегия –
Плевен, с адрес на кантората: гр. Плевен, ул. Бъкстон № 5, ет. 2, офис № 2, на
осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата 4490 лв. – възнаграждение
за предоставената на В. В. И., ЕГН **********, от с. Б. обл. Г., правна защита
във въззивното производство.
ОСЪЖДА В. В. И., ЕГН **********, от с. Б. обл. Г., да заплати на
“Застрахователно дружество Евроинс” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. Христофор Колумб № 43, сумата 300 лв.
– разноски за въззивното производство.
ДА СЕ ВЪРНЕ на “Застрахователно дружество Евроинс” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Христофор
Колумб № 43, сумата 120 лв. – недължимо внесена по сметка на Апелативен
съд – Бургас държавна такса, представляваща част от общо внесена държавна
такса в размер на 1080 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9