Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София,…………………..
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II „Б” ВЪЗЗИВЕН
СЪСТАВ, в откритото заседание на девети март две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
ИВА НЕШЕВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от мл. съдия ИВА НЕШЕВА
въз. гр. д. 9732 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на Г.К.С. против решение № 413705 от 23.05.2018 г. по гр. д. № 6291
по описа за 2016 година на Софийски районен съд /СРС/, ГО, 50 състав, с което
са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, вр. чл. 79, ал . 1 от ЗЗД и чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и е признато за
установено, че Г.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1603,58 лева, представляваща
цена за доставена топлинна енергия и дялово разпределение за периода от м. 10.2012
г. до м. 04.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
10.11.2015 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 197,15 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 30.11.2012 г. до 10.10.2015 г.
В жалбата се
излагат доводи за неправилност на обжалваното решение. Счита, че съдът не е
обсъдил направеното от ответника възражение за погасяване на вземането по
давност, твърди се, че в хода на заповедното производство не се спира давността
за погасяване на вземането. Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт и
отхвърляне на исковите претенции. Претендират се разноски.
Уведомен за
подадената въззивна жалба въззиваемия „Т.С.“ ЕАД не се е възползвал от
възможността да подаде отговор на същата. С молба от 06.03.2020 г. се
претендират разноски.
Уведомено за
подадената въззивната жалба, третото лице – помагач „Т.С.” ЕООД не взема
становище по нея.
Софийски градски
съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК.
Въззивният съд намира, че с жалбата е подадена от легитимирана с правен интерес
от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част.
По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след
осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо
в обжалваните части. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че
оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора
по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното
решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба. Следователно, предметът
на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически
доводи и правни съждения в исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба
основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост,
респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени
нарушения на процесуалния закон или не е приложил правилно материалния закон.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на „Т.С.“ ЕАД против Г.К., с която са
предявени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 1603,58 лева, представляваща цена за доставена топлинна
енергия и дялово разпределение за периода от м. 10.2012 г. до м. 04.2015 г. за
имот ап. № 105, в гр. София, ул. „********, аб. № 035341, ведно със законната
лихва върху тази сума считано от 10.11.2015 г. до изплащане на вземането и
сумата от 197,15 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 30.11.2012
г. до 10.10.2015 г.
Исковата молба е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след
като в законоустановения срок е постъпило възражение срещу издадената в полза на
ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
13.11.2015 г. по ч. гр. д. № 68604/2015 г. по описа на Софийски районен съд за
процесните суми.
За да постанови своето решение, районният съд е приел, че
между ищеца и ответника е налице валидно облигационно правоотношение по
продажба на топлинна енергия, както и че ищецът е доставил до процесния имот
топлинна енергия в претендирания размер.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, Софийски градски съд, след
преценка на събраните пред СРС доказателства намира, че обжалваното решение е
правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Във връзка с доводите в жалбата
на ответника за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Основателността на
предявените искове зависи от пълното и главно доказване на следните
обстоятелства: 1. качеството на ответната страна като потребител на топлинна
енергия; 2. доставяне от топлофикационното дружество на съответното твърдяно
количество топлинна енергия на абоната за съответен период; 3. в съответния
установен срок потребителят да не е заплатил дължимите за тази енергия суми. По
иска за лихви следва да се установи настъпване на падежа и изтичане на
съответен период от време, през който задължението не е платено.
Основният спорен момент по делото е дали вземанията за
главница за доставена топлинна енергия и дялово разпределение е погасена по
давност, какъвто е единственият довод в жалбата.
Ответникът своевременно се е позовал в отговора на
исковата молба на изтекла погасителна давност по отношение на част от претендираните
от ищеца вземания за 2012 г. Процесните вземания за доставена топлинна енергия
имат характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД и се погасяват с изтичането на три години от тяхната изискуемост.
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 и 2 ЗЕ, заплащането на
топлоенергията се осъществява чрез прогнозни месечни вноски, за които се
съставят фактури и последващи изравнителни вноски. С изравнителната сметка се
отчита реално доставеното количество топлинна енергия и съобразно фактурираните
до този момент суми за съответния период се определя сума за доплащане или сума
за възстановяване на купувача. Така за всеки отчетен период в крайна сметка
топлоснабдителното дружество става кредитор на вземане само за реално потребено
количество енергия.
По делото са представени общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители от гр. София от
14.01.2008 г. и общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на
потребители от гр. София от 14.03.2014 г. За част от процесния период, а именно
от 01.05.2013 г. до м. 03.2014 г. са приложими общите условия от 2008 г., а за
друга част – от м.04.2014 г. до м. 06.2014 г. са приложими общите условия от
2014 г. Съгласно чл. 31, ал. 1 от ОУ от 2008 г. клиентите заплащат топлинна
енергия по един от следните начини – 1/ на десет равни месечни вноски и две изравнителни
вноски; 2/ на месечни вноски определени по прогнозна консумация за сградата и
една изравнителна вноска; 3/ по реална месечна консумация. Съгласно чл. 32, ал.
2 от ОУ след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни и дебитни известия
за разликите между прогнозното и действително потребено количество топлинна
енергия. Според чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2008 г. купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят, а според ал. 2 дължимата сума от
изравнителните сметки се заплаща в 30-дневен срок, след датата на издаване на
съобщението за дължимата сума. Според чл. 31, ал. 1 от ОУ от 2014 г. начините,
по които клиентите заплащат дължимите от тях суми са идентични с посочените
по-горе, съгласно чл. 31, ал. 1 от ОУ от 2008 г. В общите условия от 2014 г. е
въведен различен момент, от който вземанията на ищеца стават изискуеми. Съгласно
чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните
фактури в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т.е. общата фактура за
реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на продавача. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ от
2014 г., продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 / т.е. за тези по общата фактура/, но не и
върху прогнозно начислените суми. При тази уредба на отношенията и с оглед момента
на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна енергия, а
именно от датата на възникването им /арг. чл. 114, ал. 2 от ЗЗД/.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено на 10.11.2015 г., към който момент не е погасено по давност и
най-ранното вземане за месец 10.2012 г., за което давност започва да тече от 01.12.2012
г. и тригодишната давност изтича на 01.12.2015 г.
Следва да се подчертае, че съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД давността спира да тече по време на съдебно производство с предмет спорното
вземане, от което правило следва, че от подаването на исковата молба спира да
тече давностния срок за погасяване на вземането. Като това спиране трае до
приключване на процеса. Доколкото правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК предвижда, че
искът, подаден след депозирано възражение срещу издадената заповед за
изпълнение, се счита предявен от момента на подаване на заявлението, то именно
това е моментът, към който се преценява дали е изтекъл предвидения в закона
срок за погасяване на вземането по давност. Поради изложеното са неоснователни
доводите, че преценката за изтичане на срока по чл. 111 ЗЗД следва да се
направи към момента на съдебните прения, както се твърди от жалбоподателя, към
който момент срокът е спрял да тече.
С оглед изложеното доводът относно погасяване на
задълженията по давност, изложен във въззивната жалба е неоснователен и поради съвпадане
на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора – неоснователност на въззивната жалба,
на въззивника не се дължат разноски. Въззиваемата страни претендира юрисконсултско
възнаграждение, но предвид липсата на отговор на въззивната жалба и неявяването
на представител на дружеството в открито съдебно заседание, такова не следва да
се присъжда, доколкото не е осъществено активно представителство от юрисконсулт
по делото. Депозирана е единствено бланкетна молба, с която се претендират
разноски и се моли делото да бъде разгледано без представител на дружеството.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 413705 от 23.05.2018 г. по гр. д. № 6291 по
описа за 2016 година на Софийски районен съд, 50 състав.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.