№ 4995
гр. София, 31.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Станимира Иванова Въззивно гражданско
дело № 20231100510796 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №20096904/10.07.2023г. по гр. дело № 24122 по описа за
2019г. на Софийски районен съд, 141-ви състав е признато за установено в
отношенията между Б. В. П., ЕГН ********** и Генералното Консулство
на Република България в гр. Валенсия, Кралство Испания по иск по чл.
357, ал.1 вр. с чл. 62 от КТ вр. с чл. 124 от ГПК, че Б. В. П., ЕГН **********
е била в трудово правоотношение с Генералното Консулство на Република
България в гр. Валенсия, Кралство Испания за периода от 02.01.2013г. до
29.06.2017г., като Генералното Консулство на Република България в гр.
Валенсия, Кралство Испания е осъдено да заплати на Б. В. П., ЕГН
********** на основание на чл. 224 от КТ сумата от 4449,51лв., ведно със
законната лихва от подаването на исковата молба – 30.04.2019г., до
изплащането й, представляващи обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за периода от 02.01.2013г. до 31.12.2016г., както и на основание на чл.
78, ал. 1 от ГПК сумата от 760,72лв . представляващи съдебни разноски,
Генералното Консулство на Република България в гр. Валенсия,
Кралство Испания е осъдено да заплати по сметка на Софийски районен
1
съд на основание на чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от 494,96лв. разноски по
делото за държавна такса и за възнаграждение за вещо лице, като
неоснователен е отхвърлен иска по чл. 224 от КТ за горницата над 4449,51лв.
до предявения размер от 5632,79лв.
Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.
№25030161/27.07.2023г. идентична с въззивна жалба вх. №
25030338/28.07.2023г. по регистъра на СРС от ответника по исковете –
Генералното Консулство на Република България в гр. Валенсия,
Кралство Испания в частта в която исковете са уважени. Изложило е
съображения, че решението е недопустимо и неправилно, постановено при
нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон,
необосновано. Посочило е, че спорните правоотношения между страните
били възникнали на територията на друга държава и българския съд не бил
компетентен да се произнесе по тях-аргумент от чл. 4, пар.1 и чл. 7, пар. 1
буква „а“ , чл. 21, пар. 1, буква „а“от Регламент № 1215/2012г. на ЕП и Съвета
от 12.12.2012г. Консулството било представителство на РБ в Испания и
следвало да се приеме, че едната от страните има местоживеене или
пребивава обичайно в държава-член на ЕС различно от тази на сезирания съд.
В този смисъл било Решение на Съда на ЕС по преюдициално дело № С-
280/20 и то било приложимо, защото мястото на изпълнение на задълженията
по договора и на двете страни било в Кралство Испания. Установеното в
Регламента основание за определяне на компетентността на съда отчитало
множество фактори и привръзки, според които целесъобразно било спорът да
се разгледа от испанския съд, обективна невъзможност на въззивника от
явяване , представляване , информиране за делото , което ограничавало
правото му на защита, решението имало и трансгранични последици.
Установено било че за периода страните били сключили шест договора за
цялостно консулско обслужване, тези договори били граждански, ищцата
осъществявала дейностите за което получавала възнаграждение срещу
разписки, които не били оспорени. Разписките сочели, че работата е
„почистване на резиденцията на главния консул“, тоест че е постигнат
конкретен краен резултат. Разписките установявали, че страните не били
договаряли конкретна длъжност, отношенията били по договор за изработка.
Договорите попадали в хипотезата на чл. 80 от Закона за дипломатическата
служба /ЗДиплСл/, тази разпоредба не сочела че договора трябва да е трудов,
2
сключените договори нямали съдържание на трудов договор Местни лица по
смисъла на § 1, т.1 от ДР на Наредбата за командировъчните средства при
задграничен мандат „местно лице“ било и български гражданин, законно
пребиваващ в приемащата държава и за него съгласно чл. 19 от НКЗСМ тя не
се прилага за лица, сключили договор по чл. 80 от ЗДС. Договор с ищеца
можело да се сключи само след разрешение на министъра на външните
работи, така процедура не била предвидена в КТ което доказвало, че
правоотношението не било трудово, защото ръководителят на консулството не
наемал свободно работещите тоест не бил работодател по смисъла на § 1, т.1
от ДР на КТ. За наемането на работници и служители по трудово
правоотношение чл. 27 от ЗДиплСл поставял специални изисквания, не било
установено ищецът да владее поне един чужд език, тоест не би могло да бъде
наета по трудов договор. Съглашенията по договорите съответствали на
договора за изработка, кореспондиращи и на чл. 281 от ЗЗД. Условие за
плащане на възнаграждението било предаване и приемане на работата
Договорите не сочели задължителни реквизити за трудовия договор за място
на работа, работно време, длъжност, дисциплинарна отговорност и др.,
клаузи за подчиненост на работника на работодателя, за издавани нареждания,
нямало санкции за неизпълнение на задълженията. Непосочването на
длъжността не можело да бъде заместено от правна норма . Ищцата не била
обвързана от работно време, по нейна преценка за времето изпълнявала
задълженията си. Разписките сочели, че се плаща по граждански договор,
ищцата трябвало сама да си плаща осигуровките. Договорите
регламентирането на почивни дни, а не на платен годишен отпуск. Молбите за
отпуск на ищеца не било установено да се изпращани на МВнР каквото било
правилото за работещите по трудови договори. В щатното разписание на
въззивника нямало длъжност „сътрудник консулска служба“, не било
установено ищцата да отговаряла на изискванията за заемането на такава.
Разпоредбата на чл. 43 от ЗДС сочела, че дипломатическата служба
осъществява дейността си по единно длъжностно разписание, утвърдено от
министъра на външните работи, така не можело да съществува длъжност,
която не е в утвърденото щатно разписание. Последният граждански договор
бил прекратен на 31.12.2016г., неправилно било прието от СРС че
правоотношението било и за период след това. Евентуално исковете били
погасени по давност.
3
Въззиваемият-ищец Б. В. П., ЕГН ********** е оспорил жалбата.
Изложил е съображения, че решението е правилно. Сключените
последователно договори между страните отговаряли на изискванията на л. 66
от КТ, за точно определено място, сочат начална и крайна дата, като всеки
следващ договор е продължение на предходния, посочен е характер на
работата, длъжност „административно обслужване о обработка на
документооборота“, уговорено било месечно възнаграждение,
продължителност на работния ден и работната седмица, отпуск. Събраните
доказателства установявали, че е престирана работна сила при съществуващи
елементи на трудово правоотношение. Спорът бил между субекти от една и
съща държава, отношенията се уреждали по българското право. Регламент
1215 не бил приложим за трудови спорове, соченото от въззивника решение
по преюдициално дело много точно определяло, че спорът е от
компетентността на българския съд. Претендирал е разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх.№
2010996/30.04.2019г. по регистъра на СРС изпратена на 25.04.2019г. от Б. В.
П., ЕГН ********** срещу Генералното Консулство на Република
България в гр. Валенсия, Кралство Испания, с която е поискала от съда на
основание на чл. 357, ал.1 вр. с чл. 62 от КТ вр. с чл. 124 от ГПК да признае за
установено че между страните е съществувало трудово правоотношение за
неопределен срок за периода от 02.01.2013г. до 29.06.2017г. , по което ищцата
е изпълнявала за ответника длъжността „административно обслужване и
обработка на документооборота", като ответникът бъде осъден да й заплати
на основание на чл. 224 от КТ сумата от 5632,79лв., ведно със законната лихва
от подаването на исковата молба – 30.04.2019г., до изплащането й,
представляващи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск . Навела
е твърдения, че ответникът бил задгранично представителство по смисъла на
чл. 21 от ЗДипл.Сл., служители в които можело да работят по трудов договор,
чл. 27 от ЗДипл.Сл. не предвиждал възможност за работа по граждански
договор. Страните сключили няколко договора, които отговаряли на
изискванията на чл. 66 от КТ, с тях се уговаряло престиране на работна сила,
сочело се работно време –пълен работен ден, място на работа-в сградата на
Консулството, възнаграждение от 750 евро месечно, задълженията, като и
4
наименование на длъжността , възнаграждението. Трудовото правоотношение
било прекратено на 29.06.2017г. но не й било платено обезщетението за
неизползван платен годишен отпуск за 2013,2014,2015,2016г, полагаемия се
такъв бил по 20 дни годишно-общо за 120 дни. Претендирала е разноски.
Ответникът по исковете – Генералното Консулство на Република
България в гр. Валенсия, Кралство Испания в предоставения му срок е
оспорил исковете. Навел е твърдения, че е задгранично представителство, но
не разполага със самостоятелна правосубектност, било структурно звено към
МВнР. Спорните правоотношения възникнали в чужбина, двете страни били с
адреси в чужбина и българският съд не бил компетентен да разреши спора ,
мястото на изпълнение предопределяло компетентността на испанския съд.
Исковете по чл. 224 от КТ били с произволно определен размер, те били
погасени по давност срок на която била 3 години. Сключените договори били
граждански договори, не било искано разрешение на министъра на външните
работи , а същото било необходимо за трудови договори съгласно чл. 80 от
ЗДипл.Сл. Характерът на услугата, която ищецът следвало да предоставя
изисквало ежедневно изпълнение, но това не означавало, че се престира
работна сила. Нямало ограничение за сключването на граждански договор.
Мястото на изпълнение по подразбиране било в генералното консулство във
Валенсия, но то не било предмет на договорите. Договорите не сочели
длъжност, не съдържали задължителните данни по чл. 66, ал.1 от КТ. В
поименното длъжностно разписание ищцата не фигурирала. Дейностите по
договорите не можело да се обхванат от една длъжност.
Производството по делото е било спряно от СРС поради отправено
преюдициално запитване, по което е образувано дело № С-280/2020г. на Съд
на на ЕС, след постановяване на решение по същото делото е било
възобновено. С постановеното Решение от 03.06.2021г. по дело № С-
280/2020г. Съда на ЕС е посочил, че чл. 5, пар. 1 вр. със съображение 3 от
Регламент /ЕС/ № 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета от
12.12.2012г. трябва да се тълкува в смисъл, че този регламент се прилага за
целите за определянето на международната компетентност на съдилищата на
държава членка да разгледа спор между работник от държава членка , който не
изпълнява служебни задължения, свързани с упражняването на публична
власт и консулско представителство на тази държава членка на територията на
5
друга държава членка.
Приета е Заповед № Ав-02-15/29.08.2016г. на временно управляващия
ответника, съгласно която ищецът като технически сътрудник е определен
за подотчетно лице, което да събира приходи от консултантска дейност и
ежедневно да ги отчита на МОЛ.
Приет е договор , наименован „граждански“ от 02.01.2013г. носещ
подписи за страните по него, съгласно който същият е сключен на 02.01.2013г.
в гр. Валенсия Кралство Испания и с него ответникът е възложил на ищеца за
срок от 02.01.2013г. до 31.12.2013г. при 5-дневна работна седмица и 8-часов
работен ден срещу възнаграждение от 750 евро месечно да извършва
дейности, свързани с осъществяването на цялостно консулско обслужване:
приемане и обработване на заявления за издаване на документи за
самоличност; издаване на временни паспорти на български граждани и
удостоверения за връщане в България на чужденци, постоянно пребиваващи в
България; приемане и обработване на документи за извършване на заверки,
легализации и други консулски услуги; приемане и обработване на молби за
издаване на визи на чужди граждани и на такива без гражданство; приемане и
обработване на молби за издаване на консулски удостоверения; приемане и
обработване на документи за придобиване, възстановяване, освобождаване от
българско гражданство; събиране и изготвяне на ежедневен финансов отчет
на приходи и на месечни статистически и финансови отчети за подадените
молби и документи за самоличност, временни паспорти, визи, удостоверения
и заверки; поддържане на действащо деловодство за заявленията за документи
за самоличност и списъци на получените готови документи; даване на
информация и справки по консулски въпроси; извършване на други дейности,
възложени от генералния консул и завеждащ консулска служба, като
ответникът се е задължил да осигури на ищеца условия за осъществяване на
дейността, може да проверява дейността по всяко време, може да прекрати
договора без предизвестие при констатирано неизпълнение на задължението
ищецът да се въздържа от действия уронващи доброто име на възложителя, да
спазва правилника за вътрешния ред в представителството, да се съобразява с
особения статут на възложителя. Съгласно чл. 4. предл. последно от договора
изпълнителят се самоосигурява за всички осигурителни случаи, съгласно чл. 5
от договора изпълнителят може да прекрати договора едностранно с
едномесечно предизвестие. Уговорено е за неуредени положения да се прилага
6
българското законодателство.
Приет е договор , наименован „граждански“ от 17.12.2013г., носещ
подписи за страните по него, съгласно който същият е сключен на
17.12.2013г. в гр. Валенсия Кралство Испания и с него ответникът е възложил
на ищеца за срок от 01.01.2014г. до 28.02.2014г. същите дейности и при
същите условия като гореописания договор от 02.01.2013г.
Приет е договор , наименован „граждански“ от 11.03.2013г., носещ
подписи за страните по него, съгласно който същият е сключен на 11.03.2013г.
в гр. Валенсия Кралство Испания и с него ответникът е възложил на ищеца за
срок от 01.03.2014г. до 31.12.2014г. същите дейности и при същите условия
като гореописания договор от 02.01.2013г. но при възнаграждение от 900 евро
месечно.
Приет е договор , наименован „граждански“ от 19.12.2014г., носещ
подписи за страните по него, съгласно който същият е сключен на
19.12.2014г. в гр. Валенсия Кралство Испания и с него ответникът е възложил
на ищеца за срок от 01.01.2015г. до 31.03.2015г. същите дейности и при
същите условия като гореописания договор от 02.01.2013г., но при месечно
възнаграждение от 900 евро.
Приет е договор , наименован „граждански“ от 01.04.2015., носещ
подписи за страните по него, съгласно който същият е сключен на
01.04..2015г. в гр. Валенсия Кралство Испания и с него ответникът е възложил
на ищеца за срок от 01.03.2015г. до 31.12.2015г. същите дейности и при
същите условия като гореописания договор от 02.01.2013г., но при месечно
възнаграждение от 720 евро, като в чл. 5, пр. 2 е посочено и че изпълнителят
има право да ползва 15-дневен платен годишен отпуск.
Приет е договор , наименован „граждански“ от 21.12.2015г., носещ
подписи за страните по него, съгласно който същият е сключен на
21.12.2015г. в гр. Валенсия Кралство Испания и с него ответникът е възложил
на ищеца за срок от 01.01.2016г. до 31.12.2016г. същите дейности и при
същите условия като гореописания договор от 02.01.2013г., но при месечно
възнаграждение от 770 евро, като в чл. 5, пр. 2 е посочено и че изпълнителят
има право да ползва 15-дневен платен годишен отпуск.
С молба от 07.02.2020г. МВнР е посочило, че генералният консул на РБ
във Валенсия, Испания е второстепенен разпоредител с бюджет съобразно
7
ПМС 221/30.11.1999г. за приемане на Устройствен правилник на МВнР.
Приети за заповеди от 17.04.2012г. и от 24.03.2015г. на министъра на
външните работи , съгласно които молбите за ползване на отпуск от
служителите в задграничните представителства на РБ в чужбина следва да се
изпращат в дирекция Човешки ресурси парафирани от ръководителя на
съответното задгранично представителство, заповедта за отпуск се подписва
от директора, за което се уведомява писмено задграничното представителство.
Приети са заповеди, писма до ответника, съгласно които постоянният
секретар на МВнР е разрешил сключване на договори с местни лица по
смисъла на §1,т.1 от ДР на НКСЗМ с ищеца като технически сътрудник КС
както следва: за 2013г. –с възнаграждение от 750 евро; за 2014г. – с
възнаграждение от 750 евро, а от март 2014- по 900 евро;; за януари-март
2015г. при възнаграждение от 900 евро; за април –декември 2015г. при
възнаграждение от 720 евро; за 2016г. при възнаграждение от 770 евро.
Прието е поименно разписание на длъжностите в МВнР, съгласно което в
представителство във Валенсия има ръководител на задграничното
представителство и първи секретар до края на 2015г.; през 2016г. има
ръководител на задграничното представителство и пълномощен министър в
задграничното представителство; през 2017г. има първи секретар и главен
специалист
Прието е удостоверение от Централния регистър на чужденците в главния
полицейски участък за чужденци и граници на Република Испания, съгласно
което ищцата е поискала и получила регистрация в Централния регистър на
чужденците на Генералната дирекция на полицията и гражданската гвардия
като пребиваващо в Испания лице от ЕС считано от 07.04.2011г.
Приета е ведомост за изплатени възнаграждения по граждански договори,
съгласно които ответникът е заплатил на ищеца такова за август 2016г. в
размер на 770 евро.
С прието по делото заключение по съдебно-счетоводната експретиза
вещото лице след запознаване с доказателства по делото е посочило, че ако се
приеме, че ищцата има право на 20 дни платен годишен отпуск , то тя е имало
право да ползва 80 дни за периода, че по грама от МВнР ищцата е ползвала 15
дневна почивка през 2016г. , за ноември 2016г. възнаграждението е 770 евро,
за 60 дни и то било 4107,24лв. Ако се изчисляло за 80 дни то би било
8
5476,32лв. На ден обезщетението било по 35 евро.
С оглед на така установената фактическа обстановка,съдът приема
от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в
обжалвана част е допустимо. Спорът за компетентността на българския съд
да се произнесе по исковете е разрешен по реда на инстанционния контрол,
като с влязло в сила определение по ч.гр.д. № 14646/2021г. на СГС е отменено
разпореждането на районния съд за прекратяване на делото , като е прието , че
компетентен да се произнесе по делото е българския съд, няма основание този
спор за бъде пререшаван в друг смисъл. Въззивникът е структурно звено на
МВнР, , седалището на МВнР е в РБългария, приложима е разпоредбата на
чл. 362 от КТ, включително и поради постигнато в случая съглашение между
страните в договорите, сключени между тях да се прилага българското
законодателство. Решението по преюдициално дело С-280/2020г. тълкува чл. 5
от Регламент 1215/2012, но не разрешава спора за компетентността на
българския съд по процесния случай и в този смисъл са мотивите на Съда на
ЕС в решението посочени в пар. 40 от решението , насочващи за преценка от
българския съд на приложимостта на чл. 362 от КТ и компетентността на
българския съд да разгледа делото.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявените искове са с правно основание чл. 357 от КТ за
установяване на съществуване на трудово правоотношение между
страните и с правно основание чл. 224, ал.1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск .
За да се уважат така предявените искове в тежест на ищеца е да установи,
че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение за
определена длъжност при определено месечно трудово възнаграждение,
полагаем се размер на платения годишен отпуск, както и че работникът е
престирал труд, че е настъпило прекратяване на правоотношението.
Съгласно разпоредбата на чл. 62, ал.1 и чл. 66, ал.1 и ал.2 от КТ
9
трудовият договор се сключва в писмена форма и задължителното му
съдържание сочи мястото на работа; наименованието на длъжността и
характера на работата; датата на сключването му и началото на неговото
изпълнение; времетраенето на трудовия договор; размера на основния и
удължения платен годишен отпуск и на допълнителните платени годишни
отпуски; еднакъв срок на предизвестие и за двете страни при прекратяване на
трудовия договор; основното и допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане;
продължителността на работния ден или седмица, може да включва и други
условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с
повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни
за работника или служителя от установените с колективния трудов договор.
Трудовият договор представлява постигнато между страните съгласие в
писмена форма работникът/ служителят да предоставя работната си сила за
ползването й от работодателя като изпълнява определена работа и се
подчинява на установените от работодателя ред и условия за това, а
работодателят се задължава да създаде необходимите нормални условия за
използване на работната сила и да заплаща на работника или служителя
уговореното трудово възнаграждение.
При договора за изработка/поръчка страните постигат съгласие , което не
е задължително да бъде писмено, изпълнителят/довереника да извърши
определена работа и постигане определен резултат срещу получаване на
възнаграждение. Съдържанието на гражданския договор се определя по
правилата на договорната свобода, като следва да е ясен предмета на работата
, която изпълнителят се задължава на свой риск .
Основната разлика между трудовите и гражданските правоотношения се
състои в предмета на договорите , риска, организацията на работата и
вътрешните отношения между страните по отношения на подчинеността на
едната спрямо другата. Предмет на трудовия договор е предоставянето и
използването на работната сила през определено работно време, с определено
място на работа, при спазване на трудова дисциплина и йерархична
подчиненост между работодателя и работника или служителя , последният е
длъжен да спазва указания, нареждания и ред, създаден от работодателя, като
договорът се изпълнява с материали, предмети на труда, суровини на
10
работодателя. При договора за изработка/поръчка се дължи престиране на
определен резултат-изработване на готов продукт или произведение,
извършване на определена услуга, съответно извършване на правни действия
за сметка на доверителя; изпълнителят/довереникът е оперативно
самостоятелен и независим от възложителя , сам организира дейността си и
постигат дължимия резултат, като договорът се изпълнява с материали на
изпълнителя/довереника, но може и с материали на възложителя/доверителя.
Трудовият договор е договор по общо правило е за неопределен срок, само по
изключение е срочен, докато гражданският договор е по принцип с
краткотрайно действие - до завършване на работата и предоставянето на
резултата .
В случая по делото е установено, че през процесния период страните са
сключили няколко договора с идентично съдържание по отношение на
съществения предмет на договора – правата и задълженията на страните по
него. Така сключените договори съдът приема, че представляват съглашение
за престиране на работна сила срещу възнаграждение, тоест трудов договор,
като доколкото те са последоватлени за целия процесен период, не се твърди и
не се установява да са били налице основанията за сключване на срочни
договори, то този трудов договор е бил за неопределено време. За този извод
съдът съобрази, че в случая не е възложено изработване на готов продукт или
произведение, извършване на определена услуга, съответно извършване на
правни действия за сметка на доверителя, а е уговорено извършване на
дейности, свързани с цялостно консулско обслужване за определено работно
време при конкретно определена работна седмица; че ищецът е поел
задължение да изпълнява и други възложени му допълнително дейности, а не
само конкретно изброените ; че договорите са с дълъг срок, който не е
обвързан от постигане на конкретен резултат; че договорите са
последователни и са обвързвали страните повече от четири години; че ищецът
е следвало да спазва правилника за вътрешния ред при ответника, да пази
доброто му име; че ответникът е следвало да осигури условията за изпълнение
на работата. Така постигнатите съглашения между страните разкриват
типичните за трудовия договор специфики по отношение на предмета , риска,
организацията на работата и вътрешните отношения между страните по
отношения на подчинеността на едната спрямо другата, подробни
съображения за които съдът изложи по-горе. Действително, договорите не
11
сочат място на работа, но с оглед спецификата на възложените функции при
тълкуване на волята на страните по правилата на чл. 20 от ЗЗД се налага извод,
че това е сградата на генералното представителство. Отделно, мястото на
работа дори да не е посочено в договора се определя по правилото на чл. 66,
ал. 3 от КТ. Договорите не съдържат съглашение за размер на платения
годишен отпуск, но тази празнота може да бъде заместена с повелителната
норма на закона, уреждаща минимален размер на същия. Отделно, договорите
за 2015г. и за 2016г. сочат и размер на платен отпуск. Неоснователни са
доводите на въззивника, че договорите не сочели отпуск, а почивни дни.
Разпоредбата на чл. 5, пр. 2 от договорите от 2015г. изрично определя правото
на платен годишен отпуск, като го обозначава като такъв. Работната седмица е
определена в договора като 5 дневна и при тълкуване на волята на страните по
договора , следвайки и логиката на отношенията, извод че тези 15 дни са
почивни, а не са платен годишен отпуск не може да се обоснове. Почивните
дни са 2 дни от седмицата – тези , които не са работни. В годината има много
повече от 15 такива дни и връзка между тези почивни дни и уговорените
такива в чл. 5 от договорите от 2015г. не може да се обоснове.
Наименованието на длъжността не е посочено в договора, но характера на
работата и трудовите функции са конкретно посочени и това е достатъчно, за
да се приеме, че наименованието на длъжността е определяема по договора,
няма пречка въз основа на същия да се приложи чл. 66, ал. 4 от КТ. Следва да
се посочи, че с писмата от МВнР и заповедта от 2012г. и от 29.08.2016г. е
посочено, че длъжността на ищеца е „технически сътрудник КС“ .
Обстоятелството, че в договора се сочи, че осигуровките се заплащат от ищеца
остава изолирано от останалото съдържание на договора и не е от естество да
обоснове извод, че договорът е граждански, а не трудов. Валидността на тази
клауза може да се преценява самостоятелно, нищожността й не може да
обоснове нищожност на целия договор, защото може да бъде заместена от
повелителна норма на закона. Клаузите по договорите в частта за спазването
на вътрешния ред на ответника от ищеца, за възлагане на допълнителни
дейности от ответника на ищеца , за осигуряване от ответника на ищеца за
условия за изпълнение на дейностите при определено работно време са
типични за съдържанието на трудовия договор, отличаващ се с изискване
служителят да спазва йерархична подчиненост между работодателя и
работника или служителя , да спазва указания, нареждания и ред, създаден от
12
работодателя, да извършва работата през определено време на деня и
седмицата.
Неоснователно е позоваването на чл. 80 от Закона за дипломатическата
служба. В случая приетите писма от МВнР установяват, че съгласие за
сключване на договора с ищеца е било дадено. Ответникът съгласно
устройствения правилник на МВнР, приет с ПМС 221/30.11.1999г., е
структурно звено на МВнР, като ръководителят му е второстепенен
разпоредител с бюджети , тоест ответникът е организационно и икономически
обособено образувание. Ответникът е страна по договора с ищеца , което
обосновава извод, че самостоятелно наема работници и служители. Без
значение е дали това наемане е по граждански или по трудов договор,
сключването на договора с ищеца доказва, че ответникът самостоятелно наема
служители. Обстоятелството, че за сключване на договора е следвало да се
даде разрешение от горестоящ орган не е от естество да обоснове извод, че
ответникът не е работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ. Няма пречка
трудовия договор да възникне при условия и по ред, които са специални и са
въведени от законодателя с оглед на спецификата на работата която се възлага,
на субекта на работодателя, както е в случая. Дали в щатното разписание на
ответника е била предвидена длъжността на ищеца като такава, която да се
заема по трудов договор е без значение за валидността на възникналото
правоотношение между страните и характера му на трудово такова.
Позоваването на въззивника на чл. 43 от ЗДипл.Сл. е неоснователно , защото
същото не урежда такава зависимост. От работника не може да се очаква при
сключването на договора да е запознат с щатното разписание, несъобразяване
на работодателя със същото не може да обоснове извод, че сключеният
договор не е трудов.
Дали ответникът е спазвал правилата по предоставянето ползване на
отпуск от ищеца не може да обоснове извод за характера на
правоотношението.
Доводите на въззивника, основани на чл.27 от ЗДипл.Сл съдът приема за
неоснователни, защото тази разпоредба касае дипломатическите служители, а
ищецът е служител по чл. 22 ал.1 пр. 3 от ЗДипл.Сл. - част от
административно технически персонал, а не дипломатически служител.
С оглед гореизложеното съдът приема, че правилно районният съд е
13
приел, че за процесния период страните са били обвързани от валидно трудово
правоотношение със съдържание по приетите договори по делото.
Правилно е прието от районния съд, че правоотношението е обвързвало
страните за целия процесен период, независимо, че последния по време
договор е за срок до 31.12.2016г. Това е така, защото не е установено по
делото да е съществувало основание за сключване на договорите като срочни
съобразно чл. 68 от КТ и приложима е ал. 5 на тази разпоредба. Не се твърди и
не се установява преди 29.06.2017г. да е осъществено прекратително за
трудовия договор основание, поради което и съдът приема, че до този момент
страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение със
съдържание по договора от 02.01.2013г., изменен в частта на трудовото
възнаграждение с договорите от 11.03.2013г., от 17.12.2013г., от 19.12.2014г.,
от 01.04.2015г., от 21.12.2015г.
Доводите на въззивника, основани на разписки за получени суми са
неоснователни, защото тези разписки не са приети като доказателства по
делото, извода на районния съд за настъпила преклузия на доказателственото
искане за приемането им е правилен. Следва да се посочи, че по делото не е
установено че възнаграждението на ищеца е изплащано от ответника едва
след като е прието изпълнението на възложената работа, поради което и
неоснователни са доводите на въззивника , че това доказвало характера на
правоотношението като такова по граждански договор.
При така възприето съдът приема, че решението на районния съд по
установителния иск е правилно и следва да се потвърди.
С въззивната жалба не са въведени самостоятелни оплаквания срещу
изводите на районния съд в частта за валидно възникнало вземане на ищеца
към ответника по чл. 224 от КТ за сумата от 4449,51лв. При обосноваване на
тези изводи районният съд не е допуснал нарушение на императивна правна
норма. Оплакванията на въззивника по този иск са били същите, които са
въведени по установителния иск , по които въззивния съд вече се произнесе и
безпредметно е да се повтарят. Самостоятелно оплакване срещу решението на
районния съд по този иск е само правопогасителното възражение за
недължимост на сумата поради погасяването й по давност. В случая по делото
не се спори, че трудовото правоотношение между страните е прекратено,
основанието за същото е без значение при иск по чл. 224 от КТ. Установи се от
14
съда, че трудовото правоотношение е обвързвало страните до 29.06.2017г.,
поради което и доколкото исковата молба е подадена на 25.04.2019г., то
правилно е прието от районния съд, че приложимия в случая 3-годишен
погасителен давностен срок не е изтекъл.
При така възприето съдът приема че решението на районния съд в
обжалваната част е правилно и следва да се потвърди, като само за яснота и
прецизност следва да се посочат договорите сключени между страните и
трудовите функции на работника, размер на уговорено възнаграждение.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че разноски следва да се поставят
в тежест на въззивника и той следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия
разноски за възнаграждение за адвокат в размер на 850лв.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20096904/10.07.2023г. по гр. дело №
24122 по описа за 2019г. на Софийски районен съд, 141-ви състав в
обжалваната част, с която е признато за установено в отношенията между Б.
В. П., ЕГН ********** и Генералното Консулство на Република България
в гр. Валенсия, Кралство Испания по иск по чл. 357, ал.1 вр. с чл. 62 от КТ
вр. с чл. 124 от ГПК, че Б. В. П., ЕГН ********** е била в трудово
правоотношение с Генералното Консулство на Република България в гр.
Валенсия, Кралство Испания за периода от 02.01.2013г. до 29.06.2017г. за
осъществяване на цялостно консулско обслужване при 5-дневна работна
седмица и 8-часов работен ден и конкретно съдържание по договори от
02.01.2013г., 11.03.2013г., 17.12.2013г., 19.12.2014г., 01.04.2015г., 21.12.2015г. ,
сключени в гр. Валенсия, като Генералното Консулство на Република
България в гр. Валенсия, Кралство Испания е осъдено да заплати на Б. В.
П., ЕГН ********** на основание на чл. 224 от КТ сумата от 4449,51лв.,
ведно със законната лихва от подаването на исковата молба – 30.04.2019г., до
изплащането й, представляващи обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за периода от 02.01.2013г. до 31.12.2016г., както и на основание на чл.
78, ал. 1 от ГПК сумата от 760,72лв . представляващи съдебни разноски,
Генералното Консулство на Република България в гр. Валенсия,
15
Кралство Испания е осъдено да заплати по сметка на Софийски районен
съд на основание на чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от 494,96лв. разноски по
делото за държавна такса и за възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА Генералното Консулство на Република България в гр.
Валенсия, Кралство Испания да заплати на Б. В. П., ЕГН ********** на
основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 850лв., (осемстотин и петдесет
лева), представляващи разноски в производство пред въззивния съд.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16