Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 07.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка С.
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като
разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8090
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 07.03.2019 год., постановено по гр.дело №24123/2017 год. по
описа на СРС, ГО, 124 с-в, е признато за установено по предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.А.В. искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 149ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 855.63 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от м.юли 2013 год. до 30.04.2015 год. за топлоснабден имот с
абонатен №100169, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.дело №47150/2016 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в – 22.08.2016 год. до
окончателното й изплащане и сумата от 120.97 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 01.09.2013
год. до 09.08.2016 год., като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен в
останалата му част до пълния предявен размер и ответникът С.А.В. е осъден да
заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените
разноски по делото в размер на 863.99 лв., както и направените разноски в
заповедното производство в размер на 74.06 лв.
Горепосоченото
решение е постановени при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“
ООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника С.А.В.. Жалбоподателят поддържа, че по делото не било доказано
съществуването на твърдяното облигационно отношение между страните. Не можело
да се приеме, че само с факта на придобиване на собствеността и по силата на легалната
дефиниция „потребител на топлинна
енергия“, без никакво друго действие от страна на физическото лице, последното
ставало страна по договора при общи условия на ищеца. От заключението по допусната
и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническата експертиза
било видно, че до имота не бил осигуряван достъп за отчет, в него нямало
монтирани отоплителни тела и съответни разпределители; имало щранг-лира в
банята, за която се изчислявала служебно топлинна енергия; водомерът в имота било
отчитан само през 2015 год., като за процесния период била начислена топлинна
енергия за битово горещо водоснабдяване по прогнозни данни. Първоинстанционният
съд не бил взел предвид направеното в отговора на исковата молба възражение за
погасителна давност на вземанията за периода от м.юли 2013 год. до м.април 2014
год. Срокът на сключения с третото лице-помагач договор бил изтекъл, поради
което последният не следвало да бъде обсъждан. Ищецът трябвало да докаже
количеството на доставената от него топлинна енергия. В списъка на живеещите в
процесния блок като собственик на имота фигурирала А.П.В./майка на ответника/.
Била нарушена и Директива 2006/32/ЕО. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Третото
лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ
вр. с чл. 79, ал.
1, пр.1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. Решението в обжалваната част, в която е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над сумата от 814.30 лв. до
присъдения размер от 855.63 лв. – главници за периода от м.юли 2013 год. до м.април
2015 год., е недопустимо, тъй като съдът не е бил сезиран с такава претенция.
Според изложеното в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №47150/2016 год. по описа на СРС, ГО,
124 с-в /виж т. 12/, респективно съответно изложеното в исковата молба и
формулирания в нея петитум ищецът цели да установи съществуването на вземания
за стойността на доставената през процесния период топлинна енергия в размер на
793.18 лв. и стойността на услугата дялово разпределение в размер на 21.12 лв.,
или общо 814.30 лв. /за която сума му е била издадена и процесната заповед за
изпълнение, срещу която ответникът своевременно е възразил/. Следователно
доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени искове – свръхпетитум, решението в тази му част следва
да бъде обезсилено на основание чл. 270, ал. 3 ГПК.
В останалата част
решението на СРС е правилно като краен резултат.
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателствата по делото – списък на етажните собственици, неразделна част от
протокол за Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, който е
подписан от А.П.В./като авторството му не е било оспорено и надлежно
опровергано – чл. 180 ГПК, като същият обективира извънсъдебното признание на посоченото лице, че е титуляр на
права върху топлоснабдения имот и че за същия е била открита клиентска партида
с абонатен №100169/, удостоверение за наследници, от което е видно, че С.А.В. е
единственият наследник по закон на А.П.В.– починала на 1005.2007 год. и
нотариален акт за договорна ипотека на недвижим имот от 11.09.2009 год.,
въззивният съд приема за установено, че през исковия период ответникът е бил
собственик на апартамент №34, находящ се в гр.******* и се явява потребител на
енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима
редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов
клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл.
148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Доказано е също така, че в процесната
сграда е била въведена услугата дялово разпределение – видно протокол от Общо
събрание на етажните собственици от 26.09.2002 год., ведно със списък, на което
е било взето решение за сключването на договор с „Б.Б.“ ООД. Такъв срочен договор
е бил сключен впоследствие на 27.09.2002 год. Същевременно по делото са
представени изготвени от третото лице-помагач документ за главен отчет, който е
подписан от ответника и от които е видно, че до процесния имот е бил осигуряван
достъп за отчет /авторството им не е било оспорено и надлежно опровергано в
процеса/ и индивидуални справки за използвана топлинна енергия за отоплителните
сезони, включени в исковия период и липсата на доказателства за изявления от
етажните собственици, че считат договора за прекратен, води до извода, че
действието на договора е било многократно подновявано. А отделно от това следва
да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ, топлопреносното
предприятие или доставчикът на топлинна енергия има право да извършва услугата
дялово разпределение и самостоятелно, дори да не е налице договор с лице,
вписано в регистъра по чл. 139а ЗЕ.
Установено е също така въз основа на писмените
доказателства по делото – документ за главен отчет, протоколи за неосигурен
достъп и индивидуални справки за използвана топлинна енергия, както и на заключението
на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, че през исковия период в жилището не е имало
монтирани отоплителни тела и разпределители, имало щранг-лира в банята и 1 бр.
водомер за топла вода – ппоследният бил отчетен само през 2015 год.; делът
на ответника
за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба, като технологичните разходи били отчислявани
ежемесечно от ищеца, а общият топломер в абонатната станция бил преминал през
периодични метрологични проверки. Следователно доказана е по несъмнен и
категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в определено
количество за исковия период. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно
определените цени и възражението на жалбоподателката,
че дяловото разпределение е било извършено неправилно се явява неоснователно.
Следва да бъде посочено, че съгласно чл. 69, ал. 2 от
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, изразходваното
количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за
гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп
за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140
л. на обитател за едно денонощие на потребление. А според разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ,
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща
арматура, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
На следващо място
СГС приема, че разпоредбата на чл. 13, §1 от Директива 2006/32/ЕО предвижда
задължение за осигуряване на индивидуални измервателни уреди при крайните
потребители само когато „това е технически осъществимо, финансово обосновано и
пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители
на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и
гореща вода за битови нужди“. Т.е., задължението за поставяне на измервателни
уреди на границата на собственост не е абсолютно, а при енергийните системи,
които са били изградени преди 2006 год. /както е в частност/, следва да се
вземе предвид доколко всяка индивидуална система позволява инсталиране на
индивидуални измервателни уреди и дали това не би изисквало за потребителите
прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално отчитане. ЗЕ – чл. 156, ал.
2, т. 3 ЗЕ, също не предвижда задължение за инсталиране на измервателни
съоръжения след общата за етажната собственост абонатна станция. Следователно
не съществува общо нормативно задължение за поставяне на измервателни уреди за
всеки потребител на топлинна енергия.
При това
положение е допустимо законодателят да уреди с правни норми начина на
изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от сградната инсталация. При
липса на обективна възможност да се въведе индивидуално измерване законодателят
трябва да определи правило, по което да се разпределя енергията между абонатите
в сграда в режим на етажна собственост. Това следва от характера на етажната
собственост като особен колективен режим на управление и стопанисване на общите
за една сграда разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13,
ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО, тъй като посочената разпоредба изисква
действително измерване на отдадената енергия единствено в случаите, когато това
„е уместно“. При сградите в режим на етажна собственост изчисляването на
индивидуална консумация единствено по отдадените от отоплителните тела в
отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като намиращите се
между тези тела тръби също отдават топлинна енергия – ответницата оспорва само
дали нормативно установената формула отговаря на начина, по който се изчислява
отдаваната от тръбите на сградната инсталация топлина. В случая следва да се
има предвид, че критерият за „уместност“, който Директива 2006/32/ЕО въвежда не
може да бъде изпълнен чрез действително отчитане на отдадената от тръбите
топлина, тъй като от една страна разходите за този реален отчет биха били
твърде големи, тъй като се изисква замерване на всички тръби във всяка
топлофицирана сграда през дълъг период от време със специална техника, а от
друга такива реални отчитания биха били свързани и с твърде голямо засягане на
личната сфера, тъй като измерванията следва да се извършват в домовете на
абонатите през продължителен период от време. Поради това законодателят следва
да направи компромис с начините за измерване и да предвиди нормативно формула,
която да облекчи доказването и да осигури отчитане както на индивидуалното
потребление, така и на общата отдадена за отопление на сградата енергия. В
случая следва да се има предвид, че всяка сграда представлява отделна
термодинамична система, която е изолирана от околния флуид /въздуха/ чрез
своите стени, врати и прозорци. В рамките на тази система обитателите правят
усилия да изолират колкото е възможно по-добре външните стени, за да запазят
топлината, която преминава през отделните обекти и общите части и затопля
сградата като цяло. При това всеки от обитателите използва топлина от
останалите и отдава топлина към тях. Следователно въвеждането на формула, с
която да се заплащат разходите за затопляне на сградата не представлява
правило, което не съответства на фактическата ситуация и при това положение
разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, която задължава всеки собственик в етажната
собственост да заплаща за отдадената от сградната инсталация топлина, не
нарушава изискванията за уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО.
Доказано е също
така въз основа на индивидуалните справки за използвана топлинна енергия и заключението
на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с
оглед останалите данни по делото въззивният съд намира, че следва да бъде
кредитирано, че за периода от м.юли 2013 год. до м.април 2015 год. стойността
на доставената топлинна енергия възлиза на 793.18 лв. /като в съответствие с
нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ съобразен сборът от дължимите прогнозни вноски
съгласно издадените от ищеца данъчни фактури, към които са добавени сумите за
доплащане с оглед изготвените изравнителните сметки за отоплителните сезони,
включени в горепосочения период и съответно са приспаднати сумите за връщане на
абоната/, а стойността на услугата дялово разпределение – на 21.12 лв., или
общо 814.30 лв.
Установено е също така, че обезщетението за забава в размер на законната лихва
за периода от 01.09.2013 год. до 09.08.2016 год. върху главницата,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия възлиза на 118.05 лв., а
върху главницата, представляваща стойност на услугата дялово разпределение – на
2.92 лв., или общо 120.97 лв.
Своевременно направеното от ответника възражение
за погасителна давност /чл. 131 ГПК и чл. 120 ЗЗД/ се явява неоснователно,
поради следните съображения:
Според задължителните разяснения,
дадени с ТР №3/2011 год. по тълк.дело №3/2011 год. на ОСГКТК на ВКС, понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съответно вземанията за лихви се
погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на главницата, когато те са
капитализирани, когато са присъдени със съдебно решение и когато главното
вземане е погасено по давност – арг. от чл. 119 ЗЗД. Вън от тези случаи
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност по силата
на чл. 111, б. ”в” ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от
деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не
може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово разпределение за
периода от м.юли 2013 год. до м.февруари 2014 год. включително са възникнали
като срочни – в 30-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнася,
съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 год. /действали до
12.03.2014 год./. Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото
дружество главници, касаещи горепосочения период, тригодишният давностен срок
тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане. Тригодишната
погасителна давност за акцесорните вземания за лихви също се отброява от
датата, на която настъпва изискуемостта на съответната главница, т.е. падежа на
всяка една от главниците. От 31.08.2013 год. – когато изтича срока за заплащане
на стойността на доставената топлинна енергия за първия месец от посочения
период /м.юли 2013 год./ и от която дата започва да се натрупва обезщетението
за забава, до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/ – 22.08.2016 год., не са
изтекли 3 години, поради което и следва да се приеме, че вземанията на ищеца за
главници и лихви не са погасени по давност.
По отношение на задълженията за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение за периода от м.март 2014 год. до края на исковия период – м.април
2015 год. включително въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл.
114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през горепосочения
период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума
за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения
за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1,
а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 2. Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи
условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на
топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски
са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите
са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между
страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за
изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск
в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната
давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да
се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за
заплащане на цената на услугата дялово разпределение – след нейното
осъществяване /изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла
вода/. От 01.04.2014 год. – когато изтича срокът за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия за първия месец от посочения период /м.март 2014
год./, респ. от 11.07.2014 год. – когато е изготвена на индивидуалната справка
за използвана топлинна енергия за отоплителния сезон м.май 2013 год. до м.април
2014 год., до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/ – 22.08.2016 год., не са
изтекли 3 години, поради което и следва да се приеме, че главните вземания на
ищеца не са погасени по давност.
В този смисъл при установеното
облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през
процесния период нормативна уредба, регламентираща
начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна
енергия и на услугата дялово
разпределение, както и предвид липсата на самостоятелни оплаквания във
въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в частта му по акцесорните
искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и установените в тази връзка от СРС фактически
положения, следва да се приеме, че главните искове се явяват основателни в
претендирания общ размер от 814.30 лв., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, а акцесорните искове –
до общия размер от 120.97 лв.
Ето защото въззивната жалба срещу
решението на СРС в допустимата му част следва да бъде оставена без уважение, а
съдебният акт – потвърден, като правилен /няма основание за отмяна на първоинстанционното
решение в частта му за разноските, тъй като отговорността на ответника е
ангажирана по реда на чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК в обем, който съответства на
резултата от въззивното производство/.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от
настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за особен му представител в размер на 143.65
лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и чл.
77 ГПК страните следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на СГС следващата
се държавна такса за въззивно обжалване, както следва: жалбоподателят
/ответникът/ – сумата от 23.94 лв., а ответникът по жалбата /ищецът/ – сумата
от 1.06 лв., съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от въззивната
жалба.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от 07.03.2019 год.,
постановено по гр.дело №24123/2017 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, в
частта му, в която е признато за установено, че С.А.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД разликата
над 814.30 лв. до размера от 855.63 лв. – главници за периода от м.юли 2013
год. до 30.04.2015 год. за топлоснабден имот с абонатен №100169, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №47150/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 124 с-в – 22.08.2016 год. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 07.03.2019 год., постановено по гр.дело
№24123/2017 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА С.А.В. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
„Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски
във въззивното производство за възнаграждение за особен представител в размер
на 143.65 лв.
ОСЪЖДА С.А.В. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати по
сметка на СГС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 23.94 лв.,
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати по сметка на СГС на
основание чл. 77 ГПК сумата от 1.06 лв., представляваща държавна такса за
въззивно обжалване.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/