Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
София, 27.05.2016 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в публично съдебно заседание на
трети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при
секретар С.Б. разгледа докладваното от съдията търговско дело № 5771 по описа
за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.365 и
сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба, вх. 110266/12.09.2015 г., предявена от „В. - Б.” ЕООД, ЕИК ********,
със седалище *** и адрес на управление:*** срещу „М.П.” ЕООД, ЕИК ********, със
седалище *** и адрес на управление:***, за заплащане на сумата 149074.54 лева,
представляваща общ размер на мораторни неустойки,
дължими поради забавено изпълнение на задължение за прехвърляне правото на
собственост върху товарни автомобили по сключени с ЕТ „В. - П.П.” договори за отдаване на автомобили при условията на финансовообвързан лизинг от 19.05.2005 г. и 17.11.2005 г.,
което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 01.03.2015 г., ведно
със законната лихва върху главницата от предявяването на исковата молба до
окончателното й погасяване и направените за производството разноски.
В
исковата молба се твърди, че с договор за цесия, сключен на 01.03.2015 г. с ЕТ
„В. - П.П.”, ищецът придобил вземане от ответника в
размер на 153000 лева, като цесията била съобщена на длъжника на 09.03.2015 г..
Прехвърленото вземане представлявало дължими по договори за отдаване на
автомобили при условията на финансовообвързан лизинг
от 19.05.2005 г. и 17.11.2005 г. неустойки за забавено изпълнение на
задължението на ответника да прехвърли правото на собственост върху
автомобилите, предмет на договорите, начислени за периода 12.12.2009 г. – 02.10.2014 г.. Уговорените неустойки се
дължали на основание чл.59 от всеки договор и били в размер на 0,05% от
стойността на всеки от автомобилите за всеки ден просрочие.
Общият размер на неустойките се формирал, както следва: за автомобил вид
товарен, марка Форд, модел Транзит ФТ 430, държавен регистрационен № *******,
рама WF0AXXTTFA5P72305, двигател 5Р72305 на стойност 64016,14 лева, за периода от 26.04.2010 г. до
02.10.2014 г., се дължала неустойка в размер на 51616 лева; за автомобил вид
товарен, марка Форд модел Транзит Конект 230,
държавен регистрационен № *******, рама WF0UXXTTPU5B23766, двигател 5В23766, на
стойност 30871,02 лева, за периода от 20.02.2010 г. до 02.10.2014 г., се
дължала неустойка от 25846,56 лева; за автомобил вид товарен, марка Форд, модел
Транзит Конект 230, държавен регистрационен № *******,
рама WF0UXXTTPU5B23770, двигател 5В23770, на стойност 30871,02 лева, за периода
от 25.06.2010 г. до 02.10.2014 г., се дължала неустойка от 23962,88 лева; за
автомобил вид лек, марка Форд, модел Торнео Конект Л, държавен регистрационен № *******, рама
WF0JXXTTPJ5K23400, двигател 5К23400, на стойност 36880,65 лева, за периода от
12.12.2009 г. до 02.10.2014 г., се дължала неустойка
в размер на 31956,52 лева и за автомобил вид товарен, марка Форд, модел Транзит
Конект 230, държавен регистрационен № *******, рама
WF0UXXTTPU5J32184, двигател 5J32184, на стойност 31349,25 лева, за периода от
06.02.2010 г. до 02.10.2014 г., се дължала неустойка в размер на 26231,58 лева.
Общият
размер на дължимите неустойки възлизал на 159613,54 лева, но в полза на ЕТ „В.
- П.П.” по предявен частичен иск за сумата 10539 лева
било постановено осъдително съдебно решение срещу „М.П.” ЕООД, поради което
предмет на настоящата претенция било вземането за разликата от 149074,54 лева,
прехвърлено с договора за цесия на ищеца.
Ответникът
в срока по чл. 367 ГПК е дeпозирал отговор на
исковата молба, в който възразява срещу процесуалната допустимост на иска, при
твърдението договорът за цесия да е сключен с лицето Н.Б.М., а не с
дружеството-ищец, което не било активно легитимирано да предяви иска.
Възражението е неоснователно. Процесуалната допустимост на предявения иск се
обуславя от изложените в исковата молба твърдения ищецът да е носител на
неудовлетворено право на вземане за сумата 149074,54 лева, като въпрос на
основателност на иска (въпрос по същество) е дали това право е елемент от
правната му сфера.
По
същество оспорва иска, като твърди, че не е бил уведомен за цесията. Признава
сключването на договорите за финансовообвързан
лизинг, но твърди, че правото на лизингополучателя да
придобие собствеността върху процесните автомобили не
е било упражнено в срока им на действие, като договорите били прекратени преди
изпадане на лизингодателя в забава. Твърди, че лизингополучателят по договорите не бил изправна страна,
тъй като не е заплатил за периода на начисляване на неустойките, всички дължими
лизингови вноски и разноските за ползването на автомобилите. Релевира възражение вземанията за неустойки да са погасени
по давност.
Предявява
възражение за прихващане със сумата 201504,59 лева, представляваща обезщетение
за ползване на лизингови вещи на основание чл. 347, ал. 2 ТЗ във връзка с чл.
236, ал. 2 ЗЗД по процесните договори, сключени с ЕТ
„В. - П.П.” и с дължими суми по договор за лизинг от 08.05.2006 г. и Поръчка № 1/08.05.2006 г. с реф. № 26069, сключен също с ЕТ „В. - П.П.”.
Възражението
за прихващане е процесуално средство за защита срещу предявения иск, но за
приемане на същото следва да е налице идентичност на страните по
правоотношението, на което е основан иска и това, от което произтичат
вземанията, предмет на прихващането. Недопустимо е по предявен иск от „В. - Б.”
ЕООД, ЕИК ******** да се приеме възражение за прихващане с вземания на
ответника към различен правен субект - ЕТ „В. - П.П.”,
пък бил той и частен праводател на ищеца по сключения
договор за цесия. Настоящият състав счита разпоредбата на чл.103, ал.3 ЗЗД да
намира приложение по отношение на материално-правното възражение за прихващане,
но не и при процесуално възражение за прихващане, което формира сила на пресъдено нещо и предполага носителят на пасивното вземане
да е страна в производството, в което това възражение се разглежда.
В
допълнителна искова молба ищецът счита възражението за прихващане за
недопустимо за разглеждане в настоящото производство, тъй като вземанията били
предмет на спор по гр. д. № 50281/2015 г. на СРС, 77 състав, с ищец „М.П.”
ЕООД, ЕИК ******** и ответник ЕТ „В. - П.П.”.
В
допълнителен отговор ответникът оспорва възраженията за недопустимост на
възражението за прихващане, поради наличието на висящо производство по гр. д. №
50281/2015 г. на СРС, 77 състав, но с оглед становището на настоящия състав
това възражение да не подлежи на приемане за съвместно разглеждане в настоящото
производство, тези доводи не следва дъ бъдат
обсъждани.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
С
определение от 07.12.2015 г. за безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните, са отделени фактите, че между ЕТ „В. - П.П.” и „М.П.” ЕООД, ЕИК ******** са сключени договори за
отдаване на автомобили при условията на финансовообвързан
лизинг от 19.05.2005 г. и 17.11.2005 г.. Видно от представените договори,
ответното дружество, в качеството му на лизингодател
се задължило да достави и прехвърли на ЕТ
„В. - П.П.”, в качеството му на лизингополучател,
правото на собственост върху индивидуализирани в съответната поръчка автомобили
в 10-дневен срок от изплащане на всички лизингови вноски и произтичащите от
договора други задължения (чл.57 от всеки договор). В чл.59 от всеки договор
страните постигнали съгласие забавеното изпълнение на задължението на лизингодателя за прехвърляне на правото на собственост да
поражда акцесорно задължение за заплащане на
неустойка в размер на 0,05% от стойността на автомобила за всеки просрочен ден.
Видно
от поръчка №4/29.05.2005 г. цената на автомобил Форд, модел Транзит ФТ 430,
държавен регистрационен № *******, рама WF0AXXTTFA5P72305, при плащане в брой е
32090,40 евро (62763.37 лева), като лизинговата цена с включена годишна лихва е
31287,98 евро, без ДДС. Съгласно поръчки №2 и №3/12.12.2005
г. цената на автомобили Форд, модел Транзит Конект
230, държавен регистрационен № *******, рама WF0UXXTTPU5B23766 и Форд, модел
Транзит Конект 230, държавен регистрационен № *******,
рама WF0UXXTTPU5B23770, при плащане в брой е 13845,60 евро (27079,64 лева), като лизинговата цена с включена
годишна лихва, е 13730,42 евро, без ДДС. От поръчка №1/17.11.2005 г., се
установява, че цената на автомобил Форд, модел Торнео
Конект Л, държавен регистрационен № *******, рама
WF0JXXTTPJ5K23400, при плащане в брой е 16542,00 евро (32353,34 лева), като лизинговата цена с включена
годишна лихва е 16403,98 евро, без ДДС. Видно от поръчка №1/19.05.2005 г.
цената на автомобил Форд, модел Транзит Конект 230,
държавен регистрационен № *******, рама WF0UXXTTPU5J32184, при плащане в брой е
14060,40 евро (27499,75 лева),
като лизинговата цена с включена годишна лихва, е 13943,40 евро, без ДДС.
Не
е спорно и от представените договори за покупко-продажба на моторно превозно
средство, сключени на 02.10.2014 г. с нотариално удостоверени подписи от
нотариус Елка Илиева, № 207 на НК, се установява, че лизингодателят
„М.П.” ЕООД прехвърлил в полза на ЕТ „В. - П.П.” правото
на собственост върху товарни автомобили, както следва: марка Форд, модел
Транзит ФТ 430, държавен регистрационен № *******, рама WF0AXXTTFA5P72305,
Форд, модел Транзит Конект 230, държавен
регистрационен № *******, рама WF0UXXTTPU5B23766, марка Форд, модел Транзит Конект 230, държавен регистрационен № *******, рама
WF0UXXTTPU5B23770, марка Форд, модел Торнео Конект Л, държавен регистрационен № *******, рама
WF0JXXTTPJ5K23400 и марка Форд, модел Транзит Конект
230, държавен регистрационен № *******, рама WF0UXXTTPU5J32184.
Представен
е документ, обективиращ договор за прехвърляне на
вземане, сключен на 01.03.2015 г. между ЕТ „В. - П.П.”,
с посочено качество цедент и „В. - Б.” ЕООД,
представлявано от Надежда Манова, с качество цесионер,
с който договор цедентът прехвърля на цесионера вземането си от „М.П.” ЕООД в размер на 153000
лева – общ размер на неустойки за забава по договори за лизинг. В съдържанието
на договора, т.1 страната цесионер е
индивидуализирана като Н.Б.М., но тълкуването на договора в приложение на чл.20 ЗЗД налага извод, че същата не действа в лично качество, а като представител на
юридическото лице „В. - Б.” ЕООД, дефинирано от страните като страната цесионер. В този смисъл съдът намира, че общата воля на
страните е вземането да бъде придобито от юридическото лице, а не от неговия органен представител, което означава, че възраженията на
ответника, че искът е предявен от лице, което не е носител на спорното право,
са неоснователни.
С
телепоща цедентът ЕТ „В. - П.П.” изпратил уведомление до длъжника „М.П.” ЕООД за
извършеното прехвърляне на вземанията за неустойки в полза на „В. - Б.” ЕООД,
което обаче не се установява да е получено от адресата. Действително,
представена е разписка №1, серия Е, № 0152466, но същата удостоверява
приемането на факсимилно съобщение – изходяща телепоща, но не установява уведомлението да е получено от
адресата.
Независимо
от това, едностранното уведомление на цедента е
приложено към исковата молба и е връчено на „М.П.” ЕООД на 23.09.2015 г..
От
представените удостоверения, издадени от ЗАД „А. Б.“, се установява, че
застрахователната стойност на товарен автомобил Форд, модел Транзит ФТ 430, ДК
№ *******, е 24643.46 лева, на товарен автомобил Форд, модел Транзит Конект 230, ДК № ******* - 15300 лева, на товарни
автомобили Форд модел Транзит Конект 230, ДК № ******* и Форд, модел Транзит Конект 230, ДК № ******* - 15100 лева и на Форд, модел Торнео Конект Л, ДК № ******* –
20040 лева.
Не
е спорно и от представеното неподлежащо на обжалване въззивно
решение от 17.11.2015 г. по гр. д. № 3326/2015 г. на СГС, се установява, че е
потвърдено решението по гр. д. № 27077/2013 г. на СРС, 70 състав, с което „М.П.”
ЕООД е осъдено да заплати на ЕТ „В. - П.П.” сумата
10539 лева – част от дължима мораторна неустойка в
размер на 105390 лева за периода 06.02.2012 г. – 30.05.2013 г., което означава,
че на 17.11.2015 г. решението е влязло в сила. С решението искът за периода
30.05.2010 г. – 05.02.2012 г. е отхвърлен.
В
производството са приети основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, които съдът кредитира като обосновани и съответни на събраните в
производството доказателства и въз основа на които приема, че към 06.02.2010 г.
задълженията на лизингополучателя по отношение на
товарен автомобил Форд, модел Транзит Конект 230, ДК
№ ******* са били погасени, съответно към 25.06.2010 г. са били погасени и
задълженията по отношение на товарен автомобил Форд, модел Транзит Конект 230, ДК № *******. Констатираните от вещото лице
задължения за заплащане на дължими вноски за застрахователни преми по отношение
на останалите три автомобила, са погасени съответно на 04.06.2010 г. – за
автомобил Форд, модел Транзит ФТ 430, ДК № ******* и на 30.08.2010 г. – за
автомобилите Форд модел Транзит Конект 230, ДК № *******
и Форд, модел Транзит Конект 230, ДК № *******. В
заключенията са изчислени и размери на неустойката на база застрахователна
стойност на автомобилите и лизингова цена, които съдът не намира за необходимо
да обсъжда, тъй като изчислението на мораторната
неустойка не изисква никакви специални знания, с каквито съдът да не разполага.
Други
доказателства от значение за спора не са ангажирани, като необсъдените такива
съдът счита за неотносими.
По отношение на главния иск с
правна квалификация чл.92, ал.1 вр. чл.99, ал.1 ЗЗД.
Неустойката е акцесорно
съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума,
като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение,
без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне
вземането е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно
главно задължение, договорено акцесорно задължение за
неустойка, което е действително и неизпълнение на главното задължение.
В случая, правото на вземане за мораторна неустойка е възникнало в правната сфера на трето
за спора лице ЕТ „В. - П.П.” – страна по договорите
за лизинг, в които задължението за неустойка е уговорено, затова
основателността на иска предполага и доказване на осъществено между кредитора и
ищеца частно правоприемство, резултат от сключен
договор за цесия, както и съобщаването й на длъжника.
Сключеният
договор за цесия е породил транслиращ правото на вземане от ЕТ „В. - П.П.” в полза на „В. - Б.” ЕООД ефект, но за да породи
действие и по отношение на длъжника „М.П.” ЕООД, което не е страна по договора,
е необходимо цесията да бъде съобщена. Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД
задължение на цедента да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало
от правоотношение между длъжника и стария кредитор (цедента),
напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за
прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор (цедента)/. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще
обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице,
което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, правно
релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от цедента, но не и съобщението, извършено
от цесионера – така решение № 123 от 24.06.2009 г. по
т. д. № 12/2009 г., T. К., ІІ T. О. на ВКС.
Представеното
уведомление от 06.03.2015 г. не е получено от адресата. Но съгласно решение № 3
от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, постановено по
реда на чл.290 ГПК, уведомление, изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника с връчване на препис от същата и приложените към нея
доказателства, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде
съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване
на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
В приложение на даденото задължително
за съдилищата разрешение, следва да се приеме, че цесията е съобщена с връчване
на препис от исковата молба, към която уведомлението е приложено като доказателство.
Възраженията на ответника за несъобщаване на цесията при това положение, са
неоснователни.
При
извод за валидно прехвърляне на правото на вземане за неустойка, следва да се
прецени възникнало ли е това право в правната сфера на прехвърлителя
и в какъв обем, тъй като цесионерът би бил негов
носител само ако прехвърлителят действително го е
притежавал.
С
влязло на 17.11.2015 г. в сила съдебно решение по гр. д. № 27077/2013 г. на СРС
частичен иск на цедента срещу „М.П.” ЕООД за
заплащане на неустойка по всеки от договорите за лизинг е уважен за сумата
10539 лева и за периода 06.02.2012 г. – 30.05.2013 г., но за периода 30.05.2010
г. – 05.02.2012 г., искът е отхвърлен, което означава, че със сила на пресъдено нещо е отречено правото на вземане за неустойка,
начислена за забавено изпълнение на задължението на лизингодателя
да прехвърли правото на собственост за периода 30.05.2010 г. – 05.02.2012 г..
Формираната сила на пресъдено нещо разпростира
субективните си предели и по отношение на частния правоприемник на ЕТ „В. - П.П.” - „В. - Б.” ЕООД, съгласно чл.226, ал.3 ГПК, тъй като
договорът за цесия е сключен в хода на производството, в което е формирана.
Това означава, че за периода до 06.02.2012 г. в отношенията между страните по настоящия
спор е установено, че право на мораторна неустойка по
чл.59 от лизинговите договори не съществува.
Факти,
непреклудирани от силата на пресъдено
нещо не се твърдят, поради което и няма никакво основание в настоящото
производство да се обсъжда възникнало ли е право на вземане за неустойка,
начислена до 06.02.2012 г.. Наистина, решението-източник на силата на пресъдено нещо е постановено по предявен частичен иск, а
съгласно решение № 610 от 09.12.2008 г. по т. д. № 391/2008 г., І Т. О. на ВКС
когато предявява частичен иск, ищецът въвежда като предмет на делото само част
от спорното право и няма основание за разширяване на въздействието на
предявяването на частичен иск и върху останалата част от правото, която не е
въведена като предмет на делото. При отхвърляне на иска (включително за част от
предявения период) сила на пресъдено нещо се формира
за цялото вземане, тъй като при несъществуването на частта, няма как да
съществува и непредявения размер от цялото вземане.
С
оглед формираната сила на пресъдено нещо за дължимост на неустойка по чл.59 от лизинговите договори,
съдът не следва да анализира валидността на уговорената клауза за неустойка от
гледна точка противоречие със закона или с добрите нрави, преценена към
пораждане на задължението. Още повече, че размер на мораторната
неустойка от 0.05 % на ден, уговорена между търговци не обуславя нищожност на
клаузата – в този смисъл изрично Решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. №
395/2008 г., Т. К., І Т. О. на ВКС.
На следващо място, правопораждащият вземането за неустойка фактически състав
предполага неизпълнение на главното задължение, което обезпечава – прехвърляне
на правото на собственост върху товарните автомобили, като за да е налице
неизпълнение на това задължение на „М.П.” ЕООД, същото следва да е изискуемо. Изискуемостта му настъпва с изтичането на 10-дневен срок от погасяване
на всички задължения на лизингополучателя,
произтичащи от сключения лизингов договор.
Съгласно кредитираното заключение
на съдебно-счетоводната експертиза, към 30.08.2010 г. всички задължения на ЕТ „В. - П.П.”
по процесните договори са били погасени, което
означава, че на 10.09.2010 г. ответното дружество е изпаднало в забава по
отношение на задължението си да прехвърли правото на собственост върху
товарните автомобили. Независимо от това, с оглед отхвърления частичен иск за
периода до 06.02.2012 г., за периода на забава до посочената дата, вземане за
неустойка не е породено и това е установено по задължителен начин в отношенията
между страните.
Релевантният
период на забава е 06.02.2012 г. – 01.10.2014 г., тъй като на 02.10.2014 г.
главното задължение е изпълнено, а това е прекратило задължението за заплащане
на мораторна неустойка. Това означава, че забавата е
продължила 968 дни.
Съгласно
постигнатото в лизинговите договори съгласие, неустойката се изчислява върху
стойността на всеки от автомобилите, което поставя въпроса коя е релевантната
стойност – лизинговата цена, която включва съответната възнаградителна
лихва, пазарната стойност на автомобила при сключване на договора или
застрахователната стойност към момента на възникване на задължението за
заплащане на мораторна неустойка, както ответникът
твърди.
Настоящият
състав приема, че базата за изчисляване на неустойката е определена от страните
при сключване на договора и от съдържанието на волеизявленията им не може да се
изведе постигнато общо съгласие същата
да бъде застрахователната стойност и то към неопределен бъдещ момент – към
момента на неизпълнение на договорното задължение на лизингодателя.
Тълкуването
на общата воля на страните сочи, че под стойност на автомобила са имали предвид
пазарната стойност при доставянето му, съгласно съответната поръчка, без в
същата да се включва възнаградителна годишна лихва за
разсроченото плащане, която е елемент от лизинговата цена. Че последната не
следва да служи за база за определяне на мораторната
неустойка следва от буквалното съдържание на договорната клауза, която не
визира лизинговата цена, а в договора страните нееднократно използват този
термин, което показва, че в израза „стойност на автомобила“ е вложено различно съдържание.
Общата стойност на автомобилите, определена въз основа на обсъдените поръчки, в
които е отразена цена при плащане в брой, възлиза на сума в общ размер 176775,74
лева, което означава, че неустойката за всеки ден забава от 0,05 % възлиза на
сумата 88,39 лева, съответно за 968 дни забава, общият размер на неустойките по
всеки договор е 85559,46 лева (968 дни*88,39 лева). Тази сума обаче следва да
бъде намалена с размера на частичния иск, за който е налице влязло в сила
съдебно решение – 10539,00 лева или предявеният иск е основателен до размера от
75020,46 лева.
При
извод за частична основателност на иска съдът дължи да разгледа предявеното при
условията на евентуалност възражение на „М.П.” ЕООД за изтекла спрямо вземането
3-годишна погасителна давност. Възражението е основателно.
Съгласно
чл.111, б. „б“ ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за
обезщетения и неустойки от неизпълнен договор. Вземането за неустойка принципно
възниква без срок, затова за изискуемостта му е необходима покана, а това
обуславя начален момент на давността да е възникването на вземането (чл.114,
ал.2 ЗЗД). Съответно погасено по давност е вземането за неустойка по всеки от
договорите, начислена за периода от 06.02.2012 г. до 12.09.2012 г., тъй като с
предявяване на исковата молба, давността е прекъсната. Предявяването на
частичен иск прекъсва давността само за предявената част от вземането и не
засяга остатъка, по отношение на който давността продължава да тече – в този
смисъл цитираното по-горе решение № 610 от 09.12.2008 г. по т. д. № 391/2008
г., І Т. О. на ВКС. Ето защо начислената за периода 06.02.2012 г. до 12.09.2012
г. или за 218 дни мораторна неустойка, възлизаща на
сумата 19269,02 лева, е погасена по давност и за тази част от неустойката,
прехвърлена с договора за цесия, искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Предвид
изложеното, ищецът е носител на непогасено по давност вземане за мораторна неустойка в размер на 55751,44 лева, дължима за
забавеното изпълнение на задължението на ответното дружество да прехвърли
правото на собственост върху 5 лизингови автомобила за периода 12.09.2012 г. – 02.10.2014
г., придобито въз основа на сключен договор за цесия. Предявеният осъдителен иск
следва да бъде уважен до този размер, като за разликата до пълния претендиран размер от 149074,54 лева следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
При
този изход на спора, право на присъждане на разноски за производството възниква
за всяка от страните, пропорционално на уважената, респ. отхвърлена част от
иска. Ищецът „В. - Б.” ЕООД доказва извършени разноски в общ размер от 11592,98
лева, формиран от внесана държавна такса, заплатен
депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение, от които има право на сумата 4335,58
лева, съгласно чл.78, ал.1 ГПК. Ответникът „М.П.” ЕООД доказва извършени
разноски в размер на 6000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, от която
сума в тежест на ищеца следва да бъде възложена сумата 3756,10 лева, в приложение
на чл.78, ал.3 ГПК.
Така
мотивиран, СЪДЪТ,
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА
„М.П.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище *** и адрес на управление:***, да
заплати на „В. - Б.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище *** и адрес на
управление:***, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД вр.
чл.99 ЗЗД, сумата 55751,44 лева (петдесет и пет хиляди седемстотин петдесет и
един лева и четиридесет и четири стотинки), представляваща общ размер на мораторни неустойки, дължими на основание чл.59 от сключени
с ЕТ „В. - П.П.” договори за отдаване на автомобили
при условията на финансовообвързан лизинг от
19.05.2005 г. и 17.11.2005 г., което вземане е придобито с договор за цесия от
01.03.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на
исковата молба - 12.09.2015 г. до окончателното й погасяване, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата 4335,58 лева (четири хиляди триста тридесет и пет лева
и петдесет и осем стотинки) - направени разноски за производството, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 149074.54 лева и за
периода 12.12.2009 г. – 11.09.2012 г..
ОСЪЖДА
„В. - Б.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище *** и адрес на управление:***, да
заплати на „М.П.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище *** и адрес на управление:***,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата 3756,10 лева (три хиляди седемстотин петдесет
и шест лева и десет стотинки) – разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: