Решение по дело №1323/2024 на Районен съд - Радомир

Номер на акта: 53
Дата: 4 март 2025 г.
Съдия: Росен Пламенов Александров
Дело: 20241730101323
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 20 ноември 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 53
гр. Радомир, 04.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря М.Д.М.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско
дело № 20241730101323 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за
защита на потребителите.
В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по договор за паричен заем № . г., подписан с
ответното дружество „Креди Йес“ ООД, по силата на който е получил в заем сумата в размер на
3000,00 лева, при ГПР от 47,928% и месечен лихвен процент от 3,330%. На основание чл. 8 от
договора кредитополучателят следвало да заплати неустойка в размер на 2454,97 лева, като по този
начин общото задължение по договора, с включена главница, лихва и неустойка, възлизало на
6315,00 лева.
Ищецът счита, че клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора са нищожни поради накърняване на
добрите нрави, тъй като неустойката е в прекомерен размер и в случая се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до злепоставяне на
интересите на кредитополучателя, с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Сочи и че
предвидената неустойка не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. С
клаузата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като същата следвало
да се включи в годишния процент на разходите, но това не било сторено, тъй като с включването ú
би се нарушило изискването ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните,
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Вземането по чл. 8 от договора нямало характер на неустойка, тъй като макар и да е именувано
като такова, същото изначално било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и
характеризиращи я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Това вземане било
допълнителна и гарантирана за търговеца сигурна икономическа облага.
1
По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожни клаузите, съдържащи се в чл. 6 и чл. 8 от договор за паричен заем № . г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е изразено
становище за неоснователност на предявения иск, като сочи, че кредитополучателят предварително
е бил запознат с размера на последиците, които биха настъпили при непредоставяне на исканото
обезпечение и това споразумение е постигнато в израз на доброволно формираната воля на
страните и в съответствие с принципите на свободата на договаряне. Сочи, че клаузата на чл. 8 от
договора е индивидуално уговорена с кредитополучателя и същата е съобразена с неговото
желание, изразено в молбата му за кандидатстване за кредит. Освен това, при положение, че
вземането не е гарантирано с ипотечно или заложно обезпечение, заемът се явявал по-рисков и
именно с цел да се обезпечи, кредиторът изисквал от кредитополучателя да предостави банкова
гаранция или обезпечение чрез поръчител. Твърди, че едно евентуално неизпълнение на договора
поставяло кредитора в голям риск и неустойката била предвидена да обезщети кредитора за поетия
от него риск.
Отделно от изложеното, сочи, че ГПР по кредита се изчислявал по формула, отразена в
Приложение № 1 към ЗПК, като във формулата не се включвали разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. Процесната неустойка
представлявала разход, уговорен във връзка с неизпълнение на договорните задължения на
потребителя, поради което същата не можело да се определи като възнаградителна лихва и
съответно не можела да се отнесе към годишния процент на разходите. Според ответника
процесният договор за кредит отговарял напълно на изискванията на чл. 10 ЗПК. Договорът бил
изготвен на разбираем език. В него бил посочен общият размер на кредита, условията за
усвояването му, лихвеният процент, ГПР, общата сума, дължима от кредитополучателя, изчислена
към момента на сключване на договора, както и информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата (чл. 5 от договора). Подписан бил и погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Според ответника не било допуснато нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като цитираната разпоредба не изисквала в договора да бъде посочен математическият
алгоритъм, по който се изчислява ГПР.
С оглед изложеното, моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и
недоказан.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. С
писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожни клаузите, съдържащи се в чл. 6 и чл. 8 от договор за паричен заем № . г.
Ответното дружество „Креди Йес“ ООД, редовно призовано, не изпраща представител в
съдебно заседание. С писмена молба оспорва предявения иск и моли същият да бъде отхвърлен
като неоснователен и недоказан.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа
страна:
По делото е представен и приет договор за паричен заем № . г., сключен между „Креди Йес“
ООД, като кредитор и В. А. К., като кредитополучател, съгласно който кредиторът се задължава да
предостави сумата от 3000,00 лева, а кредитополучателят приема да върне същата парична сума на
2
15 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 421,00 лева. Съгласно чл. 6 страните се
съгласява договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2,
т. 1 от общите условия към договора и с още едно от посочените обезпечения, а именно: ипотека,
особен залог, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В случай, че
кредитополучателят не предостави в тридневен срок от сключването на договора обезпечението,
посочено в чл. 6 от същия, дължи на кредитора на основание чл. 8 неустойка в размер на 2454,97
лева.
По делото е представена и справка за извършените плащания от страна на ищеца по договора
за кредит, от която е видно, че същият е заплатил сумата в общ размер на 3155,61 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение
по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а ответникът е
юридическо лице, което предоставя потребителски кредити в рамките на своята професионална и
търговска дейност, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалните закони – ЗПК и ЗЗП.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.. Ал. 5 на чл. 19 разписва, че
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни
Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок на
обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на
2454,97 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури следните
обезпечения: две физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да има нетен
размер на осигурителен доход в размер над 1000 лева съгласно справочните данни на НОИ, да
работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя,
да няма неплатени осигурителни вноски за последните две години, да няма кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по
погасени задължения съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; както и с още едно от
посочените обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху
движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора и съпоставянето им с естеството
на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето естество неустойката
представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от
договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено в светлината на
обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова
3
институция ще изисква също заплащане) или физически лица - поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях, както и възможност да учреди
ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество или да издаде ценна книга
в полза на заемодателя. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не
включва т. нар. от него „неустойка“ при формиране на ГПР по договора – съобразно уговореното в
договора за паричен заем, а единствено договорната лихва, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл
да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и
като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем,
невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като
нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива
2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е
47,928%, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе посочено, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от договора неустойка, то тя е с
характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. При
включване на неустойката в ГПР, размерът му нараства над законоустановения размер от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република Б., съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и
на практика същият не разполага с информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
4
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и
действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база - в договора е посочено,
че ГПР е 47,928%, но след включването на неустойката по чл. 8 от договора, то ГПР нараства над
законово допустимия такъв, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че
неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият ú
размер е 2454,97 лева, при отпусната заемна сума от 3000,00 лева тя е около 82% от стойността на
кредита, като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят
допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните
клаузи от договора за вида обезпечение - поръчители, банкова гаранция, ипотека, особен залог,
ценна книга и условията за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства, като го поставят в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори, дългът му нараства, т. е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка
на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа
на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договорът за кредит. В
конкретния случай проверката за кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от
длъжника формуляр и след като му е разрешено, е неразбираемо защо от същия се изисква да
представя обезпечение и да заплаща неустойка, предварително определена по размер и разсрочена
в погасителните вноски, ако не осигури такова. С така уговорената неустойка се обезпечава
изпълнение на едно непарично задължение, а именно за предоставяне на обезпечение по сключения
договор за заем, в указания в договора срок. Неустойката обаче не е за неизпълнение на основното
задължение по договора – връщане на заетата сума, а за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечения по кредита, което е акцесорно по отношение на главното задължение,
като неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпеченията в чл. 6 от договора не
влияе пряко на изпълнението на главното задължение.
Изложеното дотук мотивира съда да приеме, че клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора са
неравноправни, доколкото с тяхното уговаряне потребителят е поставен в изключително
неблагоприятно положение спрямо търговеца, предоставящ кредита, да заплаща паричен ресурс
при непредставяне на обезпечение – поръчители, както и кумулативно още едно обезпечение –
банкова гаранция, ипотека, особен залог или ценна книга в много кратък срок.
По изложените съображения съдът намира, че искът е изцяло основателен и доказан и като
такъв следва да бъде уважен.
По разноските:
В производството по делото ищецът е представляван от пълномощник, на когото не е заплатил
адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на
5
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна
защита и съдействие е посочено, че ищецът се представлява безплатно от адв. Д. П. от АК - Х.
поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА
представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА,
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от
ЗА). Във връзка с направеното от ответното дружество възражение за прекомерност, съдът, като
съобрази критериите по решението по дело С-57/15 на СЕС за разумност и пропорционалност при
определяне на адвокатското възнаграждение, счита, че при определяне на възнаграждението на
процесуалния представител на ищеца следва да вземе предвид ниската фактическа и правна
сложност на делото, вида на претенцията, материалния интерес, броя на страните по делото, обема
на доказателствения материал, приложимите по спора национални и международни правни норми,
броя на заседанията - в конкретния случай е проведено едно открито съдебно заседание, в което не
се е явила страната и нейният пълномощник - адв. Д. П..
Съобразявайки горните критерии, съдът намира, че следва да определи адвокатско
възнаграждение на адв. Д. П. от АК - Х. в размер на 500,00 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по
сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса в размер на 98,20
лева по предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ клаузите, съдържащи се в чл. 6 и чл. 8 от договор за паричен
заем № . г., сключен между „Креди Йес“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. Х.,
бул. „Б.“ № . и В. А. К., с ЕГН: **********, с адрес: **********.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. Х., бул. „Б.“ № .
да заплати на адв. Д. П. П. от АК - Х. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500,00 лева (петстотин лева).
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. Х., бул. „Б.“ № .
да заплати по сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната власт сумата в размер на
98,20 лева (деветдесет и осем лева и двадесет стотинки), представляваща дължима държавна такса
в производството пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
6