№ 5
гр. , 05.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на трети февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Мартин Ц. Сандулов
Членове:Мария Я. Блецова Калцова
Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Соня В. Петкова
като разгледа докладваното от Мария Я. Блецова Калцова Въззивно
гражданско дело № 20202200500575 по описа за 2020 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба депозирана от
Ст.експерт О. – пълномощник на Кмета на Община С. - С. Р. “ , гр.С., бул. „Ц.
О.“, № * против решение №714/21.07.2020г. по гр.д. № *016/2020 г. на С.ския
районен съд, в частта с която е било признато за установено на основание чл.
439 от ГПК, че П. С. Б., ЕГН ********** от гр. С., ул. "Ш.", № * не дължи
сумата от 66.34лв. съставляваща главница и лихви по Акт за установяване на
задължения №РА001460/22.08.2013г., за събирането на които е било
образувано изп.д.№ 893/2018г. по описа на ДСИ при РС- С., поради
погасяване по давност.
Страната твърди, че в тази част постановеното решение е неправилно,
незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необосновано.
1
В жалбата се посочва, че за да се прекрати изпълнителното
производство следва да е налице някое от основанията по чл. 433 ал.1 от ГПК,
а в случая такова основание липсвало. Изявлението на взискателя, че е
удовлетворен за част от сумата не следвало да се приеме като изявление за
прекратяване на производството. Изявление от страна на въззивника за
прекратяване на изп.производство не било направено, тъй като страната все
още не била събрала всичките си вземания, а именно останали неплатени
данък за недвижими имоти, такса за битови отпадъци и лихви за периода
01.01.2010г. – 31.12.2012г. С писмо от 19.05.2020г., въззивникът бил
уведомил ДСИ, че част от задълженията на длъжника – за 2008г. – 2009г. са
погасени по давност на основание чл. 171, ал. 2 от ДПК. Към писмото била
приложена и справка с актуалните задължения на длъжника. При това
положение изп.производство не следвало да бъде прекратено, защото са
оставали дължими суми. Страната заявява, че ищецът е нямал интерес от
предявяването на иск за сумата от 66.34 лв., тъй като тази сума вече е била
отписана от данъчната му сметка. Моли се в обжалваната част решението да
бъде отменено. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Представя се
като доказателство актуална справка с размера на дълга на въззиваемия към
28.07.2020г.
Съдът намира доказателственото искане на страната за допустимо и
относимо към предмета на делото и като такова същото следва да бъде
прието.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба
от адв.М. – пълномощник на П. С. Б., с който жалбата е оспорена като
неоснователна. Посочва се, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Невярно и подвеждащо се явявало твърдението на
въззивника, че сумата от 66.34 лв. е отписана с Протокол от 19.05.2020г. С
този протокол, съставен значително по - късно от образуването на изп.дело се
отнасял за задължения различни от установените с АУЗ №
РА001460/22.08.2013г. Различен бил периодът на обхват на двата документа,
различен бил размерът на посочените задължения, което не позволявало да се
установи идентичността на задълженията. Моли се да се потвърди
обжалваното решение и да се присъдят деловодни разноски. Няма направени
2
доказателствени искания.
В с.з. въззивната страна редовно призована се представлява
ст.юрисконсулт О., която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде
уважена. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Моли да и
бъде възстановена държавната такса, която е заплатила за въззивното
производство, тъй като такава не се дължала.
В с.з. въззиваемата редовно призована, не се явява . Представлява се от
адв. М. която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена.
Претендира разноски.
Пред настоящата инстанция се събраха допълнителни доказателства – справка от
ДСИ при РС – С., от която е видно, че към 05.08.2020г. размерът на задължението на П. С. е
в размер на 511.93лв.
Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 30.07.2020г. и
в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 13.08.2020 г.
е била депозирана въззивната жалба.
Установената и възприета от РС – С. фактическа обстановка изцяло
кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и
подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на
основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с оглед
процесуална икономия препраща към него.
Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в
законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния
акт. Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.
Пред РС – С. е бил предявен иск за признаване за установено, че
ищецът не дължи на Община С. сумата от 402.07 лв., представляваща общия
размер на задълженията установени по АУЗ № РА 001460/22.08.2013г., ведно
със законната лихва за забава.
Ищецът е имал правен интерес от предявяването на иска.
Предявяването на установителен иск е един от способите за защита на
интересите на страната. Дали тя ще предяви такъв иск или не зависи
единствено от нея, но установените факти по делото показват, че тя е имала
3
такъв интерес, тъй като действително част от задължението и е погасено по
давност.
По същество са неоснователни аргументите на въззивната страна, че с
протокола от 19.05.2020г. сумата от 66.34 лв. е била отписана като
задължение. Този протокол е съставен след предявяване на исковата
претенция. С него не се променя правно размерът на задължението на
длъжника. Той може да се разглежда като частично признание на исковата
претенция от страна на ответника. Не е налице идентичност нито за
процесните периоди ( между АУЗ и протокола), нито по отношение на
отразените в тях суми. Безспорно е установено по делото, че сумата от 66.34
лв. е погасена по давност, тъй като за нея е изтекла т.н. „ абсолютна давност“
от 10 г. по смисъла на чл. 171, ал.2 от ДОПК.
Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Съдът намира направеното искане за възстановяване на платената от
въззивника държавна такса за въззивно производство за неоснователна.
Действително въззивната жалба е била оставена без движение с указание да
се внесе ДТ. Такава е била внесена своевременно без страната да направи
възражение за недължимост. Ако е считала, че не следва да внася ДТ, то е
следвало да направи това свое възражение към момента, когато е била
задължена да внесе ДТ или едновременно с внасянето и. След като е внесла
таксата без възражение направеното искане за възстановяването в този етап
на производството не следва да се уважава.
С оглед изхода на делото на въззиваемата страна следва да се присъдят
деловодни разноски. Такива са претендирани в размер на 300.00лв. и има
доказателства, че са направени, поради което следва да се присъдят в полза на
страната. Те са в минимален размер според чл. 7 ал.2 т. 1 от Наредба №
*/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
редакцията и от 31.07.2020г.
По тези съображения, съдът
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА Решение №714/21.07.2020г. по гр.д. № *016/2020г.
по описа на С.ския районен .
ОСЪЖДА гр.С., бул. „Ц. О.“, № * ДА ЗАПЛАТИ НА П. С. Б., ЕГН
********** от гр. С., ул. "Ш.", № * адвокатско възнаграждение за въззивна
инстанция в размер на 300.00 (триста) лева.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5