Решение по дело №1285/2024 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3526
Дата: 13 юни 2024 г.
Съдия: Любомир Василев
Дело: 20241100501285
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 февруари 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 3526
гр. София, 13.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова

Виктория Недева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20241100501285 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №1285/2024 г по описа на СГС е образувано :
-по въззивна жалба на Л. Х. Г. ЕГН ********** от гр.София срещу решение №20088419 от
25.04.2023 г постановено по гр.д.№4487/21 г на СРС , 81 състав в частта , с която е
признато за установено по искове с правно основание чл.422 ГПК във вр.чл.430 ал.2 ЗЗД
на „Банка ДСК“ АД ЕИК ********* гр.София срещу Г. , че същата дължи сумата от 3319,43
евро възнаградителна лихва за периода 10.06.2014 г – 15.09.2015 г по договор за ипотечен
кредит от 23.04.2008 г , за което вземане е издадена /частично/ заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК от 19.12.2019 г по ч.гр.д.№71862/2019 г по описа на СРС , 81 състав ; както и Л.
Х. Г. осъдена да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата от 609,78 лева разноски пред СРС и
1637,37 лева разноски в заповедното производство ;
-и по частна жалба на Л. Х. Г. ЕГН ********** от гр.София срещу определение №20104631
от 05.10.2023 г по гр.д.№4487/21 г на СРС , 81 състав , с което е оставена без уважение
молба от 23.05.2023 г на жалбоподателя за изменение на решението в частта за разноските и
присъждане на разноски в полза на Адвокатско съдружие „Б.Л.“ БУЛСТАТ **** или
евентуално на адвокат К. И. Б. ЕГН ********** .


1

Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС в обжалваната част.
Счита , че клаузата на чл.7 от договор за ипотечен кредит от 23.04.2008 г е неравноправна и
нищожна . Допълнителните споразумения са нищожни , защото с тях се предоговорят лихви
и падежи на вноските , което се основават на договор за кредит с неравноправни клаузи .
Първото споразумение е сключено на 08.01.2013 г , а второто споразумение от 16.09.2015 г
посочено , че е към договор за кредит №17 от 08.01.2014 г , а такъв договор не съществува .
Със споразуменията се капитализира лихва , което е незаконосъобразно , поради което
трябва да се приложи първоначалния погасителен план .
Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба . Сумата
по договора за кредит е усвоена от ответника . Допълнителното споразумение е подписано
на 08.01.2014 г като неправилно е изписана датата 08.01.2013 г и тези факти не са оспорвани
от ответника . Изменението на лихвения процент в посока на повишени е извършено по
взаимно съгласие на страните с допълнителни споразумения .
В частната си жалба въззивникът излага доводи за неправилност на определението на СРС
по чл.248 ГПК . Дължи се адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна
помощ в заповедното производство .
Въззиваемата страна не е подала писмен отговор на частната жалба .
Въззивната жалба и частната жалба са допустими. Решението на СРС е връчено на
въззивника на 09.05.2023 г и е обжалвано в срок на 23.05.2023 г .Налице е правен интерес на
въззивника за обжалване на посочената част от решението на СРС .
Определението по чл.248 ГПК е връчено на въззивника на 10.10.2023 г и е обжалвано в срок
на 24.10.2023 г в указания от СРС двуседмичен срок .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на
съдебното решение в обжалваната част , като такива пороци в случая не се констатират .
Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба
изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от
Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
Въззивният съд следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договор с потребител
/ решение №23 от 07.07.2016 г по т.д.№3686/14 г на ВКС , I ТО , рeшение №237 от
20.01.2017 г по т.д.№2927/15 г на ВКС , I ТО , решение №188 от 15.12.2017 г по т.д.
№2613/16 г на ВКС , II ТО и др/.
За да уважи иска в посочената част СРС е приел , че е сключен договор за ипотечен кредит
от 23.04.2008 г . Предоставена е на ответника сумата от 85 000 лева , със срок за
издължаване от 360 месеца . Лихвата по кредита за първите три години е сбор от базов
лихвен процент /БЛП/ и надбавка от 1,4% , а за останалия срок на договора сбор от БЛП
2
и надбавка , която може да бъде намалена с отстъпка при спазване на условията на
проградата ДСК Уют . Към датата на сключване на договора БЛП възлиза на 4,69 % , а
стандартната надбавка е в размер на 4,1 % и е намалена с 0,5 % . Според погасителния план
първоначалния лихвен процент за първите три години е 6,09 % , а за остатъка – 8,29 % .
Според СРС трябва да се кредитира ССЕ , че заемата сума от 85 000 лева е предоставена .
Договорът за кредит е изменян с допълнителни споразумения от 08.01.2014 г и от 16.09.2015
г .
Със споразумението от 08.01.2014 г остатъкът от дълга е превалутиран в евро и лихвата е
капитализирана към главницата . Посочено е , че лихвата е в размер на 8,79 % .
Със споразумението от 16.09.2015 г са установени дължимите към момента на
споразумението суми . Банката се е отказала от вземането си за наказателни лихви и е
разсрочено вземането за редовни лихви от 4037,72 евро . Посочено е , че лихвата е в размер
на 8,79 % .
Ответникът е преустановил плащания считано от 21.01.2019 г . С уведомление връчено на
04.09.2019 г всички задължения по кредита са обявени за предсрочно изискуеми .
Според СРС размерът на възнаградителната лихва е уговорен с допълнителните
споразумения . Липсва и не е уговорен ясен механизъм за изчисляване на БЛП . Клаузата за
уговорената възнаградителна лихва , в която е включен БЛП е неравноправна и нищожна по
смисъла на чл.143 т.10 и т.12 ЗЗП , но само в частта , която дава право на банката да изменя
едностранно лихвата .
Според СРС , в случая годишната възнаградителна лихва е повишена на 8,79 % , но това е
станало по взаимно съгласие след сключване на допълнителни споразумения . Тази лихва не
противоречи на добрите нрави . Претендираната по делото лихва касае периода преди
настъпване на предсрочна изискуемост . Същата е доказана по основание и размер с
представените писмени доказателства и ССЕ .
Решението на СРС е правилно като краен резултат в обжалваната част .
Ирелевантни са посочените от въззивника фактически грешки в двете споразумения между
страните . Както установяват представените по делото погасителни планове и приетите ССЕ
, действителната дата на първото споразумение е 08.01.2014 г , а не 08.01.2013 г. В
споразумението от 16.09.2015 г също е допусната грешка – че същото е към договор за
кредит №17 от 08.01.2014 г . Такъв договор не съществува , а според приетите пред СРС и
пред настоящия съд ССЕ споразумението е към процесния договор за ипотечен кредит от
23.04.2008 г.
Преклудирани са и не трябва да се разглеждат доводи на въззивника относно размер на
шрифта на Общите условия и на застрахователна полица . Подобни доводи липсват в
отговора на исковата молба и дори във въззивната жалба , като същите са изцяло нови за
процеса и при злоупотреба с право са ангажирани едва в устните състезания пред настоящия
съд . От друга страна разглеждането на доводите изисква допускане на ново докадателство
3
/графическа експертиза/ , чрез която да се провери размера на шрифта . Дори да се разгледат
доводите са неоснователни , тъй като новата редакция на чл.10 ал.1 от Закона за
потребителския кредит е в сила от 23.07.2014 г , а процесният договор за ипотечен кредит е
подписан още на 23.04.2008 г.
Правилно СРС е приел , че е налице незаконосъобразна клауза във връзка с уговарянето на
възнаградителната лихва . Както е посочено в решение № 114/27.06.2012 по т.д.№ 1194/2011
год.; решение №51/04.04.2016 по т.д.№ 504/2015 ; решение № 188/09.05.2016 по т.д. №
1787/2014 год.; решение № 26/03.04.2013 по т.д.№ 957/2012 год.; решение № 91/08.07.2015
по т.д.№ 1097/2015 год , решение № 6/20.05.2015 по т.д.№ 2332/2014 год.; решение №
211/06.01.2015 год. по т.д.№ 1987/2014 год.; решение № 95/13.09.2016 год. по т.д.№ 240/2015
год.; решение № 205/07.11.2016 год. по т.д.№ 154/2016 год.; решение № 165/02.12.2016 год.
по т.д. № 1777/2015 год , решение № 235/15.12.2016 год. по т.д. № 1510/2016 год., и др. на
ВКС неравноправни са клаузите в договори за банкови кредити с потребители ако банката
има възможности за едностранна промяна на компонентите, формиращи договорната
лихва, вкл. базовия лихвен процент. В самия договор следва да бъде определена методиката
за изменение на лихвения процент през периода на действие и да бъде конкретизиран
видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти и
промяната да е обвързана с обективни критерии. Ако промяната на лихвения процент е
извършена при необявени предварително и невключени, като част от съдържанието на
договора ясни правила, тя не отговаря на изискването за добросъвестност . Основният
критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал.3, т.1 ЗЗП е изменението на цената
да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния
регулатор. Само тогава търговецът не може да се счита за недобросъвестен по см. на общата
дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал.1 ЗЗП, тъй като
увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да
се прецени, обаче, дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерии за
изключване общия принцип, въведен с чл.143, ал.1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по
ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени
цента, за да може на свой ред да реагира по най - уместния начин.
В случая клаузата на чл.7 от договора за ипотечен кредит е частично нищожна като
неравноправна в частта , в която се дава право на банката едностранно да определя БЛП ,
респ.лихвите по кредита. Въпреки дадените изрични указания с определение от 15.02.2024 г
на настоящия съд ищецът не е доказал БЛП да се формира по формула и въз основа на
фактори извън контрола на банката . Затова и трябва да се приложи първоначалния лихвен
процент от 6,09 % за първите три години и 8,29 % за останалия период от договора , по
който има съгласие между ответницата и банката при подписване на договора .
Според настоящия съд не трябва да се съобразяват уговорките на допълнителни
споразумения от 08.01.2014 г и от 16.09.2015 г , нито тези споразумения могат да установят
4
друг размер на възнаградителната лихва . Споразумението от 08.01.2014 г е нищожно , тъй
като в него има капитализиране на лихви към главницата. Както е посочено в решение №
66/29.07.2019 г. по т.д.№ 1504/2018 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО , решение №101 от 19.08.2019 г по
т.д.№439/17 г на ВКС , II ТО , решение №30 от 20.05.2020 г по т.д.№739/19 г на ВКС , I ТО
и др. уговорка в допълнително споразумение към договор за кредит за прибавяне към
размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се
начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 ЗЗД,
който е допустим само при уговорка между търговци , на осн. чл.294 ал.1 ТЗ, но не и по
отношение на потребители-физически лица . Споразуменето е нищожно поради
противоречие със закона , не е породило правни последици и не трябва да се взема
предвид .
Отделно въпросното споразумение и споразумението от 16.09.2015 г са нищожни и на
друго основание . Както е посочено в решение №30 от 20.05.2020 г по т.д.№739/19 г на
ВКС , I ТО , решение №146/01.11.2017г. по т.д. №2615/2016г. на ВКС, I ТО , решение
№60224 от 12.01.2022 г по гр.д.№240/21 г на ВКС , III ГО спогодбата, основана на
неравноправна клауза е нищожна по смисъла на чл.366 от ЗЗД. В случая
споразуменията за установяване на задължения , капитализиране на лихви , превалутиране ,
уговаряне на нов размер на лихвата , разсрочване и частично опрощаване на вземания се
основават на наличието на просрочени задължения , включително такива за възнаградителни
лихви . Тези лихви от своя страна следват по размер от неравноправните и нищожни
уговорките за формиране и определяне в по-висок размер на БЛП , а с това и на самите
възнаградителни лихви. По тази причина уговорките на споразуменията не са породили
правни последици и трябва да се приложи първоначалния лихвен процент от 6,09 % за
първите три години и 8,29 % за останалия период от договора , по който има съгласие между
ответницата и банката . Поради нищожност на споразумението от 08.01.2014 г
задълженията следва да се счита , че не са превалутирани в евро и са продължили да
бъдат в лева .
Според изслушаната и приета пред настоящия съд съдебно-счетоводна експертиза на
вещото лице Д. Г. , при прилагане на възнаградителна лихва от 6,09 % за първите три години
и 8,29 % за останалия период от договора , без да се вземат предвид допълнителните
споразумения , дължимата от ответника възнаградителна лихва за периода 10.06.2014 г –
15.09.2015 г е в размер на 7810,25 лева . Това са приблизително 3993,32 евро според
фиксирания курс на БНБ за еврото към лева . СРС е признал за установени по-малък като
размер задължения на въззивника-ответник , а именно 3319,43 евро. При съблюдаване на
принципа за избягване на reformatio in peius / да не се влошава положението на лицето ,
което обжалва / , решението на СРС трябва да се потвърди , като се посочи , че дължимата от
ответника сума е в лева и същата е в размер на 6492,24 лева .
По частната жалба
Правилно СРС е приел , че не се дължи отделно адвокатско възнаграждение за защита от
адвокат в заповедното производство за подаване на възражение срещу заповедта за
5
изпълнение . Според определение №45 от 23.01.2019 г по ч.т.д.№3074/18 г на ВКС , I ТО и
определение №140 от 19.03.2020 г по ч.т.д.№236/20 г на ВКС , II ТО това следва от
несамостоятелния характер на заповедното производство , както и от факта , че не е
необходимо възражението да се мотивира . От друга страна , дори да се приеме възможност
за присъждане на адвокатско възнаграждение в заповедно производство прераснало в исково
такова , съгласно чл.78 ал.2 във вр.ал.1 ГПК ответникът има право на възнаграждение за
един адвокат и в случай , че е представляван от повече от един адвокат . От това следва , че
адвокатското възнаграждение не може „да се дели“ да се присъди и на повече от един
адвокат защитавал безплатно страната в течение на делото . В случая след като е присъдено
възнаграждение на адвоката защитавал ответника в исковото производство , не трябва да се
присъжда отделно възнаграждение и на адвоката защитавал ответника при подаване на
възражението срещу заповедта за изпълнение .
С оглед изхода на делото в тежест на въззивника са разноските на въззиваемата страна - 350
лева възнаграждение за вещо лице и 100 лева юрисконсултско възнаграждение .
Водим от горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20088419 от 25.04.2023 г постановено по гр.д.№4487/21 г на
СРС , 81 състав обжалваната част, като да се счита за признато за установено по искове с
правно основание чл.422 ГПК във вр.чл.430 ал.2 ЗЗД на „Банка ДСК“ АД ЕИК *********
гр.София срещу Л. Х. Г. ЕГН ********** от гр.София , че Л. Х. Г. дължи сумата от 6492,24
лева възнаградителна лихва за периода 10.06.2014 г – 15.09.2015 г по договор за ипотечен
кредит от 23.04.2008 г , за което вземане /но в евро/ е издадена /частично/ заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК от 19.12.2019 г по ч.гр.д.№71862/2019 г по описа на СРС , 81
състав ; както и ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС в частта , в която Л. Х. Г. е осъдена
да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата от 609,78 лева разноски в исковото производство
пред СРС и 1637,37 лева разноски в заповедното производство.
ПОТВЪРЖДАВА определение №20104631 от 05.10.2023 г по гр.д.№4487/21 г на СРС , 81
състав .
ОСЪЖДА Л. Х. Г. ЕГН ********** от гр.София да заплати на „Банка ДСК“ АД ЕИК
********* гр.София сумата от 450 лева разноски пред СГС .
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на страните .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7