Р Е Ш Е Н И Е №
260540
15.12.2020г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 04.12.2020г.
В публично заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар:
Пенка Георгиева
като
разгледа докладваното от съдия Георгиева
в.гр.дело № 2336 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „ДИВЕТ-ИТ“ ЕООД с ЕИК ****,
гр.****, представлявано от пълномощника адв.М.К. *** срещу Решение № 2711 от
30.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 489/2020 г. по описа на РС Пловдив.
С обжалваното решение е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че жалбподателят
дължи на „ВАСИТРОН „ ЕООД с ЕИК ****, сумата от 3398,40 лв. с ДДС, за която е
издадена фактура № 289/16.12.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 22.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 319,07
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 17.12.2018
г.- 22.11.2019 г. Присъдени са и разноски в производството.
Жалбоподателят счита, че решението е необосновано и неправилно
и моли за неговата отмяна. Излага съображения за неправилно приложение на
материалния закон.
В отговора на въззивната жалба въззиваемата страна мотивира
становище за нейната неоснователност и настоява за потвърждаване на
първоинстнационото решение като правилно и законосъобразно.
Пловдивският окръжен съд, като се
запозна с обжалваемия съдебен акт и доказателствата по делото, във връзка с
наведените във въззивната жалба оплаквания, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от лице, разполагащо с право на обжалване , поради което е
допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Производството по
делото е образувано по предявени по реда начл.422 ГПК от „ВАСИТРОН“ ЕООД,
против „ДИВЕТ-ИТ“ ЕООД обективно съединени искове с правна квалификация чл.79,
.ал.1, вр.чл.266 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, вр.чл.294 ТЗ за установяване дължимостта на
сумата от 3398,40 лв. с ДДС, представляваща незаплатена цена за извършени СМР
на обект „Основен ремонт и реконструкция на съществуващи трибуни и терен на
стадион „Спартак“, находящ се в гр.****, представляващи монтаж на 354 линейни
метра бордюри за окрайчване на зона за загряване около терена на стадиона от
общо 460 линейни метра бордюри, за която сума е издадена фактура № 289/16.12.2018
г. , ведно със законната лихва върху главницата от 22.11.2019 г.—датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК, до окончателното й изплащане, както и
сумата от 319,07 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за
периода 17.12.2018 г.- 22.11.2019 г.
Ищецът обосновава исковете си с твърденията, че в началото
на м.ноември 2018 г. ответникът му възложил извършването на описаните по-горе
СМР по договорена цена от 8 лв.без ДДС и 9,60 лв. с ДДС на линеен метър.
Плащането на възнаграждението следва до се извърши след приключване на монтажа
на бордюрите и приемането на работата от техническия ръководител на обекта,
представител възложителя. Работата трябвало да започне когато възложителя
подготви терена за полагане на бордюрите и уведоми изпълнителя за това. На
11.11.2018 г. представител на възложителя уведомил ищеца, че има подготвен
терен за монтаж, като 12.11.2018 г. изпълнителят констатирал на място, че такъв
терен е подготвен за 40 линейни метра, които били монтирани. Останалата част от
работата била извършена в периода 27.11.-30.11.2018 г., след като на 26.11.2018
г. изпълнителят бил уведомен за подготовката на терена за монтирането на
останалите 314 линейни метра бордюри. Работата била приета от възложетиля без
забележки. На 16.12.2018 г. ищецът издал съответната фактура, която била
изпратена на възложителя по имейл адрес. Въпреки това плащане на
възнаграждението не последвало дори и след провежданите няколко разговора с
управителя на дружеството- възложител. Въз основа на тези обстоятелства ищецът
е предявенил посочените искове.
В отговора на исковата молба ответният търговец е оспорил
исковете и изложените от ищеца фактически твърдения. Възразил е, че между
страните не са възниквали облигационни правоотношения, като договарянето е било
осъществено с физическото лице З. Р. С., на когото е било възложено извършването на работата и
който я изпълнил лошо и частично. Моли за отхвърляне на исктовете като
неоснователни.
При извършената служебно проверка за валидност и
допустимост на атакувания съдебен акт съгласно правилото на чл.269 ГПК,
въззивният съд констатира, че се касае за валидно и допустимо съдебно решение.
Казаното
налага да се извърши преценка за правилността на обжалваното решение на база
изложеното в жалбата. Съобразно
мотивите изразени в ТР № 1/2013г. на ОСГТК по
отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип
следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК,
според която извън проверката за
валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен изрично въведените
изключения свързани с прилагането на императивна материално правна норма и когато се следи служебно за интереса на някоя
от страните по делото.
В подадената въззивна жалба
ответникът е оспорил изцяло възприетата от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, което обуславя необходимостта от самостоятелна преценка на
въззивния съд по всички правнорелевантни факти.
Представена е фактура № 289/16.12.2018
г., издадена от ищцовото „ВАСИТРОН“ ЕООД като доставчикнза услуга- Монтаж на
градински бордюри от 354 линейни метра на единична цена от 8лв. без ДДС и за
обща цена от 3398,40 лв. с ДДС. Като получател на услугата по фактурата е
посочено ответното „ДИВЕТ-ИТ“ ЕООД. Според изслушаното заключение на ССЕ,
фактурата е осчетоводена както от ищеца, така и от ответника като задължение по
сметка 401 Доставчици, партида на „ВАСИТРОН“ ЕООД, както и по дебита на сметка
602 Разходи за външни услуги и по дебите на сметка 4531 Начислен данъкза
покупките . Фактурата е включена от ответника в дневника за покупките и
справка-дкларация по ЗДДС в месеца на издаване на съответната фактура-
м.12.2018 г., като по същата търговецът е ползвал право на „данъчен кредит“,
който впоследствие е възстановен от него в бюджета с коригиращ протокол в
данъчен период м.02.2020 г. / т.е. след завеждане на делото/.
По делото е разпитан кат
освидетел лицето З. С., за който ответникът твърди да е изпълнител по договора
за процесните СМР. В показанията си същият съобщава, че той съдействал за
осъществяване на контакта между управителя на ищцовото „ВАСИТРОН“ ЕООД и
служител на ответното „ДИВЕТ-ИТ“ ЕООД на име Т.- ****. На среща между тези
лица, на която присъствал и свидетеля,, провела се в началото на м.ноември 2018
г. на стоителния обект се постигнала договореност за полагане на около 350
м.бордюри на цена от 8 лв. без ДДС. На 18.11.2018 г. посоченият техник –
служител на ответното дружество, уведомил управителя на ищеца, че теренът е
готов за полагане на бордюрите. Свидетелят завел майсторите на обекта и те
започнали работа,но по-късно уведимил, че обектът не е напълно подготвен. Две
седмици по-късно, след като обектът бил напълно подготвен за работа, свидетелят
отново придружил майсторите, които приключили работата, която била приета без
забележки от посочения служител на ответното дружество-**** Т. Последният предоставил данните на дружеството
за издаване на съответната фактура, която , след издаването й, била изпратена
както по имейл, така и предадена лично на същия служител на дружеството.
Въз основа на така събраните доказателства и установените с
тях факти, следва да се прецени налице ли е
твърдяното от ищеца договорно правоотношение между страните по смисъла на
чл.258 ЗЗД и изпълнил ли е той своето задължение по
това правоотношение – извършване на процесните СМР. Доколкото договорът за изработка е консенсуален и неформален, писмената форма
не е условие за неговата действителност. Достатъчно е да се постигне съгласие
между възложителя и изпълнителя относно съществените
елементи на договора, без да е необходимо
обективиране на съгласието в писмена форма. В случая ищецът се позовава на издадената от
него фактура № 289/16.12.2018 г. По принцип фактурата
представлява писмен първичен документ, който удостоверява извършването на
определена стопанска операция и който е основание за отразяване на тази
стопанската операция във вторични счетоводни регистри. Последните удостоверяват
волеизявления за предоставяне, респ.за получаване на определена стока или
извършването на определена услуга, и плащане срещу това на сума, представляваща
цената на стоката или услугата. В трайно установената съдебна практика се
приема, че фактурата може да се приеме за
доказателство, установяващо договор за търговска сделка в случаите, когато
съдържа всички необходими елементи от съдържанието й - вид на стоката или услугата, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи за доствчик и получател, време и място на
съставянето й. В решенията на ВКС е обосновано становище, че вписването на
фактурата в съответните дневници на лицата, имащи статут на търговци, както и отразяването на
стойността й в справките декларации по ЗДДС /при наличие на данъчна регистрация/ и ползването на
данъчен кредит във връзка с нея, са обстоятелства, релевантни за установяване
възникване на правоотношението, по повод на което е била съставена. Следователно сами по себе си фактурите не са
доказателство за сключен договор, а същите следва да са намерили отражение и
във вторичните счетоводни регистри . Процесната фактура е отразена в счетоводството на ответника и е включена в регистрите му за покупка за съответния период, но не е подписана от представител на
ответника, поради което не установява негово волеизявление за сключването на процесния договор. Такова обаче се
установява от показанията на свидетеля, които следва да бъдат кредитирани като
основани на преки възприятия и кореспондиращи с останалите доказателства по
делото. От тях се установява, че волеизявление за сключване на договора е
изразено от лице, действало от името на търговеца- неговият служител.
Показанията разкриват постигане на съгласие между договарящите по всички
елементи на договора за изработка- вид на работата и размер на
възнаграждението. Същите са обективирани впоследствие в коментираната фактура,
като с осчетоводяването й в счетоводните си регистри ответникът е обвързан от
извършените от посоченото лице действия, тъй като не се е противопставил на тях
в този момент съгласно разпоредбата на чл.301 ТЗ. Следователно коментираните
доказателства- осчетоводената фактура и свидетелските показания еднознечно
доказцват съществуването на облигационно правоотношение между страните,
разкриващо белезите на договор за изработка по смисъла на чл.258 ЗЗД с описания
в исковата молба предмет. Гласните
доказателствени следства установяват още, че работата е изпълнена и приета от
възложителя , потвърждание на което е и осчетоводяването на фактурата , издадена
за заплащане на уговореното възнаграждение. Изложеното обуславя изво, че искът
за главницата е доказан както по основание, така и по размер, порад икоето
правилно е бил уважен от пърноистанционния съд.
Извършеното
впоследствие възстановяване на ползвания от ответния търговец данъчен кредит по
фактурата, направено едва след завеждане на делото, не заличава последиците от
първоначалното й осчетоводяване, изразяващи се в потвърждаване на действията на
служителя при постигане на съгласие за сключване на договора и приемане на
извършената работа.
Основателността
на главния иск обуславя основателност и на акцесорния такъв по чл.86 ЗЗД,
вр.чл. 294 ТЗ за обезщетение за забава, като в по тази част от
първоинстанционното решение липсват конкретни оплаквания във въззивната жаллба.
Поради това решението и в тази част е правилно и следва да се потвръди изцяло.
При този изход на
делото на въззиваемия следва да се присъдят направените пред настоящата
инстанция деловодни разноски, които се констатираха в размер на 300 лв. платено
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Пловдивският окръжен съд
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 2711/30.07.2020 г. по гр.д.№ 489/2020 г. на Пловдивския
районен съд.
ОСЪЖДА „ДИВЕТ-ИТ„ ЕООД с ЕИК ****, да заплати на „ВАСИТРОН“
ЕООД с ЕИК **** сумата от 300 лв. деловодни разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно
чл.280, ал.2, предл.второ ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:………………….
ЧЛЕНОВЕ: 1………………….
2...................................