№ 1461
гр. София, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Димитър К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско
дело № 20241100507800 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20099176/01.08.2023 г., постановено по гр.д. № 59496/2018 г. по описа
на Софийски районен съд, II ГО, 64 с-в, съдът (в обжалваната част) е осъдил В. М. Б. да
плати на Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“ на основание
чл.221, ал.2 КТ сумата от 1651.10лв. – обезщетение при дисциплинарно уволнение,
наложено със заповед № 31/27.10.2017г. на управителя на Държавно предприятие
„Ръководство на въздушното движение“, като искът е отхвърлен за разликата до размера от
6207.74лв.
Производството е образувано по въззивна жалба на Държавно предприятие
„Ръководство на въздушното движение“ срещу цитираното по-горе решение, в частта, в
която съдът е отхвърлил предявения иск за разликата над сумата от 1651.10лв. до сумата от
5 901,56лв, като вкл. се иска и присъждане на законната лихва от датата на исковата молба
(24.08.2018г.) до изплащане на вземането. Твърди се неправилно прилагане на чл.221, ал.2
КТ вр. чл.3, чл.6, ал.1, т.2, чл.15, ал.2, 17, ал.1, т.3 от НСОРЗ, доколкото първата инстанция е
приела, че при изчисление на последното брутно трудово възнаграждение за установения
последен пълен отработен месец преди уволнението (м.07.2017г.) не следвало да се включва
ДМС уговорено в чл.36, т.12 и чл.6, ал.1, т. 12 от действалия Колективен трудов договор и
Вътрешни правила за работната заплата. Твърди се, че изплащането на ДМС било изрично
уговорено като такова с регулярен характер, съответно имало постоянен характер и следвало
1
да се включи в хипотезата на чл.221, ал.2 вр. чл.228 КТ. Съответно изводите на първата
инстанция в обратната насока (че ДМС е непостоянен и условен характер), били
неправилни. Сочи се също, че размерът на претендираното от предприятието обезщетение
не е било предмет на спор между страните, вкл. самият ответник не е правил възражение в
тази част, като постоянният характер на ДМС и включването му в размер на брутното
трудово възнаграждение, служещо като основание за изплащане на обезщетение по чл.228
КТ, били потвърдени и в заключението по гр.д. 32900/2018г., което не било оспорено от
страните. Към въззивната жалба са представени писмени доказателства. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия В. Б., в който оспорва приемане на представените към въззивната жалба
доказателства. По същество оспорва въззивната жалба с твърдения, че от приетата по делото
ССчЕ се установило, че последният пълен отработен месец на уволнения служител е
м.07.2017г., а последното му БТВ е в размер на 1651.10лв., включващо основна заплата –
1134лв., допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит –
340.20лв. и допълнително възнаграждение за „професионална обвързаност“ то 176.90лв.,
като не са включени в БТВ такива, които нямало постоянен характер, а именно: еднократно
допълнително възнаграждение; допълнително възнаграждение за нощен труд; допълнително
материално стимулиране (по-долу за краткост „ДМС“) ; гориво лични МПС. Спорът е дали
следва да се включва ДМС (в размер на 4250.46лв.) към общия размер на БТВ, като според
въззиваемия въззивната жалба е неоснователна, защото по силата на чл.66, ал.1, т.7 КТ – ТВ
е сбор от основно и допълнителни възнаграждения с постоянен характер, които са посочени
с НСОРЗ (чл.11, чл.12, съответно чл.15, ал.2, но които се изплащат постоянно заедно с
полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено
от отработеното време). Намира за правилни мотивите на съда, че предвиденото в чл.36, т.12
от КТД ДМС е обвързано от резултатите от оценката на индивидуалното трудово
изпълнение, а съгласно чл.43, ал.1 – ДМС се разпределя при наличието на средства за
изплащането му и се определя в зависимост от оценката на индивидуалното трудово
изпълнение на служителя. Дори и само при преценка на нормите на КТД се налагало извод,
че работодателя притежава и правото на преценка дали да заплати това ДМС, а то не е
дължимо при настъпване само на обективни факти – отработено време, т.е. поставено било в
зависимост от субективната преценка на работодателя за качественото изпълнение на
трудовите функции, в който смисъл цитира решение № 181/22.07.2015г. по гр.д. №
4554/2014г. на ВКС. Приема, че ДМС не е и възнаграждение над основната работна заплата,
не е и задължителна ежемесечна добавка, а размерът зависи изцяло от субективната
преценка на работодателя. В този смисъл бил и Правилника за оценка на индивидуалното
трудово изпълнение на работниците и служителите в ДП РВД, по които условията и реда за
месечно оценяване са по три показателя, всеки от който прекия ръководител извършва
оценяване. На база общата месечна оценка се отразява във фиша. Тези оценки били
релевантни при определяне на ДМС, доколкото ДМС не се определяло на работник с (ниска)
оценка с оглед чл.19, ал.2, т.2 от Правилника. Оспорва относимостта на цитираното от
2
въззивника решение № 50233/06.06.2023г. по гр.д. № 330/2022г. на ВКС, доколкото
допълнителното възнаграждение по разгледания спор е с постоянен характер и е свързано с
изпълняване на основните функции, което имало обективен характер. Претендира разноски
в размер на 725лв. за платено адв.възнаграждение по договор (л.31).
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са
наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд
водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК
на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е
приложена правилно императивна материалноправна норма. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в
обжалваната част на решението.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
По основателността:
Не е спорно, че въззиваемият е бил дисциплинарно уволнен със заповед №
31/27.10.2017г., в който случай на основание чл.221, ал.2 КТ дължи обезщетение в размер на
брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието за пълен отработен месец,
което не е спорно, че е м.07.2017г.
Видно от приетия по делото КТД (РД-11-1/31.03.2016г. л. 43 и сл.) в чл.36 е
предвидено, че средствата за работна заплата включват: … т.12. Допълнително материално
стимулиране, обвързано с резултатите от оценката на индивидуалното трудово
изпълнение; Съгласно чл.43, ал.3 – съотношението на основните работни заплати и ДМС за
длъжностите, пряко свързани с обслужване на въздушното движение, е както следва: …за
Авиодиспечер I степен на РМ I категория „к=0.45“, като съгласно ал.5 – във връзка с
различната интензивност … процентното съотношение на основните работни заплати и
ДМС между (длъжностите по-горе) за РЦ за ОВД София – 100%. Съгласно ал.6 – при
наличие на трайно завишение на ефективността на РЦ/ЛЦ (по ал.5), след доклад на
съответния директор и анализ от направления (…) работодателят и синдикатите могат да
променят договореностите по ал.5. Съгласно ал.7 – ДМС се разпределя при наличие на
средства за изплащането му. То се определя в зависимост от процента на ДМС за съответния
месец, групата персонал и оценката на индивидуалното трудово изпълнение. С оглед
приетото Допълнително споразумение № 253/02.06.2014г. се установява, че въззиваемият е
заемал длъжността „Авиодиспечер“ в РЦ за ОВД – София, Авиодиспечер I степен на РМ I
категория „к=0.45“, като в чл.8.1 – ДМС и допълнителни и други трудови възнаграждения –
по ред и условия съгласно действащия ВПРЗ и КТД.
От приетата и неоспорена по делото ССчЕ, която съдът също кредитира, но в частта,
3
в която вещото лице дава заключение, че общият размер на начислените суми във фиша за
заплата на въззиваемия за м.07.2017г. се включва и ДМС от 4250.46лв., регламентирано в
чл.36, т. 12 и чл.38 КТД, както и в чл.6, ал.1, т. 12 и ал.2 от ВПРЗ, се изплащано ежемесечно,
като в частта, в която се приема, че е с постоянен характер – е правен извод, защото е във
връзка с приложението на закона (по въпроса дали е с постоянен характер по см на чл.15,
ал.2 НСОРЗ), което е от компетентността на решаващия съд.
Приложените към въззивната жалба Вътрешни правила за работната заплата (ВПРЗ),
както и Правилника за оценка на индивидуалното трудово изпълнение на работниците и
служителите са послужили при изготвяне на заключението по ССчЕ (л.120, т. 2), вкл. при
отговор на заключението по т.I.1., б. „Г“ е посочено, че ДМС е регламентирано в чл.36, т. 12
и чл.38 КТД, както и в чл.6, ал.1, т. 12 и ал.2 ВПРЗ, въз основа на които е посочено, че е
изплащано месечно и било с постоянен характер (в която част с оглед по-горе съдът не
кредитира заключението), видно от фишовете. С оглед възразяване от въззиваемия по
приемането им, съдът намира следното:
В постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 195 и сл. ГПК, се приема, че
след като в закона няма изискване материалите, които се предоставят на вещото лице,
съгласно чл. 197 ал. 1 ГПК, да бъдат представени по делото - необходимостта от експертиза
може да се наложи за да се проверят материали, които вещото лице да провери и огледа на
друго място, и само поради извършването на проверка при страната, при която са
материалите, не води до нарушаване правото на другата страна за участие в делото
(Определение № 333 от 21.05.2013 г. по търг. д. № 833/2012 г. на ВКС). Експертът следва да
посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и
конкретните факти, които обосновават тези изводи. С оглед констатацията на вещото лице
по отношение на чл.6, ал.1, т.12 и ал.2 ВПРЗ (съгласно които средствата за работна заплата
включват: ДМС, обвързано с резултатите от оценката на индивидуалното трудово
изпълнение, които средства са с регулярен характер), съдът приема за конкретен факт,
обосноваващ извода на вещото лице в отговор на поставен въпрос. Това не означава, че е
допустимо приемането на представените във въззивната жалба писмени доказателства. Пред
въззивния съд страните не могат да твърдят нови обстоятелства, нито да сочат и представят
нови доказателства, които са могли да посочат и представят в срок по време на
първоинстанционното производство, независимо дали фактите са релевантни, а
доказателствата-относими към делото /чл.266, ал.1 ГПК/. Тези права са преклудирани и
въззивният съд не следва да включи в делото факти и доказателства, посочени в жалбата,
ако страната е можела да се позове на тях до приключване на съдебното дирене пред първата
инстанция. Не следва да бъдат включени по делото факти и доказателства, които страната
сочи в хода на въззивното производство, освен ако не е могла да ги узнае, посочи и
представи до подаване на въззивната жалба, какъвто не е настоящият случай.
Спорът пренесен пред въззивната инстанция е по въпроса включва ли се ДМС
(уговорено по чл.36, т. 12 от КТД) при определяне размера на обезщетението по чл.221, ал.2
КТ?
4
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 221, ал. 2 КТ в частта за сумата от
4250.46лв. (ДМС) с аргументите, че не всички елементи от БТВ за м.07.2017г. се включват в
обезщетението, а само изрично посочените по чл.17, ал.1 НСОРЗ, конкретно по отношение
на ДМС (по чл.36, т. 12 КТД) е прието, че се включва в средната работна заплата, но е
обвързано с резултатите от оценката на индивидуалното трудово изпълнение. Съдът е
тълкуват систематично с чл43, ал.7 КТД и е направил извод, че ДМС е допълнителни
трудово възнаграждение, което няма постоянен характер по см. на чл.15, ал.2 НСОРЗ,
защото изплащането му се определя в зависимост от процента на ДМС за съответния месец,
групата персонал и оценката на индивидуалното трудово изпълнение, т.е. плащането не
зависи единствено от отработено време, а е обвързано от наличие на достатъчно средства,
както и от резултатите от оценката на индивидуалното трудово изпълнение. След като били
уговорени условности за изплащането му, то плащането на ДМС не е сигурно и предвидимо
за всеки отделен месец, поради което не отговаря на характеристиките на чл.17, ал.1, т.3
НСОРЗ, а представлява допълнително възнаграждение за постигнати резултати по см на
чл.13, ал.1, т.1 вр. ал.2 НСОРЗ, като е без значение дали е било плащано ежемесечно, защото
не е уговорено като безусловно. Отделно от това СРС приема, че ДМС не представлява и
възнаграждение над ОРЗ по чл.17, ал.1, т.2 НСОРЗ, защото според трудовия договор е
определена повременната система и не било предвидено допълнително ДМС да се заплаща
според изработеното.
Настоящият съдебен състав споделя разясненията, дадени в Решение № 55 от 12. 03.
2014 г. на ВКС по гр. д. № 4256/2013 г. IV ГО, и Решение № 159/13.08.2018г. по гр.д. №
3836/2017г. на ВКС, с което е прието, че допълнително възнаграждение, което не е в
зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя
според качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2
НСОРЗ. Допълнителните трудови възнаграждения за разлика от основната заплата се
изплащат за специфични страни на полагания труд, въздигнати от КТ или от НСОРЗ. Те са
различни видове и всяко от тях се дължи, доколкото е налице съответното основание, на
което даденото допълнително възнаграждение се дължи от работодателя. Една част от тези
основания са изрично предвидени в КТ и Наредбата, като с колективен трудов договор,
вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с индивидуалния трудов
договор, съгласно чл.13 от Наредбата, могат да се определят и други допълнителни трудови
възнаграждения, които (с оглед чл.13) могат да са за: 1) постигнати резултати от труда -
текущо, за година или за друг период, 2) промени в условията на труд с временен характер,
които водят до допълнително нервно- психическо натоварване, и в други условия,
увреждащи здравето на работника, 3) участие в печалбата, и 4) други. Това възнаграждение
може да се изплаща периодично - текущо, за годината или за друг определен между страните
период. Следователно законодателят е предвидил правната възможност работодателят
едностранно да определя правила за допълнителни трудови възнаграждения при постигане
на определени трудови резултати.
Процесното ДМС представляват уговорени с КТД допълнителни трудови
5
възнаграждения (в по-високи размери от определените в НСОРЗ) по см. на чл.13 НСОРЗ,
доколкото не са измежду видовете ДТВ по Глава трета НСРОЗ (чл.7 до чл.12), поради което с
оглед чл.15, ал.2 НСОРЗ могат да се считат за такива с постоянен характер при условие, че:
се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно
възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Но видно от чл.36, т.
12 и чл.43, ал.7 КТД изплащане на същото е обвързано от резултатите от оценката на
индивидуалното трудово изпълнение, т.е. както и правилно е приел СРС, процесното ДМС
не се изплаща безусловно, а е уредено като правна възможност и изначално се определя по
субективна преценка на работодателя. Това, че същият е „обективирал" изплащането на
ДМС регулярно, според наличие на средства за изплащането му, съобразно коефициенти
според длъжностите в предприятието (чл.43, ал.3 КТД) и местя на работа (чл.43, ал.5), не
означава, че е отпаднала субективната преценка на работодателя за определяне на ДМС,
доколкото е предвидена оценка на индивидуалното трудово изпълнение. ДМС би се
превърнал в част от работната заплата, ако се дължеше по ясна математическа формула
основана само на обективни показатели. Достигайки до същите изводи СРС е постановил
правилно и законосъобразно решение в тази част.
По искането за присъждане на законна лихва:
Същото е поискано за първи път в хода на устните състезания в последното
проведено о.с.з. пред СРС от 01.03.2023г. (л.131), в който случай съдът е следвало да отмени
хода по същество на делото с оглед релевирането му преди приключване на съдебното
дирене искане, който порок обаче не обуславя недопустимост на решението, а по естеството
си е процесуално нарушение, относимо към преценката за правилност на съдебния акт. Това
е така, защото чл. 214 ГПК урежда условията и сроковете за изменение на иска, като в ал. 2
на същия е прието, че не се счита увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви или на
събрани добиви от вещта след неговото предявяване. Следователно, за да се направи
валидно искане за присъждане законната лихва върху главницата, не е необходимо да се
спазват изискванията на чл. 214, ал. 1 ГПК, а е достатъчно устното изявление за присъждане
на законната лихва от завеждане на иска или от друга дата, следваща предявяването му.
Законът не създава ограничения и относно крайния момент на предявяване на това искане.
Следователно то може да бъде направено при всяко положение на делото, включително и
пред второинстанционния съд, разглеждащ спора по същество. Тези изводи следват и от
акцесорния характер на вземането за лихва. Задължението за лихва възниква, съществува и
се прекратява в зависимост от главния дълг. Лихвата следва главното вземане - тя се
прехвърля, залага и погасява заедно с него. Размерът на законната лихва след предявяването
на иска се изчислява в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на
главното задължение. Защитата срещу искането за присъждане законната лихва е защита
срещу главния иск - възраженията по искането за лихва са възражения срещу главницата. По
аргумент от чл. 214, ал. 2 от ГПК прибавянето на лихвите след завеждане на исковата молба
не е предявяване на отделен иск, поради което не е необходимо да се уточнява размерът на
изтеклите лихви, а е достатъчно съдът да ги присъди от определена дата, посочена от ищеца,
6
след завеждане на исковата молба. Претенцията за законна лихва от подаване на исковата
молба макар и да няма характер на самостоятелен иск /по арг. от чл. 214, ал. 2 ГПК/, има
самостоятелно материалноправно съществуване и представлява различно от главницата
вземане. Това вземане без съмнение се включва в предмета на делото по чл. 6, ал. 2 ГПК,
само ако бъде предявено от ищеца, тъй като в противен случай, съдът не може да я разгледа.
Ищецът следва да е заявил претенцията най-късно до приключване на устните състезания
във второинстанционното производство и първоинстанционното решение да не се обжалва
единствено от ответника (арг. от забраната за влошаване на неговото положение). Ако
ищецът е направил искането за пръв път в етапа на устни състезания пред инстанция по
същество (първата или втората), решението не е недопустимо, но съдът е длъжен да отмени
определението за даване на ход на устните състезания, за да предостави на ответника
възможност да се защити по претендираната материално-правна последица от предявения
иск (изрично - Решение № 265 от 08.01.2020 г. по гр. д. № 760 / 2019 г. на ВКС, 3-то гр.о.).
Оттук с оглед потвърждаване решението в частта, в която е отхвърлен искът, съдът следва да
се произнесе и по включеното в предмета на делото искане за присъждане на законна лихва
като отхвърли същото.
По отговорността за разноски:
С право на такива разполага въззиваемият, който е доказал сторени разноски за адв.
възнаграждение в размер на 750лв. (л.31).
По обжалваемостта:
Предмет на производството е иск по чл.221, ал.2 КТ за сумата от 4250.46лв. Касае се
за трудов спор по смисъла на чл. 357, ал. 1 КТ, който не попада в предметния обхват на
предвидените в чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК изключения.
Така мотивиран Софийският градски съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20099176/01.08.2023 г., постановено по гр.д. №
59496/2018 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 64 с-в, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“, ЕИК:
*********, гр.София, бул. „Брюксел“ № 1, срещу В. М. Б., ЕГН: **********, съдебен
адресат: адв. И. С., гр.София, бул. ****, иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за
разликата между сумата от 1651.10лв. до сумата от 5 901,56лв., представляваща обезщетение
при дисциплинарно уволнение, наложено със заповед № 31/27.10.2017г., ведно със законната
лихва от 24.08.2018г. до изплащане на вземането.
В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК Държавно предприятие „Ръководство на
въздушното движение“, ЕИК: *********, гр.София, бул. „Брюксел“ № 1, да заплати на В. М.
Б., ЕГН: **********, съдебен адресат: адв. И. С., гр.София, бул. ****, разноски по делото за
пред настоящата инстанция в размер на 750лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8