РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 30 23.05.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори
въззивен граждански състав
На: втори
април две
хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА
ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА МИХОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно гражданско дело номер 264 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258
и сл. ГПК.
Бургаският
окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от „СТО“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр.Бургас, ж.к.“Славейков“, бл.63, вх.5, ет.7, представлявано от управителя
Красимир Стоев, подадена чрез пълномощник – адв.Марина Стоева, против решение № 2726/31.12.2018 г., постановено по
гр.д.№ 1775/2018 г. по описа на РС-Бургас, с което „СТО“ ЕООД е осъдено да
заплати на „КОНТИНЕНТАЛ 99“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр.Б., ж.к.“Л.“, бл.*, вх.*, ет.*, представлявано от Георги Драгнев, сумата от
13 500 лв., представляваща изплатено възнаграждение по развален договор за
изработка, сключен на 30.04.2008 г., и сумата от 8 800 лв., представляваща
изплатено възнаграждение по развален договор за изработка, сключен на
14.09.2009 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на
предявяване на иска – 14.03.2018 г. до окончателното им изплащане, както и
направените по делото съдебни разноски в размер на 3 277 лв.
Във
въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като
същото се счита за неправилно и необосновано, постановено в противоречие с
материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила. Според
въззивника, при разпределението на доказателствената тежест в доклада на делото
не са дадени точни указания на ответника, че той има процесуалното задължение
за установяване на обстоятелството, че е изпълнил породеното договорно
задължение за извършване на уговорената по процесния договор за изработка
работа – точно и добросъвестно, съобразно правилата на чл.63, ал.1 ЗЗД, като не
е указано от съда и кой следва да докаже каква работа е уговорена да бъде
извършена по вид, обем и качество по двата договора за изработка, предвид
липсата на такива факти в исковата молба и неяснотата кой договор се счита за
развален от ищеца и на какво основание. За допуснато процесуално нарушение се
сочи също, че в първото заседание не е бил изслушан доклада по делото и не е
отделено спорното от безспорното, а в периода между двете съдебни заседания за
първи път са представени доказателства, приобщени към доказателствения
материал, без да е обсъдено как те рефлектират на съдебния спор и по този начин
ответникът е бил поставен в невъзможност да прецени кои са правно релевантните
факти, за които носи доказателствена тежест. На следващо място се правят
възражения за необоснованост на обжалваното решение, като се сочи, че съдът не
е коментирал възраженията на ответника за изпълнение на поетите от него
договорни задължения, за липса на договорка за въвеждане на климатичната
инсталация в експлоатация, за това, че твърдяното от ищеца неизпълнение е извън
обхвата на договореното, както и възражението за приемане на работата, като не
са обсъдени и всички представени и приети доказателства, в резултат на което са
направени бланкетни правни изводи без задълбочена преценка на изяснените факти,
като в тази връзка са изложени подробни съображения. Посочено е, че съдът не е
обсъдил и приетата по делото количествено-стойностна сметка за вида и
стойността на извършената работа по монтаж на климатичната инсталация, от която
е видно, че претендираното пускане в експлоатация на двете машини „Йорк“ не е
предмет на договорките между страните, като от неоспореното заключение на
приетата съдебно-техническа експертиза се потвърждавало, че ответникът е
извършил всички дейности съобразно количествено-стойностната сметка и пускането
в действие на тези машини следва да се извърши от оторизирани лица, а „Сто“
ЕООД не притежава такава компетентност и затова не е поемало такива задължения.
В тази връзка, въззивникът счита, че съдът не е съобразил и нормата на чл.87,
ал.4 ЗЗД, като не е изяснил факта какво е съотношението между изпълнената и
неизпълнената част от договора, с оглед правото на изпълнителя да получи
възнаграждение дори и при разваляне в последствие на договора. На следващо
място са изложени съображения и за неправилност на обжалваното решение, като се
счита, че разпоредбите на чл.264 и чл.265 ЗЗД са били игнорирани от районния
съд, тъй като същият не е коментирал въпроса за приемането на извършената
работа, не е констатирал в доклада, че приемането на работата е спорно и не е
дал указания кой следва да докаже този факт, като не са формулирани и доводи в
решението защо съдът е възприел тезата на ищеца, че работата не е приета след
като доказателствата по делото обосновават обратен извод. В тази връзка,
въззивникът сочи, че договорите за изработка са изпълнени и не са налице
обстоятелства, които да обуславят развалянето на съглашенията, работата е приета
с конклудентни действия, изразяващи се в заплащане от ищеца на сумите от
13 500 лв. по първия договор и 8 800 лв. по втория договор, като е
получил от ответника фактури за платените суми, не е навел и доводи за
конкретни недостатъци на изпълненото при приемане на работата. Въззивникът
поддържа направеното от него в първата инстанция възражение за погасяване по
давност на правото да се иска разваляне и по двата договора, като в тази връзка
счита, че съдът не е приложил и разпоредбата на чл.87, ал.5 ЗЗД и неоснователно
е приел, че към 14.03.2018 г. давността не е изтекла. В заключение, моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение изцяло, включително и в частта му
за разноските, по които районният съд не е коментирал своевременно направеното
възражение за прекомерност, като се иска да се постанови ново решение, с което
да се отхвърли предявения иск. Претендира се присъждане на направените разноски
в двете съдебни инстанции.
Във
въззивната жалба е направено доказателствено искане за назначаване от въззивния
съд на съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на въпроса –
осчетоводени ли са представените по делото фактури в счетоводството на ищеца и
на ответника и ползван ли е за тях данъчен кредит. Това искане е оставено без
уважение от настоящия съд, поради липса на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна
„Континентал 99“ ЕООД, подаден
чрез адв.Евгени Атанасов, в който са изложени съображения за неоснователност на
въззивната жалба. За неоснователно се счита възражението на въззивника за
допуснати процесуални нарушения, като се сочи, че обжалваното решение не страда
от релевираните в жалбата пороци. Извършвайки анализ на доказателствата,
въззиваемият излага подробни съображения за основателност на предявения от него
иск и изразява съгласие с приетите от районния съд правни изводи. Оспорват се
като неоснователни и доводите на въззивника за недължимост на претендираните
суми, поради изтегла погасителна давност, като в тази връзка се посочва, че
моментът, от който е започнал да тече давностния срок е преди 3-4 години,
установено от показанията на св.Г.-м. при ответника, поради което към
14.03.2018 г. срокът не е изтекъл и вземането не е погасено. Моли за отхвърляне
на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Не се правят нови доказателствени искания.
Претендира се присъждане на разноските пред настоящата инстанция.
Въззивната
жалба отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, същата е подадена в
законоустановения срок от лице, което има правен интерес от обжалването, поради
което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено следното:
Производството по гр.д.№ 1775/2018 г. по описа на БРС е
образувано по исковата молба, допълнително уточнена с молба от 15.08.2018 г., на
„Континентал 99“ ЕООД, против „Сто“ ЕООД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 13500 лв., представляваща
изплатено възнаграждение по развален договор за изработка, сключен на
30.04.2008 г., и сумата от 8800 лв., представляваща изплатено възнаграждение по
развален договор за изработка, сключен на 14.09.2009 г., ведно със законната
лихва върху главниците от подаване
на исковата молба до окончателното им
изплащане.
Ищецът е изложил
твърдения, че на 30.04.2008г.
в качеството си на възложител е сключил с ответника в качеството му на
изпълнител договор за изработка с предмет монтаж на климатична инсталация в
Хотел „Континентал“ в гр.Бургас. По този договор ищецът
заплатил авансово сума в общ размер на 13500 лв., но ответното дружество не
изпълнило поетото по договора задължение да извърши климатизацията на хотел
„Континентал“, въпреки че на два пъти негови представители през 2016 г. и 2017 г.
посетили хотела, правили опити, но не успели да включат и въведат в
експлоатация климатичната инсталация. В исковата молба са изложени и твърдения,
че между страните е сключен и устен договор за изработка на 14.09.2009 г. по
техническо предложение на ответника за доставка, инсталиране и пускане в
експлоатация на целогодишна слънчева система на обща стойност от 9583 лв., по
който ищцовото дружество е заплатило на ответника-изпълнител сумата от 8800 лв.
Ответникът не изпълнил своето задължение по договора и не пуснал в експлоатация
системата. Твърди се, че поради неизпълнението от ответника и по двата договора,
ищецът му изпратил нотариална покана, връчена на 18.10.2017 г., с която му дал
7-дневен срок да извърши посочените в поканата действия, като при неизпълнение
ще счита договорите за развалени. Тъй като изпълнение не последвало от
ответника и след получаване на нотариалната покана, ищецът развалил двата
договора, за което отново му изпратил уведомление чрез телепоща. По тези
съображения, ищецът претендира осъждането на ответника да му върне заплатените
по двата договора суми от 13500 лв. и 8800 лв., платени на отпаднало основание.
Така предявените
осъдителни искове са с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД.
В срока по
чл.131 ГПК ответното дружество е представило писмен отговор, с който е оспорило
исковите претенции като неоснователни. Ответникът не спори, че между
страните е сключен договор на 30.04.2008 г. за монтаж на климатична инсталация,
като е заявил, че на същата дата е получил в брой авансово сумата от 3500 лв. Посочил
е, че договореното възнаграждение за изпълнителя било в размер на 7696 лв. без
ДДС или 9235.20 лв. с ДДС, от които 50% платими авансово, а останалите платими в
3 дневен срок след приемане на извършеното, като срокът за изпълнение бил 30
работни дни. Заявил е, че договореният монтаж на климатична
инсталация бил изпълнен в срок, като възложителят година по-късно изплатил в
брой и останалата част от дължимото възнаграждение на 2 вноски от по 5000 лв.,
т.е. поради допълнително извършени дейности от изпълнителя, платената сума била
общо 13500 лв. Оспорил е твърденията в исковата молба за неизпълнение от негова
страна на задълженията му по договора от 30.04.2008 г., тъй като с цитирания
договор ответното дружество не е поемало задължение за въвеждане в експлоатация
на климатичната инсталация на хотел ”Континентал”, а съоръженията чилър “Йорк”,
термопомпа и конвектори били доставени от възложителя преди сключването на
договора и пускането в експлоатация и гаранцията им били поети от доставчика. Посочил
е също, че поради забавяне завършването на обекта с 10 години, гаранциите на
съоръженията били изтекли, но ответното дружество оказало съдействие на ищеца
да възстанови контактите си с представителите на фирма ”Йорк”, като
го свързал със сервизен специалист за преглед на чилъра и
термопомпата. Ответникът е изложил и твърдения, че е изпълнил всички договорни
задължения към ищеца, който с действията си е приел работата, като е заплатил
изцяло уговореното възнаграждение и не е направил възражения по работата,
поради което договорът от 30.04.2008 г. е изпълнен и не може да се иска
неговото разваляне. Направено е възражение, че правото да се иска разваляне на
договора е погасено по давност, тъй като е упражнено след изтичане на срока за
упражняването му от ищеца.
Други
възражения в писмения отговор не са направени от ответника, нито е взето
становище по договора от 14.09.2009 г. по техническо предложение на ответника
за доставка, инсталиране и пускане в експлоатация на целогодишна слънчева
система.
В подкрепа на твърденията си
страните са ангажирали доказателства.
С
обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел
за безспорно установено по делото, че между страните са били налице два
договора за изработка от 30.04.2008 г. и 14.09.2009 г., като суми в размер на
13500 лв. по договора от 30.04.2008 г. и сума от 8800 лв. по договора от
14.09.2009г. са изплатени от възложителя на изпълнителя. Предвид това, съдът е
приел, че е установено изпълнение от страна на поръчващия на задължението да
заплати уговореното възнаграждение по договорите. Прието е, че съгласно чл.5 от
договора от 30.04.2008г. срокът на изпълнението му на е до 30 работни дни, а
срок за изпълнение на договора от 14.09.2009 г. не е уговарян, като единствените
данни по делото за момента на изпълнение по двата договора се съдържат в
показания на св.Г., м. при ответника, който е посочил, че на процесния обект
хотел „Континентал“
са работили преди 3-4 години. Съдът е приел също, че по първия договор, въпреки
изричната договореност в чл.11 – приемането на изработеното от изпълнителя да
се извършва с приемателен протокол, в който се описва количеството и качеството
на извършената работа, такъв не е изготвен, като е безспорно, че няма изготвен
приемателен протокол и по втория договор, а при огледа на обекта от вещото лице
не може да даде категоричен отговор за качеството на изпълнение по двата
договора към момента на изпълнението. В тази връзка, БРС е приел, че ответникът не е установил качеството и
стойността на извършената работа, като не е ангажирал доказателства за надлежно
изпълнение по договора, поради което е налице неизпълнение на договорно
задължение от негова страна и за поръчващия-ищец е възникнало правото да поиска
разваляне на двата договора, което същият е упражнил с връчената на ответника
на 18.10.2017 г. нотариална покана. С
разваляне на двустранното съглашение възниква необходимостта всяка от страните
да върне на другата това, което е получила в изпълнение на договора, поради ефектът
на обратното действие – чл.88, ал.1 ЗЗД. В тази връзка, районният съд е счел за
неоснователно направеното от ответника възражение по чл.87, ал.5 ЗЗД, като е
приел, че срокът на погасителната давност започва да тече от момента, в който
правото на разваляне може да бъде осъществено, т.е. от момента на неизпълнение
на задължението, като данните по делото за момента на изпълнение по двата
договора сочат, че то е осъществено едва преди 3-4 години (показанията на св.Г.),
от който момент срокът е започнал да тече и към подаване на исковата молба –
14.03.2018 г. петгодишната давност не е изтекла, поради което правото на ищеца
да се развали договорите не е погасено по давност. По тези съображения, БРС е счел за основателни предявените искове за връщане на сумата от 13500 лв. и сумата от 8800 лв. и е уважил претенциите по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част,
а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата,
т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на
наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд
намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
С оглед събраните
по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона, БОС намира
въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни
изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Страните
не спорят по фактическата обстановка по делото и същата се установява такава,
каквато е изложена в обжалваното решение, поради което не следва да се
преповтарят от въззивния съд събраните пред първата инстанция доказателства. БРС
е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства,
ангажирани от страните, въз основа на които е достигнал до правилни изводи
относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с
тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да
променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради
което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя
и решаващите правни изводи на БРС, че ответникът е неизправна страна по
сключените между страните договори от 30.04.2008 г. и 14.09.2009 г. и същите са
развалени от ищеца на основание чл.87, ал.1 ЗЗД, в резултат на което се дължи
връщане на платените по тях суми от 13500 лв. и 8800 лв., както и за неоснователност
на възражението на ответника по чл.87, ал.5 ЗЗД за погасяване по давност на
правото да се иска разваляне на договорите, т.е. изводите на районния съд за
основателност на исковите претенции по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, които са
формирани въз основа на безспорно установената фактическа обстановка, като намира
тези изводи на БРС за правилни и в съответствие със закона, поради което
препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във
въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд,
следва да се отбележи следното:
Неоснователни
са възраженията на въззивното дружество за допуснати от първата инстанция
нарушения на чл.146 ГПК във връзка с разпределението на доказателствената
тежест. В случая, от данните по делото е видно, че в изготвения от БРС доклад с
определението му по чл.140 ГПК, районният съд е квалифицирал исковите претенции
и е разпределил доказателствената тежест между страните съобразно заявените от
тях твърдения и възражения, като са им дадени конкретни и ясни указания. Освен това, първоинстанционният съд е дал възможност на
страните, в т.ч. и на въззивника, в хода на производството да сочат и
представят доказателства в подкрепа на твърденията и на възраженията си, като
същите са ангажирали относими доказателства за установяване на релевантните за
спора факти, поради което процесуалните им права не са били ограничени. Ето
защо, в случая не може да се приеме, че е налице съществено процесуално
нарушение, дори и доклада на съда да е бил непълен, тъй като това не е довело
до накърняване на правата на въззивното дружество-ответник.
В тази връзка, напълно неоснователно се твърди от въззивника, че не са му били дадени от съда точни указания, че в негова
тежест е установяване на обстоятелството за изпълнение на договорното му
задължение за извършване на уговорената работа. Видно е, че с доклада на делото
районният съд е указал на ответника, че следва да докаже всички свои
правопогасяващи, правоизключващи, правоотлагащи и правоунищожаващи възражения,
които прави в производството, включително и съществуването на основание да
задържи сумите. Така дадените указания са достатъчни, като за съда не
съществува задължение да указва на страната как точно и с какви доказателствени
средства следва да доказва твърденията и възраженията си. В случая, след като
ответникът твърди изпълнение на поетите от него договорни задължения, то той
носи тежестта да установи фактите и обстоятелствата, свързани с изпълнението на
уговорената работа, т.е. да установи основанието за задържане на платените му
суми, за което изрично му е указано от съда. А що се касае до възражението в
жалбата, че съдът не е указал кой следва да докаже каква работа е уговорена да
бъде извършена по вид, обем и качество, следва да се посочи, че това се отнася
до доказателствената тежест на ищеца, за което на същия са дадени указания,
като ответникът не може да защитава чужди права.
Неоснователни са и възраженията във въззивната жалба, че
е налице неяснота кой договор се счита за развален от ищеца и на какво
основание. Така заявеното възражение на първо място е преклудирано, тъй като
същото не е заявено в писмения отговор на ответника. Освен това, в исковата
молба ясно е посочено, че ищецът счита за развалени и двата договора от
30.04.2008 г. и 14.09.2009 г., поради неизпълнение на задълженията на ответника
да въведе в експлоатация климатичната инсталация по първия договор и
непускането в експлоатация на целогодищната слънчева система по втория договор.
Настоящата инстанция не споделя доводите на въззивника и
за допуснато процесуално нарушение от районния съд, изразяващо се в това, че в
първото заседание не бил изслушан доклада по делото, а в периода между двете
съдебни заседания за първи път били представени доказателства, приобщени към
доказателствения материал, без да е обсъдено как те рефлектират на съдебния
спор и по този начин ответникът бил поставен в невъзможност да прецени кои са
правно релевантните факти, за които носи доказателствена тежест. Следва да се
отбележи, че в първото по делото заседание пред БРС не е пристъпено към доклад
на делото по искане и на двете страни, като с оглед възраженията на ответника
за липса на данни в исковата молба за втория договор, съдът е дал указания на
ищеца да конкретизира претенцията си по договора от 14.09.2009 г. Именно във
връзка с дадените му указания, ищецът е направил уточнения и е представил
писмени доказателства, касаещи този договор, които са връчени на ответника за
становище, а доказателствата са приети в следващото съдебно заседание, в което
е извършен и окончателния доклад на делото, като са страните са направили и
съответни доказателствени искания, уважени от съда. Поради това, не може да се
приеме, че посочените доказателства не са били представени в нарушение на
закона, като не е налице твърдяното във въззивната жалба процесуално нарушение,
допуснато от БРС. Тук следва да се има предвид също, че при приемането на
доказателства съдът не е длъжен да обсъжда как те рефлектират на съдебния спор,
тъй като анализът и преценката им се извършва с крайния съдебен акт. А що се
отнася до възражението, че ответникът бил поставен в невъзможност да прецени
кои са правно релевантните факти, за които носи доказателствена тежест, следва
да се посочи, че указания за това са му дадени от съда с определението по
чл.140 ГПК.
Ето защо, въззивният съд намира, че не са налице
допуснати от първата инстанция нарушения на процесуалните правила, като
изложените в този смисъл възражения във въззивната жалба са неоснователни.
Неоснователни са и възраженията на въззивника за
необоснованост на обжалваното решение. В тази връзка, въззивният съд намира за необходимо да
отбележи, че първата инстанция е събрала необходимите, допустими и относими
доказателства, ангажирани от страните, като обжалваното решение е постановено
след анализ на доказателствения материал и в съответствие с приложимите
законови разпоредби.
В конкретния случай, по делото е установено, че между
страните е сключен договор за изработка от 30.04.2008 г. за монтаж на
климатична инсталация и договор за изработка от 14.09.2009 г. за монтаж на
целогодишна слънчева система, по които са платени авансово от ищеца на
ответника сумата от 13500 лв. по първия договор и сумата от 8800 лв. по втория
договор. Този извод на съда се потвърждава както от събраните писмени
доказателства (договори за изработка,
ККС, фактури), така и от обясненията на управителя на ответното дружество ,
дадени по реда на чл.176 ГПК. Действително, с договора от 30.04.2008 г.
ответникът е приел да изпълни монтаж на климатична инсталация в обекта на ищеца
хотел „Континентал“ гр.Бургас, но това в никакъв случай не означава, че в
предмета на договора не е включено и задължението на изпълнителя за въвеждане в
експлоатация на климатичната инсталация. Съгласно клаузата на чл.8 от договора,
изпълнителят се е задължил да поеме гаранционното обслужване 12 месеца от
датата на приключване на монтажа, като за повреди, които не са с технологичен
характер, изпълнителят не носи отговорност и не поема гаранционно обслужване. Освен
това, от приетата като доказателство количествено-стойността сметка, неоспорена
по делото, е видно, че в дейностите, за които ответникът се е задължил да
извърши, са включени и остойностени – зареждане с фреон, хидравлични проби,
свързване съоръжения, свързване нагревателни секции, свързване чилър, т.е. все
действия по привеждане в действие на климатичната инсталация. Следователно,
няма как да се приеме тезата на въззивното дружество, че предметът на договора включва
единствено изграждането на климатичната инсталация в обекта на ищеца. Такова
твърдение е най-малкото нелогично, доколкото под монтаж на една инсталация се
разбира не само фактическото монтиране на отделните нейни елементи, но и
тяхното свързване така, щото инсталацията да може да се пусне в експлоатация.
Това означава, че след монтирането и свързването на съоръженията е необходимо
да се разбере дали инсталацията работи, т.е. същата да се пусне в експлоатация,
за да може ако има някакъв технологичен проблем, т.е. проблем по привеждане в
действие на инсталацията, той да бъде отстранен, с оглед правилното й
функциониране. Именно такива действия са остойностени в КСС и такова задължение
е поел и ответника с подписването на договора от 30.04.2008 г. в чл.8 от същия
– да поеме гаранционното обслужване на климатичната инсталация и да отстранява
повреди, които са с технологичен характер, което няма как да се случи, ако
изпълнителят не въведе в експлоатация цялото съоръжение. Ето защо, настоящата
инстанция намира за неоснователни и несъстоятелни възраженията във въззивната
жалба, че с договора от 30.04.2008 г. ответникът-изпълнител не е поемал
задължение да въвежда в експлоатация климатичната инсталация.
Предвид горното, въззивният съд намира, че ответникът не
е изпълнил задълженията си по договора от 30.04.2008 г., тъй като същият е
монтирал съоръженията по климатичната инсталация, но не я е въвел в
експлоатация, както правилно е приел и районния съд. Този извод не се променя
от становището на вещото лице по приетата пред БРС съдебно-техническа
експертиза, че когато се купуват такива съоръжения, фирмата производител си
изпраща техен представител за монтажа, а доводите на въззивника, че той не
притежава подобна компетентност, съдът намира за недоказани. Както се посочи
по-горе, че след като ответникът е поел задължение да монтира климатичната
инсталация, то той се е задължил и за пускането й в експлоатация, с оглед
поетата от него отговорност по чл.8 от договора от 30.04.2008 г., поради което
всички изложени в този смисъл възражения са неоснователни. Следователно,
ответното дружество се явява неизправна страна, предвид неизпълнението на
договорните му задължения и доколкото ищецът му е заплатил авансово сумата от
13500 лв., последният е изправен кредитор и има право да развали договора,
поради неизпълнение, което той е сторил с отправената до изпълнителя нотариална
покана. На плоскостта на горните съждения стои и въпроса относно неизпълнението
по договора от 14.09.2009 г. за монтиране на целогодишна слънчева система.
Сключването на договора не се оспорва от ответника, както авансовото плащане по
него от ищеца на сумата от 8800 лв., видно от изявленията на управителя на
дружеството по реда на чл.176 ГПК, от които става ясно още, че изградената
система не е въведена в експлоатация. Следователно и по този договор ищецът е
изправна страна и има право да го развали, поради неизпълнението на ответника.
В тази връзка, въззивният съд намира за неоснователно
възражението на въззивника, че БРС не е обсъдил приемането на работата от
страна на възложителя, което се установявало с факта на плащането от него на
сумите от 13500 лв. и 8800 лв. От писмените доказателства по делото се
установява, че в случая е извършено авансово плащане на посочените суми по
двата договора, което е изрично отбелязано в издадените от ответника и
подписани от него фактури. При това положение, няма как да се приеме, че
авансовото плащане е равнозначно на приемане, доколкото се касае до
предварително плащане на все още неизвършена работа. А обстоятелството, че
работата не е била завършена към момента на плащането се установява категорично
от ангажирания от ответника свидетел Ч. Г.(служител-м. на изпълнителя), който е
работил на процесния обект, като същият е заявил в показанията си пред районния
съд, че са работили на обекта преди 3-4 години, т.е. монтажът на двете
инсталации е бил извършван през 2014-2015 г. Настоящата инстанция намира, че
показанията на св.Г. са обективни и правилно са били кредитирани от районния
съд при преценката им по чл.172 ГПК. Освен това, съгласно уговорките в чл.11 от
договора от 30.04.2008 г., приемането на изработеното се извършва с приемателен
протокол, в който се описва качеството и количеството на извършената работата,
а по делото е безспорно, че такива приемателни протоколи не са съставяни и по
двата договора за изработка. В този смисъл, настоящият съд намира, че не е
налице приемане на работата от възложителя, поради което и същият няма как да
направи възражения по качеството на изпълнението на неприетата работа. Ето
защо, тези възражения на въззивника също са неоснователни.
Въззивният съд не следва да се произнася по възражението
във въззивната жалба, че съдът не е съобразил нормите на чл.87, ал.4 и чл.265 ЗЗД.
Тук следва да се отбележи, че подобни възражения не са били направени от
ответника в писмения му отговор по чл.131 ГПК, поради което и не са били
обсъждани от районния съд, който няма правомощието служебно да се произнася по
доводи, които не са наведени от страната. Поради това, заявените едва с
въззивната жалба такива възражения са преклудирани.
Неоснователно е ивъзражението на въззивника за
неправилно приложение от районния съд на разпоредбата на чл.87, ал.5 ЗЗД, съгласно
която правото да се разваля договора се погасява с петгодишна давност. Съгласно
чл.114, ал.1 ЗЗД,
давността започва да тече с настъпване на изискуемостта на вземането. В случая,
началният момент, от който възложителят може да претендира разваляне на
договора, е изтичане срока на изпълнението му. В конкретния случай, в договора от 30.04.2008 г. е
посочен срок за изпълнение 30 работни дни, без посочен начален момент, а в
договора от 14.09.2009 г. не е посочен срок, като от гласните доказателства по
делото (св.Г.) е установено, че изпълнението и по двата договора за
изработка е започнало през 2014-2015 г., поради което петгодишният давностен
срок по чл.87, ал.5 ЗЗД е започнал да тече от този момент и същият не е изтекъл
към датата на подаване на исковата молба – 14.03.2018 г. Ето защо, правото на
ищеца да иска разваляне на договорите не е погасено по давност, както правилно
е приел и БРС, а възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.
Предвид горните съображения, въззивният съд намира, че
като не е изпълнил задълженията си по договора за изработка от 30.04.2008 г. и
по договора за изработка от 14.09.2009 г., т.е. при невъвеждане в експлоатация
на климатичната инсталация и на слънчевана система в обекта на ищеца, ответното
дружество се явява неизправна страна по облигационното правоотношение, поради което дължи връщане на авансово платените му суми от
13500 лв. по първия договор и от 8800 лв. по втория договор, платени на
отпаднало основание.
Като е достигнал до същите правни изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
При този изход на делото и направените от двете страни
искания за разноски, съдът намира, че на въззивника такива не му се следват,
като на основание чл.78, ал.3 ГПК същият следва да заплати на въззиваемия
сумата от 1000 лв. за направените пред БОС разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран
от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно
решение № 2726/31.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 1775/2018 г. по описа на
Районен съд – гр.Бургас.
ОСЪЖДА „„СТО“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр.Бургас, ж.к.“Славейков“, бл.63, вх.5, ет.7, представлявано от
управителя Красимир Стоев, подадена чрез пълномощник – адв.Марина Стоева, да заплати на „КОНТИНЕНТАЛ 99“ ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр.Б., ж.к.“Л.“, бл.*, вх.*, ет.*,
представлявано от Георги Драгнев, сумата от 1000.00 лв. (хиляда лева) за направените във въззивното
производство пред БОС съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване (чл.280, ал.3 ГПК).