Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                          гр. София, 10.12.2020 год.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

                   ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Мл. съдия Димитринка Костадинова –

Младенова

          

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитринка Костадинова в.гр.дело № 3763 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 295620 от 06.12.2019 год., постановено по гр. дело № 35833/2019 год. по описа на СРС, ГО, 140 състав, С.О.е осъдена да заплати на Н.Д.А. по искове с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата  в размер на 691.89 лв., ведно със законната лихва  от датата на подаване на исковата молба – 21.06.2019г. до погасяването, представляваща обезщетение за имуществени вреди – разходи за лечение за периода 03.12.2018г. до 17.12.2018г., причинени  на ищцата вследствие на лечение на претърпяно от ищцата увреждане на здравето – счупване на горен край на лакътната кост – закрито, дясно, охлузна  рана на дясна длан, настъпило на 30.11.2018г. в резултат на подхлъзване на ищцата на заледен и непочистен тротоар на ул. „Мила родина“, намираща се в гр. София,  Ж.К. „Стрелбище“, при движение на ищцата по ул. „Мила родина“ в посока бул. „П.Ю. Тодоров“ към спирка „Иван Вазов“ на автобус № 102. Със същото решение ответникът С.О.е осъдена на основание чл. 78, ал.1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 610 лв. представляваща разноски по производството съобразно уважената част от иска.                                             

    Срещу решението, с което  е уважени предявеният иск е подадена в  законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Столична община. Жалбоподателят поддържа, че решението на СРС е  неправилно  и постановено при грубо нарушение на материалните и процесуалните норми на закона.  Твърди, че от мотивите на решението не става ясно къде е настъпил твърденият инцидент и дали това място е общинска собственост.Твърди, че частта от тротоара, върху който се е случил инцидента е етажна собственост на съответните сгради. Съгласно чл. 67, ал.1 т. 2 от Наредбата за управление на отпадъците и поддържане и опазване на чистотата на територията на С.О.почистването на тротоарите пред и около сградите  от сняг  и лед е задължение на собствениците на сградите. Освен това оспорва се наличието на предпоставките на чл. 49 ЗЗД. Сочи, че в обжалваното решение не били обсъдени и направените възражения за съпричиняване на вредоносния резултат, поради липса на съобразителност и предпазливост при преминаване по тротоара и тези за прекомерност на присъденото обезщетение. Не било установено наличието на пряка и непосредствена връзка между щетите и твърдяното увреждащо деяние. При условията на евентуалност счита, че обезщетенията следва да бъдат определени съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 2676 ГПК ответницата по жалбата Н.Д.А. чрез процесуалния представител адв. Д.Г. К. е депозирала отговор, в който изразява становище за неоснователност на въззивнат жалба. Излага подборни съображения, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част. Претендира разноски за въззивна инстанция. 

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията насрещните страни, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

Въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и гласни доказателства чрез разпита на свидетелката Д.Й.Р., която е била очевидец на инцидента,  които при преценката им, следва да бъдат ценени като ясни, убедителни, житейски логични, обективни – тъй като са изградени на преките й възприятия и не се опровергават от останалия доказателствен материал по делото, както и от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-медицинската експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, въззивният съд приема за установено, че на 30.11.2018 год. около 19 часа, свидетелят Р. и ищцата Н.А.  се прибирали от работа и се движели пеша по тротоара на ул. „Мила родина“. Улицата се намира в гр. София, ж.к. „Стрелбище“. Двете жени се движели в посока  бул. „П.Ю. Тодоров“ към спирка „Иван Вазов“ на автобус по линия 102. Ищцата се подхлъзнала и паднала на заледения тротоар.  В резултат на това падане получила следните увреждания: счупване на горния края на лакътна кост – закрито, дясно, охлузна рана на дясна длан.

Първоначално приложеното на ищцата лечение на ищцата в деня на инцидента  било консервативно – поставяне на гипсова шина. След влошаване на състоянието й на 03.12.2018г. ищцата А. постъпила за лечение в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“.  След консултация  с ренгенолог  и травматолог било взето решение за провеждане на оперативна интервенция, с оглед възстановяване на увредената лакътна става. Извършена е кръвна репозиция на  фрактурата, като с оглед предотвратяване разместването на костните фрагменти  е поставена остеосинтеза. Установено е по делото, че след изписването от лечебното заведение  ищцата е продължила лечението си в домашни условия при спазване на следстационарен режим.  

От представените писмени доказателства е установено, че за извършената оперативна интервенция, както и за проведеното лечение в периода 03.12.2018г. до 17.12.2018г. ищцата е направила разходи в общ размер на 691.89 лв., за които са издадени разходооправдателни документи, приложени към делото. 

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа – виж Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа.

Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно задължение за действие. В този смисъл, за да е противоправно бездействието на служители на Столична община, то трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по ремонт и поддържане на процесния общински пътен участък.Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за пътищата /ЗП/, пътищата са републикански и местни, като последните са общински и частни. Общинските пътища са публична общинска собственост – чл. 8, ал. 3 ЗП, като тяхното изграждане, ремонт и поддържане се осъществява от общините съгласно законовата разпоредба на чл. 31 ЗП.  

Доводът на въззивника С.О.за липса на пасивна материалноправна легитимация с оглед мястото, където е осъществен инцидентът и вмененото задължение на собствениците на недвижими имоти да почистват тротоарите и входовете пред жилищата си е неоснователно.  При съвкупен анализ на разпоредбите на чл. 31, ал.1 ЗП, чл. 5, ал.1 и 2 ЗП, §1, т.2 от ДР на ЗП настоящият съдебен състав намира, че процесният инцидент се е осъществил на тротоар, представляващ част от път - публична общинска собственост на С.О./съгласно чл. 8, ал.3 от Закона за пътищата, вр. чл. 3, ал.2, т.1 ЗОС/ и като такава задължение на Общината е да поддържа същия в безопасно и изправно състояние, с оглед вменените й задължения по чл. 31 от ЗП и чл. 167, ал.1 от ППЗП. Съдът не споделя доводите на въззивника, че с оглед чл. 67, ал.1, т. 2 от Наредба а управление на отпадъците и поддържане и опазване на чистотата на територията  на Столична Община, собствениците и ползвателите на недвижими имоти или части от тях са длъжни да поддържат и почистват тротоарите в границите, съответстващи на имота. От страна на ответника не са ангажирани и доказателства, че територията на която е станал инцидентът, е определена по съответния ред,  за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване като прилежаща към сграда в режим на етажна собственост. От това следва, че отговорност за причинените на ищеца вреди следва да носят собствениците или ползвателите на сградата, в близост до която е настъпило увреждането. Освен това според показанията на ищцата и свидетелката Р. на мястото на инцидента е нямало сгради, а само зелена площ.

Безспорно е, че Столична Община, като юридическо лице, осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. Поддържането на пътищата и тротоарите включва полагането на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за защита на неговите съоръжения и принадлежности, а текущият ремонт включва работите по отстраняване на локални повреди по настилката и пътните принадлежности, причинени от нормалната експлоатация на пътя – чл. 47 от Правилника за приложение на Закона за пътищата /ППЗП/. Следователно на общината е вменено задължението да ремонтира и поддържа общинските пътища и прилежащите към тях тротоари, в състояние, отговарящо на изискванията на движението, в т.ч. полагане на дължимата грижа за снегопочистване и осигуряване на безопасно придвижване на пешеходците – виж и чл. 167, ал. 1 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/.

В частност именно противоправното бездействие на служители  на С.О.по поддържането на процесния пътен участък е довело до неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП, поради което са налице предпоставките по чл. 49, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника за причинените на ищцата имуществени вреди. ЗП предвижда общо и абстрактно задължение на ответника да поддържа общинските пътища и прилежащи тротоари, без значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасно движение по тях.

Следващите спорни между страните въпроси във въззивното производство са свързани с настъпването на твърдените имуществени вреди, техният размер и наличието на принос на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат.

Сумите за лечение, лекарства, медицински консумативи, лечение, медицински услуги и пр. намаляват имуществената сфера на увредения. Те представляват пряка и непосредствена последица от причиненото увреждане. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 7 на Постановление № 4 от 23.12.1968 год., Пленум на ВС, когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ и пр., следва да се събират доказателства за необходимостта от такива разходи и за действителното им извършване, както и за техния размер. Т.е. на репарация подлежат действително вложените средства – с тях имуществената сфера на пострадалия е реално намаляла. Размерът им се установява с доказателства за действително разходваните от увредения суми, а ако такива доказателства няма – чрез експертиза за стойността на стоките, услугите и лечението към датата на извършване на съответния разход. – виж Решение № 307 от 01.08.2014 год. на ВКС по гр. дело № 773/2012 год., IV г. о., ГК.

В разглеждания случай е установено въз основа на писмените доказателства по делото – епикризи, фактури, рецептурни бланки, протоколи за извършени услуги по профилактика и рехабилитация, фискални бонове, гласните доказателства чрез разпита на свидетелката Д.Й.Р., както и от заключението по съдебно-медицинската експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че  телесните увреждания, които е получила ищцата са  в резултат на описания инцидент. Установено е безспорно и, че с оглед лечението на фрактурата на лакътната кост на лявата ръка извършените разходи за закупуване на голям остеосинтезен пакет, медицински консумативи и медикаменти са били необходими за нейното лечение. В този смисъл обоснован се явява изводът на първоинстанционния съд, че горепосочените имуществени вреди са действително настъпили в резултат на увреждането – чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Следователно и при съобразяване на заключението по съдебно-медицинската експертиза въззивният съд приема, че е доказано реалното настъпване на твърдените имуществени вреди  в размер на претендирания размер от 691.89 лв.

Възражението на ответника за съпричиняване се явява неоснователно, поради следните съображения:

Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, респ. увеличил е техният размер /или необходимо е действията или бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие, но не е необходимо наличието на вина/. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна – ответника – виж т. 7 от ППВС № 17/1963 год. и т. 7 от Тълкувателно решение № 1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК.

В разглеждания случай по делото е установено единствено, че на 30.11.2018 год., около 19.00 ч., ищцата се е движела по тротоара на ул. „Мила родина“ в посока на спирка на градски транспорт,  като на мястото на инцидента не е било почистено от сняг и лед. Така установените факти сочат на еднозначния извод, че ищцата се е движела по тротоар, съгласно разпоредбите на ЗДП. Същевременно не са ангажирани каквито и да било доказателства, че поведението е ищцата е допринесло за настъпването на вредите, а именно че същата не е положила дължимата за здравето си грижа, като се е движела бързо, невнимателно и непредпазливо, в т.ч. за значението на тези обстоятелства за начина на настъпване на уврежданията и тяхната степен, а доказателствената тежест в тази насока е била на ответника.

Изводите на въззивния съд съвпадат напълно с тези, изложени от СРС. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

 

По отношение на разноските:

        С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК  отговорност за разноските в настоящото производство носи ответникът. С оглед на обстоятелството, че от страна на въззиваемата страна - ищец  не са представени доказателства за реално  направени разноски, то такива не следва да се присъждат.

    На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

 

Предвид изложените съображения, съдът

                              

                                             Р     Е     Ш     И     :  

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 295620 от 06.12.2019 год., постановено по гр. дело № 35833/2019 год. по описа на СРС, ГО, 140 състав.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ:  1.                           2.