Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 9109 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 120004 от 20.05.2019
г., постановено по гр. д. № 79177/2015 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 66-ти състав, първоинстанционният съд е
отхвърлил предявения от „Ф.Е.-****”
ЕООД, ЕИК *******, срещу „Д.Ф.” АГ-ВВД, Република Австрия, иск за заплащане на
сумата в размер на 4 700 евро, представляваща застрахователно обезщетение по
застраховка „Гражданска отговорност" за извършени от ищеца разходи за
транспортна услуга в размер на 3 700 евро и за пренатоварване на стока,
намираща се в увредено ремарке в размер на 1 000 евро, причинени в резултат на
(пътно-транспортно произшествие) ПТП, настъпило на 15.12.2012 г. в град Шлинс,
Австрия, по вина на водача на моторно превозно средство марка „Шкода”, модел
„Октавия”, с рег. № *****, застрахован при ответника по застраховка „Гражданска
отговорност" към датата на инцидента, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба до окончателното плащане. На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, съдът е разпределил отговорността за разноските по делото.
Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „Ф.Е.” ЕООД, в която се излагат доводи
за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение. Поддържа се, че
неправилно районният съд е приел, че претендираните вземания не са в пряка-причинна
връзка с процесния инцидент, както и че отговорността на застрахователя не
следва да бъде ангажирана по отношение на разходите за репатриране на
увреденото ремарке в Гърция. Посочено е, че за да бъде довършен превоза, по
време на който е настъпило произшествието, възложителят е изпратил друго
ремарке, което да пресортира стоката, като за сторените допълнителни разходи е
издал представената по делото фактура на стойност 1000 евро. Съобразно
изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените осъдителни
искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната
страна – „Д.Ф.” АГ-ВВД,
Република Австрия, в който е заявено становище
за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). С оглед данните по делото и в рамките на правомощията
си, предвидени в чл. 269 ГПК, въззивният съд намира обжалваното решение за
правилно в допустимата му обжалвана част. В тази насока настоящата съдебна
инстанция напълно фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно
наведените във въззивната жалба непреклудирани доводи, които очертават и
предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Предмет на
делото е частно-правен спор с международен елемент. Доколкото приложимо в
разглеждания случай е правото на държавата, в която е настъпила вредата, по
делото са събрани доказателства относно съдържанието на чуждото право – това на
Република Австрия.
Прекият иск на увреденото лице спрямо
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност" е уредено в
австрийския закон за застраховката „Гражданска отговорност" при
използване на МПС от 1994 г., като съгласно § 26 от същия, пострадалата трета
страна може да предяви полагащия й се иск за обезщетение за вреди в рамките на
съответния застрахователен договор и срещу застрахователя (право на пряк иск).
Прието е, че към застрахователя по гражданска отговорност може да се предяви
иск дотолкова доколкото е задължен титулярът на застрахователната полица.
Основният принцип на обезщетяване е възстановяването в натура - § 1323 от Общия
граждански кодекс, т. е. възстановяването на това фактическо състояние, което
би било налице, в случай че вредоносноното събитие не е настъпило. Предвидена е
възможност пострадалото лице само да отстрани щетите или да възложи
отстраняването им на трета страна и да изиска разходите за възстановяването в
натура (ремонтните разходи) от лицето причинило щетите. От анализа на
приложимата правна уредба се налага извод, че на обезщетяване подлежат и
необходимите разноски свързани с транспорта на увредения автомобил в случай, че
същият е неизползваем, както и тези за претоварване на товара, доколкото обаче
същите са били пряка и непосредставена последица от произшествието и
предприетите действия са били необходими, целесъобразни и икономически
обосновани с оглед задължението на пострадалия да сведе до минимум щетите.
С оглед непреклудираните
доводи на въззивника, изложени във въззивниата жалба, основният спор между
страните се концентрира върху обстоятелствата налице ли е основание за
заплащане на обезщетение от страна на ответника в предявения размер, съответно
при установяване на вземане на ищеца, погасено ли е същото по давност.
При съвкупна
преценка на събраните писмени доказателства по делото, въззивният съдебен
състав намира, че по делото не е установено от ищеца при условията на пълно и
главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, претендираните
имуществени разходи в общ размер на 4 700 евро да са в причинна връзка с процесния инцидент, реализиран на
15.12.2012 г. в Австрия по вина на водач, чиято гражданска отговорност към
датата на произшествието е застрахована при ответника. В тази връзка, на първо
място, съдът съобрази, че с оглед основанието на фактурите, издадени по повод
претендираните вземания, не се установява същите да са извършени на твърдените
в исковата молба основания. В исковата молба се сочи, че за претендираното
вземане в размер на 3 700 евро за репатриране на увредения при
пътно-транспортното произшествие ремарке – хладилен фургон, с рег. № 9414 СТ, е
издадена фактура № 3483/2012 от 31.12.2012 г. (л. 13 от делото пред СРС).
Посоченото в нея основание не кореспондира със заявеното в исковата молба
репатриране ремаркето в Гърция. Същото е, както следва: „товарен превоз с
ремарке 9421 СТ от Холандия до Австрия за прехвърляне на ремарке 9424 СТ и
транспорт до Гърция”. Видно от посоченото във фактурата, сумата от 3 700
евро, включва цена за осъществен товарен превоз с друго ремарке от Холандия до
Австрия, включително прехвърляне на процесното ремарке до Гърция. Не се
установява пряка причинна връзка между извършения разход за превоз на ремарке
от Холандия до Австрия, което впоследствие да превози процесното до Гърция и
инцидента. В тази насока е необходимо да се посочи и че по делото не са
ангажирани доказателства за възникнала необходимост от извършване на
обсъжданите превози – наемане на ремарке от различна от Австрия държава, което
да превози увреденото ремарке в друга държава, различна от държавата, в която
се намират седалището и адреса на управление на собственика на увреденото
моторно превозно средство. Съществено в случая е и че съгласно приложимото
право – Австрийския закон за застраховката „Гражданска отговорност” при
използване на МПС от 1994 г. (ЗЗГОИМПС 1994 г.), ако вследствие на произшествие
един автомобил стане неизползваем, тогава попринцип следва да се обезщетят и
необходимите разходи за неговия транспорт до автомобилен сервиз. Ако за отстраняване
или намаляване на вредата стане необходимо претоварването на товари от
увредения автомобил в друг атомобил – това също е подлежаща на възстановяване
щета. Независимо от това, обаче, пострадалото лице винаги е задължено да свежда
до минимум щетите, като предприеме целесъобразни и икономически обосновани
действия, тоест необходимо е да се изследва възпроса дали в конкретната
ситуация разумен средностатистически човек би предприел такива мерки. В
процесния случай , освен че не се установи да са в пряка причинна връзка с
инцидента, въззивният съд намира и че наемането на ремарке от Холадния и
превозването с него на процесното ремарке от Австрия до Гърция не попадат в
хипотезата на разумни разходи. Предвид изложеното, исковата претенция за
имуществения разход в размер на 3 700 евро е неоснователна и на това
основание. В приложимият ЗЗГОИМПС 1994 г. изрично е предвидено, че допълнителни
разходи вследствие на нецелесъобразни или икономически необосновани действия на
пострадалото лице не подлежат на обезщетяване.
Неоснователна е
исковата претенция за сума в размер на 1000 евро, представляваща имуществен
разходи за пренатоварване на стока, намираща се в увредено
ремарке. На първо място, твърдяното основание на вземането не кореспондира с
основанието на представената във връзка с него фактура № 3484/12 от 31.12.2012
г. (л. 15 от делото пред СРС) – „приспадаща се сума за щетите”. От ищеца не са
ангажирани други доказателства, насочени към доказване на същото. По делото не
се установява и към момента на инцидента в ремаркето да е била натоварена
стока, която впоследствие да е натоварена на друго превозно средство.
За пълнота е необходимо да се посочи, че извод
за неоснователност на исковете следва и от факта, че от
неоспореното от ищеца писмо от 23.01.2013 (л. 85 и сл. от делото пред СРС), се
установява, че на 23.01.2013 г., след издаване на процесните фактури и плащане
на същите чрез извършено прихващане, ищецът е отправил извънсъдебна претенция
към ответника за плащане на обезщетение в общ размер на 22 346, 31 евро, от
които 19 724, 71 евро – щети по ремаркето, 1289 евро – разходи за спасителни
дейности, 1332, 60 евро – разходи за експерт, като процесните суми не са
заявени за плащане. Обсъжданото писмо, ценено в съвкупност с останалите
представени по делото писмени доказателства, обосновават извода, че процесните
вземания не са доказани пълно и главно от ищеца, поради което и предявените
искове правилно са отхвърлени, като неоснователни, от районния съд. Във връзка
с възраженията на въззивника е необходимо да се посочи, че въпросът дали
претендираните суми с писмото от 23.01.2013 г. са заплатени от ответника е
ирелевантен за предмета на спора, който касае различни вземания, като в
депозираната писмена защита пред първоинстанционния съд (л. 189 и сл.) е направено
изявление от процесуалния представител на ищеца, че ответникът действително е
заплатил обезщетение за имуществени вреди във връзка с процесния инцидент,
касещо вредите по ремаркето, разходи за спасителни дейности и за експерт.
В обобщение, по изложените съображения и с оглед
съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното съдебно решение
следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3
вр. чл. 273 ГПК право на разноски има въззиваемия. Такива не се претендират,
поради което и съдът не дължи произнасяне във връзка с тях.
По аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
пред ВКС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
120004 от 20.05.2019 г., постановено по гр. д. № 79177/2015 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 66-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.