Р Е Ш Е Н И Е № 350

гр. Сливен, 27.10.2023  год.

В   И М Е Т О  НА  Н А Р О Д А.

 

СЛИВЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД- I състав,  в съдебно заседание  на девети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

                                  Съдия: СЛАВ БАКАЛОВ

при секретаря                         Ваня Фърчанова        като разгледа докладваното от съдия Слав Бакалов            административно  дело № 20237220700297/2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД), във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.

Образувано е по жалба на В.К., г. на У., р. на *** г., с ЛНЧ **********, чрез адв. М.П. *** против Заповед № ЗСПД/Д-СН-ТВ/1103/04.07.2023 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Твърдица, с която на основание чл. 8д от Закона за семейните помощи за деца и чл. 1 от ППЗСПД е отказано на В.К., с адрес: ***, отпускането на месечна помощ за едно дете, а именно за М.К. по чл. 8д, ал. 1 от Закона за семейните помощи за деца.

В жалбата се твърди, че са установени обстоятелствата даващи възможност за предоставяне на семейна помощ за детето М.К., който бил с определен процент т. н. в размер на 65%. На оспорващата и детето бил предоставен статут на в. з. по ЗУБ. Твърди, че при издаването на административния акт е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, като административният орган не е обсъдил всички факти от административната преписка. Твърди, че жалбоподателката имала право да получи посочената помощ. Моли съда да постанови решение, с което отмени обжалваната заповед и върне преписката за ново произнасяне на административния орган. . Претендира разноски под формата на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

В съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. М.П., преупълномощена от „Еднолично адвокатско дружество М.П.“***, поддържа жалбата.

В съдебно заседание ответната страна - Директор на Дирекция „СП“ – Твърдица, изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли същата да бъде отхвърлена.

От събраните доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:

В.К., г. на У., р. на *** год. е ч. с предоставена в. з. № *********, издадена от Държавната Агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България, притежаваща личен номер на ч. **********, заедно с децата си под 14 години Е.  р. на *** г. и М.р. на *** г. (л.9-10) Съгласно ЕР № 93107 от 22.06.2023 г. на ТЕЛК при МБАЛ „Д-р Иван Селимински“ на детето М.е определена ТНР в размер на 65 %, с ч. п. и срок до 01.06.2025 г. (л.11) На 27.06.2023год. К. е подала в Дирекция „Социално подпомагане" Твърдица заявление- декларация с вх. № ЗСПД/Д-СН-ТВ/1103/27.06.2023г. за отпускане на месечни помощи за отглеждане на дете с т. у. по чл. 8д, ал. 1 от Закона за семейните помощи за деца.(л.20)  С оспорената заповед е отказано изплащането на месечна помощ за детето М., тъй като лицето не отговаря на чл. 3, т. 5 от ЗСПД.

Горната фактическа обстановка е несъмнена. Същата се установява въз основа на събраните по делото писмени доказателства и изявленията на страните.

Въз основа на тази фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По допустимостта на жалбата:

Жалбата е допустима - подадена е от лице, което пряко е засегнато от издадения и обжалван административен акт т.е. има правен интерес от оспорването по смисъла на чл.147 ал.1 от АПК. Оспорената заповед е връчена на жалбоподателката на 10.08.2023 г., а жалбата против нея е подадена на 21.08.2023 г., т.е. в срока по чл.149 ал.1 от АПК.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган по смисъла на чл. 10, ал. 4 във връзка с ал. 5 от ЗСПД.

При издаване на оспорения акт е спазена установената форма – заповедта е писмена и е мотивирана – в съответствие със специалната норма на чл. 10, ал. 5 от ЗСПД. Административният акт съдържа изискуемите от разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от АПК съществени реквизити. В административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. 

Оспорената заповед е постановена в противоречие с материалноправните разпоредби и в несъответствие с целта на закона, което обуславя нейната незаконосъобразност - отменителни основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК.

По делото е установено, че оспорващата и детето й М.р. на *** г. са с у. г., със статут на в. з. по ЗУБ до 04.03.2024 г.

Правната уредба на пребиваване на чужденците в страната се съдържа в Конституцията на Република България (КРБ). В чл. 26, ал. 2 от Конституцията е предвидено, че чужденците които пребивават в Република България имат всички права и задължения по тази конституция, с изключение на правата и задълженията, за които законите изискват българско гражданство. Съгласно разпоредбата на  чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане.

Разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД сочи ограничение относно лица, които имат право на семейни помощи, в случая - бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи не е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. По делото не е спорно, че няма международен договор между България и У., който да урежда на реципрочна основа отпускането на семейни помощи. В случая обаче именно по силата на друг закон - Законът за убежището и бежанците и по-конкретно съгласно чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ чужденецът има право на социално подпомагане.

Наред с гореизложеното следва да се съобрази, че цитираната по - горе норма на чл. 3, т. 5 от ЗСПД не е съобразена с разпоредбата на чл. 28, § 1 на Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, съгласно която държавите членки полагат грижи получилите статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила да получават в държавата членка, която им е предоставила статута, необходимото социално подпомагане, равностойно на предвиденото за гражданите на тази държава членка, и Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила.

Следователно налице е противоречие на националните норми с нормите на Директива 2011/95/ЕС и Директива 2004/83/ЕО. България като държава членка в тази връзка е обвързана по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат с посочения акт, а именно получаване на необходимото социално подпомагане, което да е равностойно на предвиденото за гражданите на държавата членка.

Нормата на чл. 29, § 1 от Директива 2011/95/ЕС, предвижда, че по отношение на социалното подпомагане условията и редът за предоставяне на основни обезщетения на лицата, на които е предоставена международна закрила, се определят съобразно националното право, но съгласно § 2 на разпоредбата възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице. Предоставянето на семейните помощи за деца следва да се разглежда именно като средство за осигуряване на гарантиран минимален доход, както е посочено и в т. 45 от Преамбюла на Директива 2011/95/ЕС.

Обжалваният акт е в противоречие и с норми на Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, която предвижда в чл. 13, т. 2, че държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила. Такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в цитирания по-горе ЗСПД (според § 1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием) и административният орган, издал процесната заповед, е бил длъжен да ги съобрази при постановяване на обжалвания акт, което очевидно не е сторил.

Предоставената международна з. на жалбоподателката и на нейните деца, по силата на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ, по своята същност представлява международна з., поради което задължава всички власти, органи и институции да признават правата и задълженията им, както на български граждани. Изпълнението на чл. 28, § 1 от Директива 2004/83/ЕО задължава държавите членки чрез съответните органи да полагат грижи за тези лица (с предоставена международна закрила) да гарантират получаване в държавата членка, предоставила статута, необходимото социално подпомагане, равностойно на предвиденото за гражданите на тази държава членка. Формираният в оспорения административен акт отказ от предоставяне на месечна помощ по чл.8д, ал. 1 от ЗСПД, мотивиран с липса на включването на лицата с предоставена закрила по ЗУБ от законодателя като правни субекти за предоставяне на искана помощ по ЗСПД, е незаконосъобразен.

Предвид гореизложеното, настоящият състав намира, че националната правна уредба, предвиждаща изключване от възможността за предоставяне на семейните помощи за деца на чужденци, пребиваващи и отглеждащи децата си на територията на Република България с предоставена временна закрила по реда на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗУБ, съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, противоречи на Общностното право и не следва да бъде приложена.

По изложените съображения, оспореният административен акт е незаконосъобразен и следва да бъде отменен. Преписката следва да бъде върната на административния орган при условията на чл. 173, ал. 2 от АПК за ново произнасяне, при спазване на указанията в настоящото решение.

С оглед сключения договор за правна защита и съдействие № 150/14.08.2023 г. на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА се дължат разноски под формата на адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на м. з. л., което безспорно е В.К.. В ал. 2 е регламентирано, че в тези случаи, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В случая на основание чл.143 ал.1 от АПК оспорващата има право на разноски за внесената д.т., но такива не са поискани своевременно. Независимо от това доколкото такива разноски са били дължими, съдът следва да определи възнаграждение на адвоката в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и да осъди другата страна да го заплати. Делото е с материален интерес относно месечна помощ по чл.8д ал.1 от ЗСПД, която съгласно чл.63 ал.15 т.3 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2023 г. е в размер на 350 лв. Съгласно чл.8д ал.7 от ЗСПД помощта се отпуска от началото на месеца, през който е подадено заявлението-декларация, до изтичането на срока, определен в експертното решение на ТЕЛК/НЕЛК. Този период е в размер на 24 месеца или материалния интерес е 8400 лв. Съобразно чл. 8, ал.1 във вр. с чл.7 ал.2 т.2  от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по административно дела с материален интерес 8400 лв.,  възнаграждението е 1140 лева.

Воден от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от АПК, Административен съд - Сливен

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-СН-ТВ/1103/04.07.2023 г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Твърдица.

ВРЪЩА преписката на Директора на Дирекция  „Социално подпомагане“ – Твърдица за ново произнасяне съобразно указанията по тълкуване и прилагане на закона посочени в решението.

ОСЪЖДА Агенцията за социално подпомагане, гр. София, да заплати в полза на „Еднолично Адвокатско Дружество М.П.“, със седалище и адрес на управление гр.Сливен, бул. „Хаджи Димитър" 14, ет.2, офис № 6, с БУЛСТАТ *********, представлявано от неговия у. адвокат М.П. ***, сумата от 1140 (хиляда сто и четиридесет) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по адм. дело № 297/2023 г. на Административен съд Сливен.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.

 

 

  

  АДМИНИСТРАТИВЕН  СЪДИЯ: