Р
Е Ш Е Н И Е № 472
гр. Хасково, 13.12.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
–ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ
МАРИЯ ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Р.Р., като
разгледа докладваното от младши съдия Мария Иванова-Георгиева в. гр. д. № 695
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 375 от 24.09.2019г.,
постановено по гр.д. № 955 по описа за 2019г. на Районен съд – Димитровград е
отхвърлен предявения от „Професионален домоуправител“ ЕООД против Т.В.Ж.
установителен иск за сумата от 29,58 (двадесет и девет лева и петдесет и осем
стотинки) лева, представляващи задължение за заплащане на режийни разходи за
общите части на Етажна собственост – гр.*** за периода м.юни – м. юли и дялово
задължение за закупено и монтирано разговорно устройство в асансьора на ЕС и
сим-карта с ваучер за него, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение (04.04.2019г.) до окончателното
й изплащане, за което парично вземане е издадена заповед № 363 за изпълнение на
парично задължение от 08.04.2019г., постановено по ч.гр.д. № 621 по описа за
2019г. на РС-Димитровград.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Професионален
домоуправител“ ЕООД, с която се твърди неправилност на съдебния акт. Посочва,
че правоотношенията, които могат да възникнат по повод на договор за възлагане
на управление на ЕС между упражняващото правомощията на управител лице, ЕС и
отделните етажни собственици, са много повече от изброените в
първоинстанционния съдебен акт. Излага подробни съображения в тази насока, като
набляга на обстоятелството, че към датата на завеждане на исковата претенция
„Професионален домоуправител“ ЕООД няма качеството на управител на етажна
собственост с административен адрес гр.***, тъй като сключеният между тях
договор е бил прекратен м. август 2018г., но към момента на извършване на
плащанията м. юни и м. юли 2018г. е имал това качество. Допълва, че в договора
за възлагане на управлението на ЕС няма предвидено задължение за „Професионален
домоуправител“ ЕООД да извършва плащания на режийните разходи на ЕС и съответно
не е предвиден ред за събирането на платените суми. Уточнява, че за начина на
заплащане на част от претендираната сума в размер на 6 (шест) лева,
представляваща възнаграждение за два месеца за управление на ЕС, е взето
изрично решение на ОС на ЕС от 03.10.2017г. Въззивникът твърди, че въззиваемата страна
знае размера на задължението си, тъй като същият е изготвил разпределение на
дължимите режийни разходи от етажните собственици. На следващо място намира
обжалваното решение за неправилно поради възприетата липса на доказателства за
извършено плащане от страна на въззивника. Същият не споделя този извод,
доколкото по делото са представени писмени доказателства, които по своя
характер представляват разписка за извършено плащане. Посочва като
противоречиво на материалния закон и приетото от първоинстанционния съд, че
поставянето на разговорно устройство за асансьор заедно със сим-карта не
представлява необходим ремонт, а разход за управление и поддържане на общите
части по смисъла на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС. В тази връзка цитира легалните
дефиници на понятията „необходим ремонт“ и „разходи за управление и
поддържане“, дадени в §1, т. 8 и т. 11 от ДР на ЗУЕС. Моли за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на ново, с което да се уважи предявения
иск. Претендира направените разноски в двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивна
жалба.
В открито
съдебно заседание въззивникът „Професионален домоуправител“ ЕООД не редовно
призован, не се явява, представлява се от адвокат Д.Д.. Същият не се противопоставя
на нередовното си призоваване. В съдебно заседание поддържа подадената въззивна
жалба по изложените съображения. Представя списък с разноски по чл. 80 от ГПК.
В дадения от съда срок депозира писмени бележки.
Въззиваемата
страна Т.Ж. не се явява, представлява се от адвокат Ч.. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение и да потвърди първоинстанционното решение. Счита,
че въззивникът не е упълномощен нито да представлява ЕС, нито да предявява
искови претенции спрямо отделните етажни собственици. Същевременно счита, че от
представените и приети доказателства не се установява размерът на
претендираната сума, както и начинът за уведомяване за задължението на
въззиваемата страна. Претендира направените разноски пред настоящата инстанция
като представя списък за същите.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
Видно
от протокол № 1 от 03.10.2017г. от проведено Общо събрание на етажната
собственост /ЕС/ с административен адрес гр.*** е взето решение за избор на нов
управител като на основание чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС правомощията на управител на
етажната собственост са възложени на „Професионален домоуправител“ ЕООД и е
упълномощен етажният собственик Г.А. Б. да сключи договор за възлагане на
управлението на етажната собственост за срок от 12 (дванадесет) месеца като на
посоченото юридическо лице се възлагат всички правомощия, предвидени в ЗУЕС.
На
същото общо събрание са взети и решения за размера и начина на определяне на
възнаграждение на избрания управител на етажната собственост, паричните вноски
за почистване на общите части, вноските за фонд „Резервен и обновяване“, вноските
за абонаментно обслужване на асансьора, като от такива са освободени собствениците,
ползвателите и обитателите на апартаменти, находящи се на първия и втория етаж,
както и решение за освобождаване от заплащане на посочените парични вноски на
собствениците, ползвателите и обитателите, които пребивават в етажната
собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година.
Между
страните в настоящото производство не са спорни обстоятелствата, че на
въззивника по силата на посоченото решение на общото събрание на ЕС е било
възложено управлението на същата, както и че въззиваемата страна е собственик
на обект (апартамент № 18) в ЕС и следователно има качеството етажен
собственик. Наистина договор за възлагане на управлението на ЕС не е представен
по делото, но страните не спорят относно обстоятелството за валидното сключване
на такъв. Няма изискване съобразно нормите на приложимия закон за форма на
договора, която да предпоставя неговата валидност. Същевременно предмета на
договора и конкретните права и задължения предвидени в него се установяват при
анализ на събраните в хода на първоинстанционното производство писмени и гласни
доказателства.
В
тази връзка следва да се посочи, че настоящата въззивна инстанция не споделя
направеното възражение за липса на процесуална легитимация на въззиваемата
страна. Процесуалната легитимация на страните в исковото производство
се обуславя от твърденията на ищеца за спорното право, от начина, по които е
индивидуализирано основанието и петитума на исковата молба. Наличието на
надлежна страна, тоест на страна, която е процесуално легитимирана, е
предпоставка за предявяването на иска, следователно липсата на такава води до
недопустимост.
За разлика от процесуалната легитимация,
която се предопределя от твърденията на
ищеца в исковата молба, материалноправната легитимация е обвързана с
гражданското правоотношение, на което се основават претендираните от ищеца
права. Всъщност материалноправната легитимация е титулярството на гражданското
правоотношение, а именно кой е носителят на правото и кой – на задължението.
Направеното от въззиваемата страна възражение
всъщност е такова за липса на материалноправна легитимация, а именно, че Т.Ж.
не е задълженото по правоотношението лице.
В конкретния случай исковата претенция се
основава на сключен между въззивника и етажните собственици, представлявани от
упълномощено лице договор със смесен характер, включващ характеристики на
договор за възлагане на управлението на етажната собственост и на договор за
поддържане на общите части, като
исковата претенция се основава на неизпълнение от страна на въззиваемата
страна, в качеството й на етажен собственик, на задължението й да заплаща месечно
възнаграждение на управителя на ЕС, както и да заплаща паричните вноски за
режийни разходи на ЕС. Доколкото ЗУЕС изрично предвижда възможността за сключване
както на договор за възлагане на управлението /чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС/, така и
на договор за поддържане на общите части /чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗУЕС/,
настоящата въззивна инстанция намира, че искът е допустим, като ищецът има
правен интерес от търсената с него съдебна защита срещу лицето, което е в
неизпълнение на договора, в качеството му на етажен собственик.
По
отношение на частта от исковата претенция, която представлява възнаграждение за
управителя на ЕС за два месеца (м.юни и м.юли), настоящата въззивна инстанция я
намира за доказана по основание и размер. Това е така, тъй като от представените
писмени доказателства се установява, че уговореното между страните
възнаграждение е в размер на 3 (три) лева месечно. Кредиторът на това
задължение е предоставил подходящ срок за неговото изпълнение чрез поставянето
в общите части на ЕС на справки за разходите по управление и поддържане на
общите части на ЕС. При твърдяно договорно неизпълнение в тежест на задълженото
лице е да докаже, че е изпълнило точно в качествено, количествено и времево
отношение. В съдебното производство не са въвеждани твърдения, не са правени
възражения и не са представяни доказателства, че претендираното задължение е
било погасено по някакъв начин.
По
отношение на претендираното вземане за режийни разноски за м. юни и м. юли, а
именно 8 лева за сервизно обслужване на асансьора, 3,90 лева за електрическа
енергия за асансьор и 0,54 лева за електрическа енергия за стълбище, са
представени писмени доказателства, от които се установява заплащането им от
въззивника, а именно по делото са приети фактура № ********** от 30.06.2018г.,
фактура № ********** от 30.06.2018г., фактура № ********** от 31.07.2018г.,
фактура № ********** от 31.07.2018г., фактура № ********** от 02.07.2018г. и
фактура № ********** от 01.08.2018г. Действително посочените счетоводни
документи не отговарят на изискванията на Закона за счетоводството, но от
същите се установява размера на платеното задължение, кредитора и платеца,
съответно имат характера на разписка, а именно това е от значение за решаване
на правния спор. Същите разгледани в съвкупност с останалите писмени
доказателства, както и с гласните такива, водят до извод за извършване на
твърдените плащания от страна на ищеца.
Макар
в ЗУЕС да не е предвидено задължение на управителя на ЕС да заплаща режийните
разноски, такова е било уговорено между страните, доколкото с решение на общо
събрание на ЕС е било предвидено, че касиерът събира дължимите суми от етажните
собственици, след което се отчита на домоуправителя. В тази насока са и
събраните писмени доказателства, които макар да касаят период различен от исковия
са относими, доколкото от тях се установяват начина, по който е извършвано
заплащането на режийните разходи на ЕС, а именно същите са заплащани от
управителя на ЕС, изготвяни са ведомости, в които е посочена конкретната
парична вноска за всеки етажен собственик, след събиране на дължимите суми от
касиера Георги Бахчевански, същият е предавал сумата за режийните разноски,
тоест отчитал се е на домоуправителя, за което са изготвяни приходни касови
ордери. Необходимо е да се отбележи, че посочените дати на приходните касови
ордери са последващи датите на изготвяне на фактурите за заплащане на режийните
разноски, от което се установява поредността на извършване на плащанията.
Настоящата
въззивна инстанция намира за неоснователно възражението, че е нарушена разпоредбата
на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС. Съгласно посочената правна норма разходите за
управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят
поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите. Видно от
посочения протокол № 1 от 03.10.2017г. от
проведено Общо събрание на ЕС са били взети решения в противоречие с посочената
разпоредба, като е било прието, че разходите за месечно възнаграждение на
управителя на ЕС, месечно възнаграждение за почистване на общите части, както и
разходите за обслужване на асансьора и за електрическата енергия за асансьор и за
стълбище
ще се разпределя не между собствениците, обитателите и ползвателите на
самостоятелни обекти в етажната собственост, а между броя на обитаваните
апартаменти.
Въпреки
действителното нарушение на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС възражението е неоснователно,
доколкото по делото липсват данни за
атакуване на така взетите от общото събрание на ЕС решения относно начина на
определяне на размера на дължимите такси за разходите за управление и поддържка
на общите части на ЕС. След като не се твърди оспорване на решенията на общото
събраните на ЕС в законоустановения срок и по предвидения ред, а именно чл. 40,
ал. 1 от ЗУЕС, решенията са породили действието си и са обвързали всички етажни
собственици, включително и въззиваемата. Недопустимо е извършването на
инцидентен контрол за законосъобразност на взетите решения на ОС на ЕС в
настоящото производство, поради което макар и в нарушение на правилото на чл.
51, ал. 1 от ЗУЕС начинът за определяне на размера на паричните вноски за
поддържане и управление на общите части на ЕС е приложим в настоящия правен
спор.
Доколкото е
установено, че Т.Ж. е собственик на самостоятелен обект в сграда в режим на
етажна собственост, следователно има качеството на етажен собственик, взето е
решение на общо събрание на ЕС за начина на определяне на размера на дължимите
парични вноски, установен е размерът на частта от разходите, дължими от нея,
същите за заплатени от въззивника и не се твърди погасяване на задълженията,
претенцията на „Професионален домоуправител“ ЕООД за сумата от 12,44 лева,
представляващи парична вноска за режийни разноски, е основателна.
Ищецът, в
настоящата инстанция, въззивник, претендира и сумата от 11,14 лева, представляващи
разходи направени за необходим ремонт на общите части на ЕС, изразяващ се в
закупуване на разговорно устройство за асансьора, както и за сим-карта с
ваучер.
Съгласно § 1, т.
8 от ДР на ЗУЕС, „необходим ремонт“ е
дейност за привеждане на сградата, на общи части, инсталации или части от тях в
съответствие с нормативните изисквания за техническа пригодност на сградата и
инсталациите, включително и покривите, с оглед отстраняване на създадени пречки
или неудобства за нормалното използване на сградата и самостоятелните обекти в
нея. Няма спор, че асансьорът на сградата представлява обща част на същата.
Същевременно в чл. 39, ал. 2 от Наредба за безопасната експлоатация и
техническия надзор на асансьори е предвидено, че ползвателите на асансьори,
които нямат аварийно алармено устройство, трябва да осигурят асансьорът да има
аварийно алармено устройство съгласно т. 5.14.3. от БДС EN 81-80: 2003, което да позволява двустранна връзка
между кабината на асансьора и лицето, което извършва аварийно обслужване на асансьора,
съгласно чл. 9, ал. 1, т. 5 от същата. В преходните разпоредби на посочената
наредба е предвиден срок за изпълнение на предвидените мерки, а при
неизпълнение в срок регионалният отдел на ГД „ИДТН“ следва да спре
експлоатацията на съответния асансьор, като за чл. 39, ал. 2 срокът е бил до
31.12.2016г.
Осъществяването
на ремонтни действия обаче се извършва след взимане на решение на общо събрание
на собствениците – аргумент чл. 48, ал. 1 от ЗУЕС. В настоящия случай няма
твърдения такова да е било извършено, нито са представени такива доказателства.
Напротив обстоятелствата, които се излагат са в насока, че „Професионален
управител“ ЕООД сам е взел решението за закупуване на разговорно устройство за
асансьора и на сим-карта с ваучер към него, без да е имал правомощията за това,
след което сам е изчислил съобразно разпоредбата на чл. 48, ал. 3 от ЗУЕС
разпределението на разходите за извършен ремонт на база притежаваните от
етажните собственици идеални части от общите части на сградата. Липсват обаче
доказателства дали това са действително притежаваните от етажните собственици
идеални части.
Същевременно за
разлика от режийните разходи, за които има издадена справка, приложена по
делото, за разходите за необходим ремонт не са представени доказателства по какъв
начин етажните собственици са били уведомени за тях и съответно им е бил даден
подходящ срок за изпълнение.
С оглед
изложеното настоящата въззивна инстанция намира, че искът не следва да се
уважава за част от сумата в размер на 11,14 лева, тъй като това задължение не е
доказано нито по основание, нито по размер. Следователно обжалваното
първоинстанционно решение е частично неправилно, а именно предявеният иск
следва да бъде уважен за сумата до 18,44 лева и правилно е отхвърлен за
разликата над тази сума до пълния предявен размер от 29,58 лева.
При този изход на правния спор с правна
възможност да претендират разноски разполагат и двете страни съобразно
уважената част от иска.
Въззивникът е поискал присъждане на
разноски за заповедното производство, производството пред първа и пред въззивна
инстанция, съответно 25 лева – държавна такса за заповедно производство, 25
лева – държавна такса за първа инстанция, 25 лева – държавна такса за въззивна,
300 лева – адвокатско възнаграждение за заповедно производство, 500 лева –
адвокатско възнаграждение пред първа инстанция и 450 лева – въззивна.
Въззиваемата страна е направила съдебни
разноски в размер на 450 лева – адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство и 400 лева – за въззивното.
Същевременно съгласно отговора на
преюдициално запитване по т. 1
на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 на С.,
първи състав, разпоредбата на чл.
101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от
дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл.
101, § 1 ДФЕС. Всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните
условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
В настоящия случай предвид цената на
иска и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 и ал. 7 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното
дължимо адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лева. Въпреки това
настоящата съдебна инстанция намира, че този размер не отговаря на
действителната правна и фактическа сложност на правния спор. Производството и
пред двете съдебни инстанция е приключило в едно съдебно заседание, като
доказателства са събирани единствено в първоинстанционното производство и
същите не се отличават със значителен обем. Същевременно цената на иска е в
изключително малък размер, за да се приеме, че определянето на минимално
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева отговаря на интересите и на
ползвателя на адвокатските услуги. Ето защо съдът намира, че следва да се
признае адвокатско възнаграждение за заповедно производство в размер на 50
лева, за първа инстанция в размер на 100 лева и за въззивна инстанция в размер
на 50 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК таксите, разноските и възнаграждението за един адвокат се заплащат от ответника съразмерно с уважената част. С оглед уважената част от иска Т.В.Ж. следва да заплати на „Професионален домоуправител“ ЕООД сума в общ размер на 171,43 лева, представляващи направените разноски в заповедно производство, пред първа и втора инстанция, а „Професионален домоуправител“ ЕООД следва да заплати на Т.В.Ж. 56,49 лева.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 375 от 24.09.2019г., постановено по гр.д. № 955 по описа за 2019г. на Районен съд – Димитровград в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Професионален управител“ ЕООД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК против Т.В.Ж. за сумата до 18,44 лева, включително в частта за дължимите разноски за производството и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, че Т.В.Ж.,
ЕГН ********** дължи на „Професионален управител“ ЕООД, ЕИК ********* сума в
размер на 18,44 лева, ведно със законната лихва, считано от 04.04.2019г. до
окончателното погасяване, за която сума издадена заповед № 363 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 08.04.2019г., постановена по ч.гр.д. № 621
по описа за 2019г. на РС-Димитровград.
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 375 от 24.09.2019г., постановено по гр.д. № 955 по описа за 2019г. на Районен
съд – Димитровград в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Професионален
управител“ ЕООД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК
против Т.В.Ж. за сумата над 18,44 лева до пълния предявен размер от 29,58 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Т.В.Ж.,
ЕГН ********** да заплати на „Професионален управител“ ЕООД, ЕИК ********* сума
в размер на 171,43 (сто седемдесет и един лева и четиридесет и три стотинки)
лева, представляващи съдебно деловодни разноски, направени пред първа и
въззивна инстанция, както и в заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Професионален
управител“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Т.В.Ж., ЕГН ********** сума в
размер на 56,49 (петдесет и шест лева и четиридесет и девет стотинки) лева,
представляващи съдебно деловодни разноски, направени пред първа и въззивна
инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.