РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ……...............
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на шестнадесети
юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Марина Гюрова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 6
155 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 48 600 от 22.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 45 384/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 33 състав е признато за установено на основание чл.415, ал.1 ГПК, че А.Н.К., ЕГН ********** дължи на ищеца
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 410,00 лева, представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 17.04.2015 г. до
30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 16.06.2018 г. до изплащане на
вземането, както и сумата в размер от 42,49 лева – мораторна лихва за периода
от 16.09.2015 г. до 16.06.2018 г., за недвижим имот в гр.София, ж.к.“********,
аб.№ 366386, за които суми е издадена заповед от 23.04.2018 г., постановена по
ч.гр.д.№ 23 922/2018 г. по описа на СРС, 33 състав, като искът за главницата до
пълния му предявен размер от 726,34 лева и за периода: 01.07.2014 г. –
16.04.2015 г., а претенцията за мораторна лихва за разликата до пълния предявен
размер от 122,84 лева са отхвърлени.
Със същия съдебен
акт А.Н.К.
е осъден да заплати на „Топло-фикация София“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата
371,00 лева – направени по делото разноски, вкл. за заповедното производство, а
„Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на адв.В. Н. Т. на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
сумата 141,00 лева – възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на
ответника.
Решението е
постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД,
ЕИК *********.
Така постановеното
съдебно решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове относно
главницата за топлинна енергия и за мораторна лихва върху това главно вземане е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. В жалбата се поддържа, че в тази му част
решението е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. Изложени са доводи, че дружеството претендира и сума по обща фактура с №
********** от 30.07.2015 г. за топлинна енергия за отоплителен сезон: м.05.2014
г. – м.05.2015 г. в размер на 316,34 лева, съгласно редът и срокът, предвидени
в раздел VІІ от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на
ДКЕВР, в сила от 14.03.2014 г., е публикувана на 15.08.2015 г., от които момент
е започнал да тече 30-дневният срок за плащането й, а заявлението по реда на
чл.410 ГПК е входирано на 16.04.2018 г. и не са налице предпоставките за
прилагане на института на погасителната давност. Сочи се и че във връзка с
удостоверяването на публикуването на интернет страницата за дължими суми за
топлинна енергия са съставени констативни протоколи на основание чл.593 ГПК.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС
в обжалваната част и да уважи исковете му, въведени като предмет на инстанционен
контрол с въззивната жалба. Претендира присъждането на направените разноски за
настоящото производство, както и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна по нея – ответникът
А.Н.К., в който същата е оспорена като неоснователна. Наведени са доводи, че
обжалваното решение е правилно, обосновано и постановено в съответствие с
материалния закон, както и че правилно първоинстанционният съд е приел, че част
от сумите по предявените искове са погасени на основание на чл.111, б. „в“ ЗЗД.
Заявява искане да се потвърди решението на СРС в обжалваната част. Претендира
присъждането на направените разноски за настоящото производство.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД не е взело становище по жалбата.
Първоинстанционното решение в частта, в
която са уважени предявените искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК по отношение на
главницата за топлинна енергия и вземането за обезщетение за забавено изпълнение, не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259,
ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положи-телни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо
съществуването на оспорените от длъжника А.Н.К., ЕГН ********** главно и
акцесорно вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника
с подаденото възражение по чл.414 ГПК /на 04.06.2018 г./, обоснова и наличието
на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по
чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ
ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./.
В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
В производството не е спорно, че
в исковия период – предмет на въззивен контрол ответникът А.Н.К., ЕГН **********
като собственик на недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.“********, е клиент
на топлинна енергия за битови нужди по договор за продажба на топлинна енергия при общи условия по смисъла на чл.153, ал.1
ЗЕ във връзка с чл.150 ЗЕ относно този топлоснабден
имот, за което е открита партида с аб.№ 366386, както и че доставената топлинна
енергия за отоплителен сезон 2014 г. – 2015 г. на обща стойност 316,34 лева не
е заплатена.
Настоящият
съдебен състав като съобрази обстоятелствата по делото и изискванията на закона
намира за неоснователни наведените от жалбоподателя доводи във връзка с
приложението на института на погасителната давност относно вземането за
главница за топлинна енергия.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело №
3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлоснабдителните дружества са
периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на
предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи
се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв
или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо, а съгласно ал.2 на същата норма – ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
По отношение на вземанията за главница,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за времето от м.07.2014
г. до м.04.2015 г., приложение намира правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези
вземания са възникнали при действието на Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение
на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с
изискуемостта на стойността на доставената топлинна енергия по тези общи
условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените договорни клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на топлинната енергия. Настоящият съдебен
състав намира, че клаузите на чл.33, ал.1 и чл.33, ал.2 от общите условия от
2014 г. са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, като неравноправни – противоречащи на общия принцип за
добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до
значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и тези на
потребителя /купувач/ - ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от тези
общи условия е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 от същите е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя /компютър, таблет или смартфон/, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят
не може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически
инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да
извърши и допълнителни парични вложения, които да му осигуряват достъп до
интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто
предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от клиента-потребител не
може да се изисква да извършва постоянни справки в един неопределен период от
време за това кога точно топлопреносното дружество ще публикува в интернет
страницата си дължимите се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно
определяните по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. Предвид изложеното
решаващият състав на СГС приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на императивната норма на
чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП. Ето защо, по
отношение на вземанията на ищцовото дружество за дължимата стойност за топлинна
енергия за периода: м.07.2014 г. – м.04.2015 г., които попадат в приложното поле на общите условия от 2014 г., съдът приема,
че при липсата на договорен падеж и като последица от това – настъпване на
изискуемост на вземането след покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД,
каквато по делото не е представена, давността е започнала да тече от датата на
възникване на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане на
месеца, в който е осъществена доставката на топлинна енергия. За вземането за
главницата относно цената на топлинна енергия за м.07.2014 г. тригодишната погасителна
давност е започнала да тече на 01.08.2014 г., като с оглед датата на
предявяване на исковата молба на 16.04.2018 г., когато течението на давностния
срок е спряло, този срок е изтекъл за дължимите се до 16.04.2015 г. вземания.
Неоснователно е инвокираното от
жалбоподателя-ищец възражение, че вземанията за главниците за топлинна енергия за
разглеждания период са станали изискуеми считано от датата на издаване на посочената
във въззивната жалба обща фактура. Фактурирането на стойността на реално
доставеното количество топлинна енергия след приключване на отоплителния сезон
на база на данните по издадените изравнителни сметки не установява нов падеж на
периодичните задължения за плащане на стойността на доставената топлинна
енергия /по прогнозен дял или на равни месечни вноски – чл.155, ал.1 ЗЕ/, тъй
като задълженията са станали изискуеми, съответно – възникнали в предходен
момент, с оглед изложените по-горе мотиви. Тези фактури имат правнорелевантно
значение за възникване и съответно – за настъпване на изискуемост само на
вземания на ищеца за конкретни суми, подлежащи на доплащане от
ответника-потребител /клиент/ на топлинна енергия в резултат на изравняването и
издадената изравнителна сметка за съответния отоплителен сезон. В настоящия
казус не се твърди фактурата, на която се позовава ищецът, да касае конкретни
суми за доплащане от потребителя, съгласно издадените изравнителни сметки.
Предвид изложените съображения въззивният съд намира за необосновано твърдението
на жалбопо-дателя-ищец „Т.С.“ ЕАД, че изискуемостта на претендираните суми в
отхвърлителната част на иска за топлинна енергия да е настъпила от посочения
срок в обсъжданата фактура.
По силата на разпоредбата на
чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от
него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Такова
допълнително вземане в дадения казус се явява търсеното обезщетение за забавено
изпълнение на главното задължение в размер на законната лихва за извършените
доставки на топлинна енергия до м.04.2015 г. за заявения период.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата
съдебна инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода от
разглеждането на спора по отношение на исковете –
предмет на инстанционен контрол, макар и по различни мотиви от тези на
решаващия състав на СРС, първоинстанционното решение в тази му част като
правилно като краен резултат следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на делото на „Т.С.“
ЕАД не се дължат разноски на основание чл.78,
ал.1 ГПК за настоящото производство. На основание чл.78, ал.3 ГПК такива
следва да се присъждан и на въззиваемата страна поради липсата на представени
доказателства за извършването на разноски във въззивното производство.
За оказаната безплатна правна
помощ на въззиваемата страна, изразяваща се в изготвяне на отговор на въззивна
жалба, без процесуално представителство, на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата във връзка с чл.78, ал.3 ГПК на пълномощника на А.К. следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на 150,00 лева.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 48
600 от 22.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 45 384/ 2018 г. по описа на СРС, ГО,
33 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление:*** да ЗАПЛАТИ
на адвокат К.И.Б.– РАК, с адрес на кантората: гр.София, ул.“*******, офис –
партер, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл.78,
ал.3 ГПК сумата 150,00 лева /сто и петдесет лева/ – адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната
на ищеца: „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.