№ 1660
гр. София, 21.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100505222 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20052999 от 14.08.2022 г., постановено по гр. д. № 28605
по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, 123 състав е осъдена Столична
община, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****” ** да
заплати на ЗАД „А.” АД с ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. **** общата сума от 3334, 49 лв. – регрес по щета №
10018030107488 от 2018 г., образувана при ЗАД „А.” АД с включени
ликвидационни разноски, на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ във връзка с чл.
49 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.07.2020
г. до окончателното плащане; сумата от 676, 81 лв. – обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху главницата за периода на забавата от
30.05.2018 г. до 02.07.2020 г., на основание чл. 86, ал. 1, изречение 1 ЗЗД;
сумата от 560, 45 лв. – направени по делото разноски, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, както и сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е
подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство
– Столична община, който го обжалва с оплаквания за неправилност и
необоснованост. Въззивникът поддържа, че липсват преки доказателства за
настъпване на събитието. Счита, че обезщетението по щетата е платено от
1
ищеца, а претенцията е обоснована само въз основа на твърденията на водача.
Сочи, че съгласно Общите условия, представени от застрахователя, при
настъпване на застрахователно събитие застрахованият е длъжен да
регистрира пред компетентните държавни органи събитието в деня на
настъпването му или узнаването за него, което не било сторено.
Застрахователят не се бил възползвал от правото си да извърши проверка на
обстоятелствата, при които е настъпило застрахователното събитие, както и
да извърши оглед и заснемане на мястото на произшествието и на увреденото
МПС. Счита, че недоказан по делото е механизмът на описаното в
уведомлението ПТП. Сочи, че е налице несъответствие в представените от
застрахователя платежни документи и фактура, като не била ясна реалната
стойност и кой е извършил ремонта на увредената част. Не било уточнено
дали изобщо е следвало да се извърши подмяна на джантата и нямало данни,
от които да е видно, че тя действително е подменена. Излага, че показанията
на свидетеля не следва да се кредитират, доколкото преди открито съдебно
заседание, проведено на 21.05.2021 г., процесуалният представител на ищеца
провел разговор със свидетеля, обсъждайки съществени за разкриване на
обективната истина обстоятелства. Не следвало да се кредитира и
заключението на вещото лице по назначената САТЕ, което било изготвено
единствено въз основа на фактите и обстоятелствата, изложени от водача на
автомобила. Заключва, че не са сигнализирани органите на МВР,
застрахователят не е заснел уврежданията на място и дупката, за която се
твърди, че е причинител на уврежданията, поради което счита, че ищецът не е
провел при условията на пълно и главно доказване регресната си претенция, а
искът неправилно бил уважен. Излага, че неоснователността на главния иск,
влече след себе си и неоснователност на иска за лихви. Поради това моли
съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това да постанови
друго, с което да отхвърли исковете изцяло. Претендира разноски за двете
съдебни инстанции, съобразно изхода на спора.
Въззиваемата страна по жалбата на ответника – „ЗАД „А.” АД с ЕИК
**** – ищец в първоинстанционното производство, с писмен отговор по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
2
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, настоящият състав на СГС намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на
„ЗАД „А.” АД с ЕИК ****, с която са предявени срещу Столична община
обективно кумулативно съединени иск с правно основание 410, ал. 1, т. 2 КЗ
във връзка с чл. 49 от ЗЗД за сумата от 3319, 49 лв. – регрес по щета №
10018030107488 от 2018 г., образувана при „ЗАД „А.” АД, както и за сумата
от 15 лв. – ликвидационни разноски, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
плащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1, изречение 1 ЗЗД за сумата от
676, 81 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода на забавата от 30.05.2018 г. до 02.07.2020 г., съобразно
от направените уточнения на исковата молба от страна на ищеца в
изпълнение на разпореждане на съда.
В исковата молба се твърди, че на 18.03.2018 г. в гр. София при
движение по ул. „Тодорини кукли“ МПС марка „Мерцедес ГЛЕ 350“, с рег. №
СВ8959КТ, управлявано от М.Д.В., попада в несигнализирана и
необезопасена дупка на пътното платно, вследствие на което били нанесени
имуществени вреди на посочения по-горе автомобил – задна лява гума и
джанта. Към момента на настъпване на пътния инцидент за лекия автомобил
била сключена валидна имуществена застраховка „Каско” към ищеца при
уговорено покритие клауза „П” – пълно каско на рисковете, съгласно „Общи
условия” на предлаганата застраховка. След подадено заявление била
образувана щета, изготвени били опис на претенция, експертиза по
претенция, опис – заключение по щета, фактури, въз основа на които било
изплатено застрахователно обезщетение в общ размер на 3319, 49 лева.
Пътят, по който се движил автомобилът при настъпване на произшествието,
бил част от общинската пътна мрежа, за поддържането на която отговарял
ответникът. Ищецът счита, че му се дължат изплатеното обезщетение и
ликвидационни разходи в размер на 15 лева, както и мораторна лихва в
размер 676, 81 лв. за периода на забавата от 30.05.2018 г. до 02.07.2020 г. и
моли съда да осъди ответника да му ги заплати. Претендира разноски
3
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор на исковата молба.
Оспорва наличието и механизма на процесното ПТП. Прави възражение за
съпричиняване от страна на водача на вредите по процесния автомобил, който
не бил съобразил поведението си на пътя с конкретната пътна обстановка.
Моли съда да отхвърли иска като неоснователен.
По делото е представено уведомление за щета от 19.03.2018 г. (л. 16 от
делото на СРС) и декларация за щета от 19.03.2018 г. (л. 25 от делото на
СРС), от които се установява, че на 18.03.2018 г. водачът М.Д.В. е управлявал
процесния автомобил в гр. София по ул. „Тодорини кукли“, когато преминал
през дупка, вследствие на което се повредили задна лява гума и джанта.
Видно от застрахователна полица № ********** от 27.10.2017 г., ведно
с Общи условия (л. 5 – 15 от делото на СРС) към процесната дата за лекия
автомобил има сключена валидна застраховка „КАСКО” към ищеца с
покрити рискове по клауза ПЪЛНО КАСКО, като се касае за покрит
застрахователен риск, за който отговаря застрахователното дружество,
съгласно чл. 343 КЗ.
От представеното по делото свидетелство за управление на МПС и
контролен талон (л. 18 от делото на СРС) на свидетеля М.Д.В. се установява,
че автомобилът е бил управляван от правоспособно лице.
От представения по делото талон на автомобила (л. 17 от делото на
СРС) се установява, че автомобилът е собственост на „Л.П.” ЕООД.
От представените опис на претенция № 10018030107488/19.03.2018 г.
(л. 19 от делото на СРС), експертиза по претенция №
10018030107488/19.03.2018 г. от 05.04.2018 г. (л. 20 от делото на СРС) и опис-
заключение от 11.04.2018 г. по щета № 10018030107488 (л. 24 от делото на
СРС) се установява, че ищецът е определил щети – подмяна на джанта лята
задна лява и гума задна лява и сума по претенцията в размер 3309, 49 лева,
платена от ищеца, видно от представените платежни нареждания (л. 28-29 от
делото на СРС). Представено е възлагателно писмо (л. 21 от делото на СРС)
до автосервиз „С.С.Р.” ЕАД и фактура от 30.03.2018 г., издадена от посочения
автосервиз (л. 22 от делото на СРС) на стойност 2170, 99 лева, която сума
включва части и материали – 1767, 16 лева и работни операции - 42 лева,
платена от ищеца на автосервиза с платежно нареждане от 27.04.2018 г. (л. 28
от делото на СРС). Представена е и фактура от 29.03.2018 г. (л. 23 от делото
на СРС), издадена от „Р.” ООД, с получател „Л.П.” ЕООД на стойност 1265
лева за автомобила гума, като застрахователят е приложил изхабяване на
гумата 10 % и е признал фактурата за сумата 1138, 50 лева, платена от ищеца
с платежно нареждане от 27.04.2018 г. (л. 29 от делото на СРС).
По делото е приложена и регресна покана, адресирана от ищцовото
дружество до Столична община, за заплащане на сумата от 3319, 49 лв. по
щета № 10018030107488, получена от Столична община на 30.05.2018 г. (л.
26-27 от делото на СРС).
Пред първоинстанционния съд като свидетел е разпитан М.Д.В. – водач
на автомобила. Заявява, че си спомня за инцидента в гр. София, когато
попаднал в дупка, която не се виждала. Била увредена гумата. Не е много
4
сигурен дали е била увредена джантата. Помни, че веднага след като завели
щетата, сменили гумата. Излага, че в „Силвър стар” не ремонтират джантите,
тъй като те са полиран алуминий, а ги подменят с нови.
Пред първоинстанционния съд е изслушана съдебно автотехническа
експертиза, съгласно която механизмът на ПТП представлява внезапно
пропадане на автомобила в дупка на пътя със задно ляво колело; всички
увреждания по автомобила, отразени в описа на застрахователя съответстват
на механизма и са в пряка причинно-следствена връзка с ПТП. Съгласно
заключението, стойността, необходима за възстановяване на щетите по лекия
автомобил, изчислена на база средни пазарни цени към датата на ПТП е 3687,
66 лева.
Доколкото застрахователното събитие е настъпило през 2018 г. и
договорът за застраховка е от 2017 г., съдът приема, че приложимият
материален закон за процесния случай е Кодекса за застраховането в сила от
01.01.2016 г.
Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. с чл. 49
ЗЗД е обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки:
1/ наличието на валиден договор за имуществено застраховане между
увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на
застрахователното обезщетение от страна на дружеството - ищец; 3/
предпоставките по чл. 49 ЗЗД: 1) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД
от физическо лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи:
деяние, вреда - имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между
деянието и вредата, противоправност и вина; не е необходимо да се
установяват конкретните лица, осъществили деянието (ППВС № 7/1959 г., т.
7), а само качеството им на изпълнители на възложена работа; 2) вредите да
са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената
му работа. Вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на
противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да
обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на
прекия извършител.
По делото е безспорно, а и от приетите писмени доказателства се
установява, че между ищеца „ЗАД „А.” АД и „Л.П.” ЕООД е сключен
застрахователен договор за застраховка „КАСКО”, с покрити рискове Клауза
„П” – ПЪЛНО КАСКО. Обект на застрахователно покритие е лек автомобил
„Мерцедес ГЛЕ 350“, с рег. № СВ8959КТ, като през време на действие на
застрахователния договор - на 18.03.2018 г. е настъпило застрахователно
събитие - ПТП, от което по застрахованото МПС са били нанесени вреди.
Спорните въпроси, въведени като предмет на въззивното производство,
са механизмът на настъпване на вредите и причинно - следствената връзка
между попадането в дупка и процесните вреди.
По възражението, че не е доказан механизмът на ПТП:
Съдът приема, че по делото е установено, че на 18.03.2018 г. в гр. София
при движение по ул. „Тодорини кукли“ лек автомобил марка „Мерцедес ГЛЕ
350“, с рег. № СВ8959КТ, управлявано от М.Д.В., попада в несигнализирана и
5
необезопасена дупка на пътното платно, при което е увредил задна лява гума
и джанта. В подкрепа на твърденията си ищецът е ангажирал писмени
доказателства – уведомление-декларация по щета, опис на претенция,
експертиза по претенция, опис-заключение по щета, декларация от водач,
възлагателно писмо, фактури – подробно описани по-горе. Същите са
съобразени и от вещото лице по изслушаната съдебно - автотехническа
експертиза. При ищеца е образувана щета № 10018030107488 и по нея е
изплатено застрахователното обезщетение. Действително представените по
делото документи са частни такива, но те, макар да не се ползват с
материална доказателствена сила, каквато имат официалните свидетелстващи
документи, не са лишени от доказателствена стойност и се преценяват от
съда във връзка с всички останали обстоятелства и събрани в производството
доказателства. Приетите писмени доказателства и събраните по делото гласни
доказателствени средства, които съдът кредитира като логични,
последователни, резултат от лични впечатления на свидетеля, неопровергани
от другите доказателства по делото, установяват, че вредите са настъпили от
попадане в необезопасена и необозначена дупка. Необезопасената дупка на
пътя е възприета от разпитания по делото свидетел, а доказателства, които да
опровергаят показанията му не са ангажирани по делото, поради което и
съдът приема за установени тези обстоятелства. Съгласно заключението на
вещото лице по изслушаната съдебно - автотехническа експертиза,
неоспорена от страните, която съдът кредитира като обоснована и
компетентно изготвена, е възможно при попадане в дупка на пътя да настъпят
посочените увреждания, а причинените на автомобила щети от процесното
ПТП от описа на застрахователя съответстват на механизма на ПТП, описан
от ищеца, което е в подкрепа на извода на съда, че показанията на свидетеля
следва да се кредитират. В случая по делото не са ангажирани доказателства,
които да опровергават отразените в представените частни документи
обстоятелства, напротив - посоченото в писмените доказателства изцяло се
подкрепя от показанията на свидетеля В., възприел непосредствено
процесния инцидент, както и от заключението на САТЕ, което не е оспорено
от страните и потвърждава съществуването на причинна връзка между щетите
по автомобила и описания от ищеца механизъм на ПТП, поради което
възраженията на жалбоподателя в обратен смисъл са неоснователни. При така
изложеното съдът приема, че по делото е установен механизмът на ПТП,
както и настъпилите вследствие на същото вреди по автомобила.
На следващо място не е налице изискване вещото лице да е очевидец на
инцидента, че да може да даде заключение по поставените му задачи. Да се
приеме тезата на въззивника, би означавало пред ищеца да се поставят
изисквания по отношение на процеса на доказване, каквито не се съдържат в
процесуалния закон. Заключението на САТЕ, ценено в съвкупност с приетите
писмени и гласни доказателства по делото, води до извод за основателност на
предявената претенция, с оглед което и тези доводи, съдържащи се в жалбата
следва да се преценят като неоснователни.
Несъставянето на протокол за ПТП не е от естество да обоснове друг
извод. Това е така, защото при ПТП, в което няма пострадали лица не е
6
нужно съставянето на протокол за ПТП. Ответникът възразява, че липсва
съставен от компетентен държавен орган протокол за ПТП, че водачът на
повредения автомобил не е подал сигнал до КАТ - Пътна полиция. Относно
липсата на протокол за ПТП и неуведомяване на КАТ за настъпването на
застрахователното събитие, съответно липсата на протокол за ПТП, по
аргумент на противното основание, от изчерпателно изброените хипотези на
чл. 125, т. 1 - 8 ЗДвП, в които службите за контрол на МВР посещават
задължително мястото на ПТП, следва да се приеме, че при ПТП с
имуществени вреди и един участник, същият няма задължение да уведомява
органите на МВР - КАТ, нито последните са длъжни да посещават мястото на
произшествието и да съставят съответен протокол. По силата на законовата
делегация на чл. 125а, ал. 2 ЗДвП е издадена Наредба № Із-41/12.01.2009 г. за
документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между МВР, КФН и Информационен център към
Гаранционен фонд, в сила от 30.01.2009 г., приложима към момента на
настъпване на ПТП. В чл. 6 от посочената наредба, в приложимата редакция
- доп. ДВ, бр. 19/28.02.2017 г., е предвидено, че не се посещават от органите
на МВР – „Пътна полиция”, и не се съставят документи за повреди на
моторно превозно средство (МПС), възникнали в резултат на природни
бедствия; пожар на МПС; повреди на МПС, възникнали в паркирано
състояние; повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС, освен
когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно
произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на
собствен ход; повреди по стъклата на автомобила. Не се заявени твърдения и
възражения от страните, че в резултат на пътния инцидент увреденото
моторно превозно средство не е било в състояние да се придвижи на собствен
ход поради причинените му от произшествието вреди. С оглед на това този
факт не е включен в предмета на доказване и съответно доказателства в тази
насока не са събирани. Ето защо, нормата на чл. 125, т. 1 - 8 ЗДвП в случая не
може да намери приложение. В този смисъл, законовият и подзаконов
нормативни актове не съдържат изрично изискване всяко ПТП да бъде
посещавано от служител на КАТ, което да е придружено със съставяне на
протокол за ПТП, а само ПТП, настъпили в конкретни хипотези, различни от
настоящата на попадане в необезопасена неравност на пътя (обстоятелството,
че съществува такава възможност, която не е била упражнена, не сочи на
недоказаност на механизма на ПТП). Независимо, че за процесния пътен
инцидент няма представен протокол за ПТП, след като съставянето му не е
задължително съобразно чл. 125 ЗДвП, обстоятелствата за механизма на
увреждането и причинната му връзка с вредите могат да бъдат установени с
други доказателства и доказателствени средства. В случая е установено, че
водачът на застрахования автомобил своевременно е уведомил застрахователя
за настъпилото ПТП, а с изплащането на застрахователно обезщетение
ищецът е приел, че общите условия към застрахователния договор във връзка
с регистрирането, уведомяването и доказването на настъпването на
застрахователно събитие, са били спазени.
Въззивният съд не споделя довода на ответника, че поради липса на
7
снимков материал, фактите по делото са недоказани. Фактическият състав на
чл. 410, ал. 1, КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД е установен и доказан по делото с други
доказателства. В закона няма ограничение на доказателствените средства,
които могат да се използват за установяване на противоправно поведение,
вреди и причинно - следствена връзка. По изложените съображения съдът
счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да установи
настъпилото ПТП, неговия механизъм, както и настъпилите в резултат от
него имуществени вреди върху автомобила.
По възражението на ответника за наличие на съпричиняване от страна
на водача на застрахования автомобил:
За да е налице съпричиняване пострадалият следва обективно да е
допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване. Съпричиняването на вредата изисква
наличието на пряка причинна връзка между поведението на увредения и
настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД - обективен елемент от съпричиняването, може
да се изрази в действие или бездействие, но поведението му трябва да е
противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го
обуславя в някаква степен.
От събраните по делото доказателства не се установява водачът на
застрахованото МПС с поведението си да е допринесъл по някакъв начин за
реализирането на произшествието и/или за настъпването на вредоносния
резултат, поради което не са налице предпоставките за приложението на
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ответникът, чиято е доказателствената
тежест за установяване на действия или бездействия, с които увреденият е
допринесъл за вредоносния резултат и които да са в причинна връзка с него,
не е ангажирал каквито и да било доказателства, че водачът на увредения лек
автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата,
като се е движел с несъобразена скорост или не е съобразил поведението си с
конкретната пътна обстановка и наличието на дупка на пътя, каквото
задължение същият би имал единствено, ако препятствието на пътя е било
надлежно обозначено. От свидетелските показания се установява, че
процесната дупка не е била обозначена или обезопасена, а доказателства за
противното – не са ангажирани. Ето защо възражението за съпричиняване е
неоснователно.
Въззивният съд счита, че не е необходимо застрахователят да представя
доказателства, че не е налично всяко от изключенията, предвидени в общите
условия, когато застрахователят не изплаща обезщетение. В случай, че
въззивникът възразява, че процесното ПТП попада в изключенията, той
следва да докаже това свое възражение. Не се установява по делото
застрахователят да не е следвало да изплаща застрахователно обезщетение.
Липсва спор между страните, че процесният пътен участък е част от
общинската пътна мрежа. Съгласно чл. 3 от Закона за пътищата, пътищата са
републикански и местни, като местните пътища са общински и частни,
отворени за обществено ползване, които осигуряват транспортни връзки от
8
местно значение и са свързани с републиканските пътища или с улиците.
Разпоредбата на чл. 31 от ЗП предвижда, че изграждането, ремонтът и
поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините.
Съгласно чл. 3, ал. 4 от ЗП, Списъците на републиканските и общинските
пътища и промените в тях се утвърждават от Министерския съвет по
предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството
след съгласуване с кметовете на общините. В изпълнение на това нормативно
изискване е прието Решение № 236 на Министерския съвет от 2007 г. за
утвърждаване на списък на общинските пътища, изменено и допълнено с
решения на Министерския съвет № 155 от 2009 г., № 301 и 677 от 2011 г., №
807, 871 и 1016 от 2012 г., № 340 и 646 от 2014 г., № 110, 852 и 1031 от 2015
г., № 148, 255, 315, 745, 869, 957 и 1030 от 2016 г., № 68, 374, 545 и 646 от
2017 г., № 45 и 353 от 2018 г., № 359 от 2019 г., № 20, 641, 696 и 887 от 2020
г. и № 283, 285 и 670 от 2021 г., № 552 и 1028 2022 г., и № 707 от 12 октомври
2023 г. Съдът, като взе предвид мястото, на което е настъпило процесното
ПТП – ул. „Тодорини кукли” в гр. София, намира, че произшествието е
настъпило на общински път и отговорност за неговото поддържане е имал
ответникът по настоящото дело. Доколкото ответникът е юридическо лице,
съдът намира, че неговата отговорност може да бъде ангажирана на
основание чл. 49 от ЗЗД, съгласно Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума
на Върховния съд. В чл. 167, ал. 1 ЗДвП е предвидено, че лицата, които
стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират
незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най - кратък
срок. С оглед на това следва да се приеме, че на ответника е вменено
задължение да стопанисва и поддържа процесния пътен участък,
включително да не допуска и съответно своевременно да отстранява дупки по
него. Ответникът като юридическо лице осъществява тези дейности чрез
своите служители или други лица, на които е възложил изпълнението. В
случая именно бездействието на последните във връзка с поддържане на пътя,
е довело и до неизпълнение на задължението на ответника, поради което и на
основание чл. 49 ЗЗД ответникът носи отговорност за причинените вреди при
процесното ПТП.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/30.10.1975
г., т. 3, налице е отговорност по чл. 50 ЗЗД, когато при ползване на вещта не е
допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Когато
при ползване на вещта е допуснато такова нарушение, тогава отговорността е
по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД. С оглед на това собственикът на вещта
отговаря по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД, при възможност за
обезопасяване на вещта, ако това не е направено, като отговорността по чл. 50
ЗЗД е в случаите на невъзможност да се обезопаси вещта, а вредите са
причинени от присъщите на вещта свойства.
В настоящия случай се установи, че автомобилът е попаднал в
несигнализирана дупка на пътното платно, стопанисвано от ответника.
Последният не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл. 31 ЗП, вр. с
чл. 167 ЗДвП да ремонтира тази дупка, както и задължението си,
регламентирано в чл. 13, ал. 1 ЗДвП, да предупреди участниците в
9
движението за опасности по пътя, каквато е наличието на дупка в пътното
платно, като постави необходимите средства за сигнализиране. Ето защо
следва да се приеме, че с бездействието си за отстраняване дупката на пътя и
сигнализиране на същата е причинил на застрахованото при ищеца лице
имуществени вреди. Предвид обстоятелството, че тези вреди не са резултат от
обективните, присъщи качества на вещта, то отговорността на ответника
следва да се ангажира на основание чл. 49 ЗЗД, а не на основание обективната
и безвиновна отговорност, установена в нормата на чл. 50 ЗЗД.
По изложените съображения следва да се приеме, че е осъществен
фактическият състав на непозволеното увреждане, като вредоносният
резултат е причинен от виновното и противоправно поведение на служители
на ответника.
С оглед на гореизложеното, неоснователни са възраженията, че ищецът
не е доказал при условията на пълно и главно доказване наличие на дупка на
пътното платно, нито наличието на причинно-следствена връзка с щетата. От
анализа на събраните по делото доказателства следва изводът, че наличието
на дупка на пътя и механизмът на ПТП е несъмнено установен – показанията
на свидетеля относно наличие на необозначена и несигнализирана дупка на
пътя кореспондират, както с описанието на събитието в уведомление за щета,
така и със заключението по допуснатата съдебно-автотехническа експертиза
относно механизма на ПТП и причинно-следствената връзка на вредите по
лекия автомобил с посочения механизъм на процесното ПТП. В процесния
случай съдът намира, че по делото безспорно се доказва, че длъжностните
лица от администрацията на ответника са бездействали при изпълнението на
задълженията им по чл. 31 от ЗП и чл. 3 и чл. 167 от ЗДвП, т. е налице е
неизпълнение на законово задължение.
Съгласно нормата на чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, действал към момента на
възникване на регресното право, с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера
на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне, срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа,
при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 ЗЗД.
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания относно размера на
изплатеното застрахователно обезщетение, нито относно иска по чл. 86 ЗЗД
за заплащане на мораторна лихва и периода, за който същата се дължи,
поради което тези въпроси са извън предмета на въззивна проверка, очертан с
въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269 ГПК.
Предвид горното, следва единствено да се посочи, че обемът на
регресното вземане се определя от размера на действителните вреди, но не
повече от извършеното застрахователно плащане. Съгласно заключението на
САТЕ стойността на извършения ремонт по средни пазарни цени към датата
на ПТП е 3687, 66 лева, като съобразявайки диспозитивното начало в процеса
искът следва да бъде уважен за 3319, 49 лева и 15 лева – ликвидационни
разноски или в общ размер 3334, 49 лева. Ответникът не твърди и не
установява да е погасил същото чрез плащане или чрез друг погасителен
10
способ, поради което предявеният иск е изцяло основателен. Предвид
уважаване на главния иск следва да бъде уважена и акцесорната претенция за
заплащане на лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда – 02.07.2020 г., до окончателното плащане на
вземането.
Задължението на делинквента към застрахователя по имуществената
застраховка е задължение без срок за изпълнение, към което, с оглед
регресния характер на вземането, не може да се приложи разпоредбата на чл.
84, ал. 3 ЗЗД. В случая моментът на извършеното плащане има значение само
за възникване на регресното право, а длъжникът изпада в забава след покана
(арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД). По делото е представена покана от ищеца до
ответника за изплащане на претендираната сума по процесната щета. От
представеното писмо за доставянето (неоспорено в процеса), поканата е
получена от ответника на 30.05.2018 г., предвид което последният е изпаднал
в забава относно погасяването на задължението му за главницата и дължи на
ищеца обезщетение по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху него в размер на
законната лихва. Както се посочи по-горе, във въззивната жалба не се
съдържат оплаквания относно размера на иска по чл. 86 ЗЗД за заплащане на
мораторна лихва и относно периода, за който същата се дължи, поради което
тези въпроси са извън предмета на въззивна проверка
Доводите в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение в
обжалваната част, следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не
се дължат разноски. При този изход на спора, разноски се следват само на
въззиваемата страна. Такива са претендирани за юрисконсултско
възнаграждение, поради което и на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр.
чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, въззивникът следва да бъде осъден да плати
100 лева юрисконсултско възнаграждение в полза на въззиваемия.
По отношение обжалваемостта на въззивното решение:
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата
на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, тъй като цената на исковете е под
5000 лева.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20052999 от 14.08.2022 г.,
постановено по гр. д. № 28605 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд,
123 състав.
11
ОСЪЖДА Столична община, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „****” ** да плати на ЗАД „А.” АД с ЕИК **** със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. **** сума в размер 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12