Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 16.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
пети септември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №206 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца Т.П.А. срещу решение от 16.09.2019 г. по гр.д. №74351/2018 г. на
Софийския районен съд, ГО, 120 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу „Ю.Б.“ АД обективно съединени установителни искове с правно
основание чл.124 ал.1 ГПК иск за установяване погасяването по давност на
възможността на кредитора-ответник по делото да търси принудително на сумата от
15 285,00 лв. главница и лихви в размер на 13 892,00 лв. по договор
за потребителски кредит от 13.06.2008 г., сключен между ищеца и „А..Б.– клон
България“, с правоприемник ответната банка; иск по чл.124 ГПК във вр. чл.26 ЗЗД
за прогласяване на нищожност на неравноправни клаузи на процесния договор, като
ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и необосновано. Поддържа, че между страните в
първоинстанционното производство е безспорно, че те са сключили договор за
потребителски кредит, а първоинстанционният съд неправилно е приел липсата на
сочената облигационна връзка. Твърди, че ответникът е изготвил извлечение от
банковата сметка по договора за кредит, от което се установява, че последното
плащане на вноска е извършено на 08.12.2009 г., а в изготвеното заключение на
ССчЕ вещото лице не е взело предвид процесното извлечение и съдът неправилно е
кредитирал заключението. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна „Ю.Б.“ АД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
С молба-уточнение от 14.02.2020 г. ищецът
в изпълнение на дадените му от въззивния съд указания и е конкретизирал, че
периодът на лихвата за забава е от 09.12.2009 г. до датата на подаване на
исковата молба - 22.11.2018 г., както и че последната вноска по кредита е
направена на 08.12.2009 г.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Производството по гр.д. №74351/2018 г. по описа на СРС, 120
състав, е образувано по искова молба от Т.П.А., с която срещу „Ю.Б.“ АД са
предявени обективно съединени искове с правно основание чл.124 ал.1 ГПК за
недължимост на сумата от 15 285,00 лв. – главница и сумата от
13 892,00 лв. – лихва за забава, съгласно договор за потребителски кредит
от 13.06.2008 г., сключен между ищеца и „А..Б.– клон България“, поради изтекла
погасителна давност, и за прогласяване нищожността на клаузи от договора за
кредит.
Ответникът „Ю.Б.“ АД в срока за отговор по чл.131 ГПК
оспорва предявените искове, като твърди, че към датата на депозиране на
исковата молба вземанията по процесния договор за кредит не са погасени по
давност, тъй като банката не е обявявала кредита за предсрочно изискуем и
изискуемостта на вземанията започва да тече от изтичане крайния срок на
договора – 13.06.2016 г.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, но е
частично недопустимо в частта, в която съдът е отхвърлил установителния иск за
нищожност на клаузи от договора за потребителски кредит, поради следните съображения:
С определение от 05.02.2019 г. СРС, 120 състав, е указал на
ищеца в едноседмичен срок да посочи конкретните клаузи от процесния договор,
които иска от съда да прогласи за нищожни, като го е уведомил за последиците от
неизпълнението на процесуалното му задължение, а именно връщане на исковата
молба в тази и част. Въпреки, че не са изпълнени указанията на съда, последният
не е прекратил производството в тази му част.
С оглед
практиката на СЕС /специално за въззивното производство решения по дело C-168/2005; C-110/2008; C-618/2010; C-472/2011; C-397/2011/ при доводи за неравноправни клаузи в
случай, че първоинстанционният съд не е разпределил доказателствена тежест и не
е дал възможност на страните за ангажиране на доказателства, то това ще трябва
да стори въззивният съд – с определението по чл.267 ГПК или в открито съдебно
заседание да разпредели доказателствената тежест и да предостави възможност за
ангажиране на доказателства. Съгласно
т.4 от ТР №1/17.07.01 г. на ОСГК на ВКС, когато за пръв път се констатират
нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с
указания на ищеца да ги отстрани. С разпореждания от 04.02.2020 г. и 17.02.2020 г. въззивният
съд също е
оставил без движение исковата молба и е дал на
ищеца указания да посочи конкретни
клаузи от договор за потребителски кредит, с предупреждение за
последиците от неизпълнение. В предоставения срок въззивникът-ищец не е изпълнил дадените му от съда указания за отстраняване нередовностите на
исковата молба.
Поради изложеното, исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д. №74351/2018 г. по описа на СРС, 120 състав, в частта, в която е предявен иск с правно
основание чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.26 ЗЗД за нищожност на клаузи от процесния
договор за потребителски кредит от 13.06.2008 г., следва да бъде върната, решението на СРС - обезсилено, а
производството да се прекрати.
В останалата му част, в която е отхвърлен отрицателният
установителен иск за недължимост на суми
по договора за потребителски кредит, обжалваното първоинстанционно решение е
частично неправилно поради следните мотиви:
Спорът в настоящото производство е съсредоточен върху
правните въпроси дали е сключен договора за кредит и ако е – дали е изтекла
погасителната давност за процесните вземания на банката-кредитор.
В проектодоклада си по чл.140 ГПК, обявен за окончателен с
определение, постановено в о.с.з., проведено на 14.05.2019 г.,
първоинстанционният съд е разпределил в доказателствена тежест на ищеца да
докаже сключването на посочения в исковата молба договор за кредит. Банката-ответник
е представила по делото банково извлечение към договора за кредит,
бордеро-извлечение за усвояване на средствата по кредита в размер на 20 000,00
лв. и погасителен план към него. Информацията, която се извлича от първия документ,
се отнася до направените от кредитополучателя плащания на анюитетни вноски и
начислявани такси за поддръжка на сметка, а от втория документ е видно, че
заемните средства са усвоени от ищеца на 13.06.2008 г. в размер на 20 000,00
лв. Третият документ отразява уговорките между страните по отношение на броя на
погасителните вноски, падежът и размерът на всяка от тях, както и структурата –
главница и лихва. Отделно от представените в първоинстанционното производство
документи ищецът в самата искова молба твърди, че е безспорно между страните по
делото наличието на договор за кредит с параметри, отговарящи на събраните в
производството пред СРС доказателства.
При тези данни, настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционният
съдебен състав неправилно е приел в решението си, че между страните не е налице
твърдяната от тях облигационна връзка. Съществуването на процесния договор за
кредит не е спорно между страните, а и се установява чрез т.нар. в гражданската
процесуална доктрина доказателствени факти. Това са тези факти от
действителността, които стоят в някаква връзка на зависимост с основния факт,
релевантен за спорното право. Поради тази връзка те са указание, че този факт
се е осъществил. В настоящия случай извод за наличието на договора за кредит се
прави от тези негови елементи /изпълнението на правата и задълженията,
предметът и др./, които при осъществяването си оставят следи в обективната
действителност. Представените извлечения от сметка и бордеро пресъздават
основните права на всяка от страните по типичния банков кредит – задължението
на предоставяне на заемната сума, респ. усвояването и, както и връщането на
сумата чрез плащане на погасителни вноски. Самият начин на формиране на
вноските, падежът им и периодът на действие на договора се установяват от
погасителния план. В тази безпротиворечива система на доказателствени факти се
включват и твърденията на страните в процедурата по размяна на книжа в рамките
на първоинстанционното и въззивното производства, а също и заключението на
вещото лице в приетата в първоинстанционното производство ССчЕ, която
настоящият съдебен състав кредитира напълно. От заключението се установява, че счетоводното
записване и отчитане на кредитното задължение на ищеца е водено редовно, съгласно
приложимото счетоводно и данъчно законодателство и приложимите счетоводни
стандарти. Отговорите на експертизата съвпадат с останалите събрани по делото доказателства,
а също така и с твърденията и становищата на страните, по отношение на
съществуването на договорната връзка между последните и на конкретните и
параметри – размерът на заемната сума и възнаградителната лихва,
усвояването на сумата, продължителността
на договора, размерът, броят и плащането на анюитетните вноски.
Предвид изложеното относно наличието на
облигационна връзка между страните, следва да бъде разгледан въпросът относно
погасяването на задълженията на ищеца за плащане на вноски по кредита към
банката, поради изтекла погасителна давност. Разпоредбите, установяващи кога
започва да тече погасителната давност и кога същата се счита прекъсната, са
императивни и не могат да бъдат тълкувани разширително. Вземанията по договор
за банков кредит се погасяват с изтичането на общата 5-год. давност.
Уговорката, според която вземането може да бъде погасявано и на части, има
отношение към начина на изпълнението, а не към естеството и характера на
задължението, което не се превръща в периодично такова само поради това, че
кредиторът се е съгласил да получи дължимото на части. Към настоящата хипотеза
е относима постановената от ВКС практика по приложението на чл.147 ал.1 ЗЗД,
доколкото се касае до определяне на падежа на анюитетни вноски по договори за
банков кредит и се дефинира правния им характер. Когато в договор е уговорено,
че задължението към кредитора ще се погасява на отделни погасителни вноски с
различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези
вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение /решение
№83 от 26.05.2017 г. по т.д. № 50394/2016 г. на ВКС). Когато дадена вноска не
бъде погасена /чрез плащане или по друг начин/ на съответния падеж, от този
момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу
длъжника за плащането на същата вноска. Тези изводи следват от особеностите на
този вид банкова сделка. От това ясно следва и изводът, че от същата дата –
падежа на вноската – започва да тече и погасителната давност /3-год. за
възнаградителните лихви и 5-год. за главницата/, както е записано и в нормата
на чл.114 ЗЗД. Ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу длъжника в
рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на
кредитополучателя за плащането на същата вноска. При това положение е очевидно,
че не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна вноска, респ.
– не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече
погасителната давност по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече са
настъпили.
В настоящия случай от представеното от ответника
извлечение от банковата сметка на кредитополучателя се установява, че
последното извършено погасяване на главница и на просрочена лихва е на
02.05.2012 г., а на редовна лихва – на 29.06.2012 г. От същото извлечение е
видно, че просрочие в заплащането на лихви е имало още на 18.12.2009 г. Искът
пред първоинстанционният съд е предявен на 22.11.2018 г., предвид което следва
да се заключи, че всички вземанията на банката-кредитор за главница с падеж
преди 22.11.2013 г. на основание чл.110 ЗЗД са погасени по давност или погасените
по давност вземания за главница са в общ размер на сумата от 6503,88 лв.
Приложимата давност по отношение на вземанията на за лихви на основание чл.111
б. „в“ ЗЗД е 3-год., поради което погасени са всички такива вземания начислени
преди 22.11.2015 г. или погасените по давност вземания за лихви са в общ размер
на сумата от 9203,25 лв.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която са отхвърлени исковете за недължимост на главницата
за сумата от 6503,88 лв. и за лихви за сумата от 9203,25 лв. и вместо него да
бъде постановено друго, с което
предявените искове бъдат уважени до посочените размери. В останалата
част, в която искът за недължимост на главница е отхвърлен за разликата над
сумата от 6503,88 лв. до пълния претендиран размер от 15 285,00 лв. и
искът лихви е отхвърлен за разликата над сумата от 9203,25 лв. до пълния
предявен размер от 13 892,00 лв., решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Решението следва да бъде отменено и в частта, в която на ответника
се присъдени разноски за разликата над сумата от 253,99 лв.
С оглед изхода на делото и направеното искане на ищеца на
основание чл.78, ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното
производство в размер на сумата от 628,29 лв., представляваща държавна такса,
сумата от 645,83 лв., представляваща адвокатско възнаграждение и сумата от 2,69
лв., представляваща такса за съдебно удостоверение, и във въззивното
производство в размер на сумата от 314,14 лв., представляваща държавна такса и
сумата от 215,28 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата
страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във
въззивното производство в размер на сумата от 138,54 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение №217709 от 16.09.2019 г., постановено по гр.д. №74351/2018
г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 120 състав, в частта, в която е
отхвърлен предявеният от Т.П.А., ЕГН
**********, адрес: ***, срещу „Ю.Б.“ АД,
ЕИК*****, седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл.124
ал.1 ГПК вр. чл.26 ЗЗД за прогласяване на нищожност на неравноправни клаузи в
договор за потребителски кредит от 13.06.2008 г.
ВРЪЩА исковата молба по гр.д. №74351/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 120 състав, в частта, в
която е предявен от Т.П.А., ЕГН **********,
адрес: ***, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******,
седалище и адрес на управление:***, иск за прогласяване на нищожност на
неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит от 13.06.2008 г. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ОТМЕНЯ решение №217709 от 16.09.2019 г., постановено по гр.д. №74351/2018
г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 120 състав, в частта, в която е
отхвърлен на предявеният от Т.П.А.,
ЕГН **********, адрес: ***, срещу „Ю.Б.“
АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание
чл.124 ал.1 ГПК иск за установяване погасяването по давност на възможността на
кредитора-ответник по делото да търси принудително на сумата от 6503,88 лв.
главница и лихви в размер на 9203,25 лв. по договор за потребителски кредит от
13.06.2008 г., сключен между ищеца и „А..Б.– клон България“, с правоприемник
ответната банка, и в частта, в която Т.П.А.,
ЕГН **********, адрес: ***, е осъден да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК разноски за разликата над сумата от 253,99 лв., и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124 ГПК, че Т.П.А., ЕГН **********, адрес: ***, не дължи на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес
на управление:***, сумата от 6503,88 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит от 13.06.2008 г., сключен с „Алфа Банка – клон България“, и сумата в размер на 9203,25
лв., представляваща лихви за периода 23.11.2015 г. – 22.11.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, да заплати
на Т.П.А., ЕГН **********, адрес: ***,
на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 1276,81
лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство и сумата от
529,42 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
ОСЪЖДА Т.П.А., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес
на управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 138,54 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.