Решение по дело №2209/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264561
Дата: 7 юли 2021 г. (в сила от 7 юли 2021 г.)
Съдия: Роси Петрова Михайлова
Дело: 20191100502209
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 февруари 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р       Е       Ш     Е      Н       И       Е

 

град София,……………..

                      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-д ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание на двадесет и седми  май две хиляди двадесет и първа година, в състав:                             

 

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                           Мл. с-я РОСИ МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от младши съдия МИХАЙЛОВА в. гр. дело № 2209 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Подадена е въззивна жалба с вх.№ 5202388/07.12.2018г. от ответника СУ "Св. К.О."срещу Решение № 531615 от 12.11.2018г., постановено по гр. д. № 18261/2016г. по описа на СРС, 141 състав, с което е бил уважен предявеният от ищеца Р. ООД иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, от ЗЗД,вр. с чл.327, ал.1 от ТЗ за признаване на установено, че СУ "Св. К.О." дължи на „Р.“ ООД сумата 111,91 лв., представляваща стойност на доставени стоки по Договор за възлагане на обществена поръчка № 80.09-268 от 30.09.2014 г. за доставка на консумативи и аксесоари за офис техника, начислена по фактура № 213700/19.09.2017 г., ведно със законната лихва върху същата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.12.2017 г., до окончателното изпълнение, която сума е предмет на заповед за изпълнение от 10.01.2018 г., издадена по ч. гр. д. № 90303/2017 г. по описа на СРС, 141 състав.

Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил определил началният момент на настъпване на изискуемостта на задълженията – с осъществяване на факта на доставката. Отразяването на фактурата за продажба на стоки /движими вещи/ в счетоводството на получателя, включително в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит били обстоятелства, които представлявали признание за възникването и размера на задължението, за което била издадена фактурата, но не било налице признание за реалното доставяне на стоките, т. е. за изпълнението на основното задължение на продавача да достави и предаде на купувача стоката. Оспорил бил реалното извършване на доставката с твърдението, че фактурата е била издадена предварително с уговорката стоката да бъде доставена и платена след доставката. Установяването на това обстоятелство било в тежест на ищеца, но в тази насока не били събрани категорични доказателства. Процесната фактура не била подписана от ответника, а от лице без представителна власт. Според предвиденото в чл. 5, ал. 4 от сключените между страните договори, цената на доставените изделия ставала дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена в приемо-предавателен протокол за всяка доставка. Фактурата, ведно с приемо-предавателния протокол, подписан без забележки от надлежно упълномощени представители на двете страни, се представяли с придружително писмо в паричен салон на Ректората/главен счетоводител. Въззивникът поддържа, че бил поискал ищецът да бъде задължен да представи процесния приемо-предавателен протокол, копие от който бил представен едва на 20.09.2018 г. и едва от този момент следвало да се отброява 60-дневния срок, който не бил изтекъл към момента на приключване на устните състезания. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира разноски.

Въззиваемото дружество “Р.” ООД е подало отговор на въззивната жалба в законоустановения срок. В отговорът се твърди, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено. Процесната фактура била осчетоводена от страните, като на основание чл. 182 ГПК първоинстанционният съд правилно бил оценил този факт като доказващ доставката. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е между страните, а и се установява от представените по делото писмени доказателства, че на 30.09.2014 г. между страните били сключени договор за възлагане на обществена поръчка № 80-09-268 по обособена позиция № 3 – “Доставка на консумативи и аксесоари за офис техника“, договор за възлагане на обществена поръчка № 80-09-269 по обособена позиция № 4 – “Доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства” и договор за възлагане на обществена поръчка № 80-09-270 по обособена позиция № 5 – “Доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства” /чл. 41 и сл. от Закона за обществените поръчки – понастоящем отменен/, по силата на които ответникът Софийски университет “Св. К.О.”, като възложител, възложил на ищцовото дружество “Р.” ООД, като изпълнител, а последният приел и се задължил при направени конкретни заявки от страна на възложителя срещу заплащане да извършва периодични доставки на горепосочените стоки, описани по вид, мярка, количество и единична цена за нуждите на възложителя, съгласно съответна оферта, неразделна част от договора. Съгласно чл. 5. 4 от раздел ІІІ на процесните договори, цената на доставените стоки ставала дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена с приемо-предавателен протокол за всяка заявка. Приемо-предавателният протокол се прилагал към фактурата и се предоставял в паричен салон на Ректората/главен счетоводител.

По делото е прието и неоспорено от страните заключение на вещото лице по допуснатата СсчЕ от 23.10.2018 г., което настоящият състав кредитира като пълно и компетентно изготвено. Съгласно заключението, процесната фактура е била осчетоводена при ответника и последният е ползвал данъчен кредит, като по фактурата не са извършени плащания.

Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО, фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество –ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, както и за осъществяване на договорените услуги. В последния смисъл са и Решение №252 от 03.01.2013г. на ВКС по т.д. № 1067/2011 г., II ТО, Решение № 30 от 08.04.2011 г. на ВКС по т.д. № 416/2010г., I т.о.

Независимо от горното, във връзка с релевираните оплаквания, настоящият състав намира, че е доказано и въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства – приемо-предавателен протокол №SH0000214343/ 19.09.2017 г. и гласните доказателства чрез разпита на свидетелката П.Д./служител на ответника/, които при преценката им, в т. ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат кредитирани като пълни, последователни, убедителни и неопровергани от останалите данни по делото, че твърдяната доставка на процесните стоки, които са били надлежно заявени, е била извършена, поради което и за ответника е възникнало задължението за плащане на тяхната цена. Приемо-предавателният протокол е подписан от представител на ответника – горепосочената свидетелка, който извод следва от клаузите на чл. 3. 5 – чл. 3. 7 от процесния договор. От изложеното следва, че не е налице действие без представителна власт – чл. 42, ал. 2 ЗЗД.

Отделно от това съгласно приетото в решение № 30/08.04.2011 г. на ВКС по т.д. № 416/2010 г., I ТО, което настоящият състав споделя, включването на фактурите в регистрите по ЗДДС, отразяването им в счетоводството на получателя чрез заверка на съответния счетоводен регистър и приспадането на данъчен кредит по тях, представлява потвърждаване по смисъла на чл. 301 от ТЗ от страна на купувача на действията на лицата, действали без представителна власт.

Следователно заявената претенция се явява основателна и подлежи на уважаване, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 29.12.2017 г. до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.

С оглед обстоятелството, че правните изводи съответстват на изводите на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

По отношение на разноските:

В разглеждания случай въззиваемият е релевирал своевременно искане за присъждане на разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 360 лв. /в отговора на въззивната жалба/, като е представил договор за правна защита и съдействие от 06.02.2019 г., от който е видно, че е уговорен и заплатен в брой адвокатски хонорар в размер на посочената сума.

Настоящият съдебен състав намимра, че независимо от изхода на спора, въззиваемият няма право на разноски, поради следните съображения:

Настоящият съдебен състав, като съобрази данните за образуваните от “Р.” ООД срещу Софийски университет “Св. К.О.” заповедни и искови производство за вземания /в т. ч. в. гр. дело № 16844/2018 г. по описа на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в и в. гр. дело № 2186/2019 г. по описа на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в, в. гр.д. № 226/2019 г. на СГС, ГО, ІІІ-Б с-в, в. гр. дело № 275/2019 г. по описа на СГС, Г.О. ІІІ-В с-в и др.,  чиито източници са процесните договори за обществена поръчка и направени конкретни заявки за доставка по тях, намира, че извършените от ищеца процесуални действия по подаването на отделни заявления за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по всяка от издадените фактури, респ. предявяването на искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за всяко от вземанията /или съвместно за две от тях/ – с незначителен размер или такъв под 1 000 лв., за които е била заплащана минималната държавна такса, защитата е била осъществявана от един и същ адвокат и е бил претендиран минималният адвокатски хонорар, представляват злоупотреба с процесуални права, в нарушение на чл. 3 ГПК.

Настоящият състав споделя възприетото в постановените съдебни решения на СГС по същия казус, а именно, че в случая действията на ищеца не са насочени само към защита на субективни права, но целят и създаването на формални основания за увеличаване на разноските в тежест на ответника /длъжника/ и последващото им събиране– в частност размерът на търсените разноски е многократно, значително по-голям от този на съдебно предявеното притезание. А основно задължение на всички субекти, според установения в страната правен ред, е забраната да се злоупотребява с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, което е изрично прогласено в редица нормативни актове /напр. чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК, чл. 173 КЗ, чл. 187, ал. 2 КСО, чл. 289 ТЗ, чл. 8, ал. 1 КТ, чл. 6 ДЕС/. До злоупотреба с право може да се стигне, когато едно право се упражнява в нарушение на чужда свобода, когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга правна възможност, когато право се упражнява, за да се увредят чужди права и интереси и др.

В този смисъл и при приложението на чл. 3 ГПК, извършените процесуални действия при злоупотреба с право не следва да бъдат зачетени от въззивния съд.

Съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК, настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

 

 РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 531615 от 12.11.2018г., постановено по гр. д. № 18261/2016г. по описа на СРС, 141 състав.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                                    2.