РЕШЕНИЕ
№ 7891
гр. София, 29.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Д.Б.А.
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20231110108332 по
описа за 2023 година
Производството по делото е образувано, въз основа на искова молба, подадена от Б.
П. Ж. срещу /ФИРМА/, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата по чл. 11 от
договор за потребителски кредит № ****** от 15.10.2021 г. е нищожна, като е предявен и
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищцата сумата от 256,83 лева (съобразно допуснато с протоколно определение от
06.03.2024 г. изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер), представляваща
недължимо платена по договора сума, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба – 16.02.2023 г. до окончателното изплащане.
Ищцата твърди, че на 15.10.2021 г. е сключила договор с ответника за паричен заем
№ ****** в размер на 600,00 лева, двуседмична вноска, 13 погасителни вноски, без посочен
месечен лихвен процент. Ищцата е следвало да представи обезпечение поръчител и банкова
гаранция в полза на кредитодателя. В случай на неизпълнение била предвидена неустойка в
размер на 413,14 лева. Същата била начислена още със сключване на договора, тъй като не
било представено обезпечение в срок. Ищцата погасила изцяло задълженията си по
договора за потребителски кредит. Прави възражение за нищожност на процесния договор в
противоречие с чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради липса на форма. Сочи, че не е посочен начинът на
формиране на ГПР в договора. Цитира практика на СЕС. Сочи, че клаузата за неустойка
накърнява добрите нрави, тъй като е уговорена за неизпълнение на задължение, което не
води до преки вреди. Претендира заобикаляне на чл. 33, ал. 1 ЗПК, неравноправност на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Сочи, че клаузите в договора не са формулирани
съобразно изискванията на чл. 146 от ЗЗП. Моли съда да се произнесе с решение, с което да
уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба. Счита
воденето на настоящия установителен иск за безпредметно с оглед прекратяването и
изпълнението на договора за потребителски кредит. Твърди още, че процесният договор за
заем съдържа предвидените в закона реквизити. Сочи, че неустойката се дължи само при
неизпълнение на договора от страна на заемателя. Твърди, че неустойката била
индивидуално уговорена между страните. Посочва, че в случая няма нарушение на добрите
нрави, а санкция за неизпълнение на договорно задължение. Посочва, че предявеният иск по
1
чл. 55 от ЗЗД е неоснователен. Навежда твърдения относно липсата на доказателства за
реалното разместване на посочените блага, процесните суми, както и че същите са влезли в
патримониума на ответника. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявените искове като неоснователни и недоказани по основание и по размер.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на неустоечна клауза - чл. 11 от договор за
потребителски кредит № ****** от 15.10.2021 г. и осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 256,83 лева (съобразно допуснато с протоколно
определение от 06.03.2024 г. изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер),
представляваща недължимо платена по договора сума, ведно със законната лихва, считано
от 16.02.2023 г. /датата на депозиране на исковата молба в съда/ до окончателното
изплащане.
В тежест на ищцата по иска за неоснователно обогатяване при условията на пълно и
главно доказване е да докаже наличие на следните предпоставки: обедняване на ищцата със
заплащането на сумата в размер на 256,83 лева по договор за паричен потребителски кредит
№ ****** от 15.10.2021 г., представляваща неустойка, начислена въз основа на оспорената
клауза; обогатяване на ответника с получаването на сумата в размер на 256,83 лева; че
уговорената в чл. 11 от договора за потребителски кредит клауза е нищожна, като следва да
докаже и изискуемост на вземането, т.е. моментът на даването/получаването на сумата.
В тежест на ответника е да докаже съществуването на основание да получи
плащането, а именно, че оспорената клауза е равноправна, тъй като не противоречи на чл.
143 ЗЗП, в това число, че оспорената клауза от договора за кредит е договорена
индивидуално.
С проекта за доклад, обективиран в определение от 28.08.2023 г. и обявен за
окончателен такъв с протоколно определение от 15.11.2023 г., съдът е обявил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че по силата на процесния договор за заем от
15.10.2021 г. между страните е възникнало облигационно правоотношение.
Между страните не е налице спор, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че по силата на договор за потребителски кредит № ****** от
15.10.2021 г. на ищцата е предоставена заемна сума в размер на 600,00 лева.
От представения по делото договор за потребителски кредит № ****** от 15.10.2021
г. се установява, че между ищцата Б. П. Ж., ЕГН **********, в качеството й на
кредитополучател, и /ФИРМА/, ЕИК *******, в качеството му на кредитор, е бил сключен
процесният договор за потребителски кредит, по силата на който кредиторът /ФИРМА/ е
предоставил на кредитополучателя Б. П. Ж. сума в размер на 600,00 лева, която сума ищцата
се задължила да върне в срок от 26 /двадесет и шест/ седмици, на 13 /тринадесет/
двуседмични погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент по кредита –
37,98% и годишен процент на разходите /ГПР/ - 37,88%.
Съгласно чл. 11 от процесния договор за потребителски кредит, в 7-дневен срок от
подписване на договора кредитополучателят се задължава да предостави в полза на
ответника /ФИРМА/, наричан за краткост в договора “финансовата институция” (ФИ) някоя
от следните гаранции относно изпълнение на задълженията му по договора, а именно: 1) чл.
11.1 - банкова гаранция, издадена от търговска банка, със седалище в Република България,
валидна до 30 дни след крайния срок на договора и гарантираща всички плащания по
главницата, лихвата, неустойките и разходите по договора, за сума не по-малка от 663,13
лева /шестстотин шестдесет и три лева и тринадесет стотинки/, като гаранцията следва да
съдържа изявление на банката, с което същата безусловно и неотменимо се задължава, при
2
условие, че кредитополучателят не заплати което и да е свое парично задължение,
произтичащо от договора за потребителски кредит, банката, в качеството си на гарант, да
заплати на ФИ всички дължими от кредитополучателя суми в срок от два дни от получаване
на първо писмено поискване от страна на ФИ; или 2) чл. 11.2 - застрахователна полица за
сключен в полза на ФИ договор за застраховка с одобрен застраховател срещу риск от
неизпълнение на финансовите задължения от страна на кредитополучателя във връзка с
договора, както и да поддържа валидна застраховка за срока на договора. Съгласно чл. 11.3
от договора, в случай, че кредитополучателят не изпълни задължението си по чл. 11 от
договора, същият дължи на ФИ неустойка в размер на 413,14 лева, като неустойката се
заплаща на части, заедно с всяка от погасителните вноски по приложение № 1, съгласно
погасителен план, посочен в таблица № 1 от договора. В чл. 11.4 от договора страните са
уговорили, че кредитополучателят има право по всяко време от действие на договора да
предложи изпълнение на задължението си по чл. 11.1 или чл. 11.2, въпреки че неустойката
по чл. 11.3 е станала изискуема и дължима, като в този случай кредитополучателят ще
дължи заплащане само на тази част от неустойката, разпределена по погасителните вноски
до датата на изпълнението на условието по чл. 11.1 или чл. 11.2. В договора е предвидена и
възможност за намаляване размера на процесната неустойка при кумулативно наличие на
определени условия.
От представения по делото погасителен план – приложение № 1 към договор за
потребителски кредит № ****** от 15.10.2021 г., се установява, че в същия е посочен както
размер на всяка двуседмична погасителна вноска по кредита, включващ главница и лихва,
така и размер на всяка двуседмична погасителна вноска по кредита с включени главница,
лихва и неустойка по чл. 11.3 от договора, т.е. посоченият втори вариант на вноските
включва и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение. Съгласно погасителния план датата на първата вноска е 02.11.2021 г., а датата
на последната – 19.04.2022 г., при срок на кредита в седмици – 26.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира като обективно, безпристрастно и компетентно изготвено, се установява, че
ищцата е извършила девет плащания към ответното дружество за погасяване на
задълженията си по договор за потребителски кредит № ****** от 15.10.2021 г., както
следва: на 08.11.2021 г. – сума в размер на 100,00 лева, на 19.11.2021 г. – сума в размер на
90,00 лева, на 30.11.2021 г. – сума в размер на 60,00 лева, на 13.12.2021 г. – сума в размер на
90,00 лева, на 23.12.2021 г. – сума в размер на 85,00 лева, на 18.01.2022 г. – сума в размер на
90,00 лева, на 28.01.2022 г. – сума в размер на 83,00 лева, на 14.02.2022 г. – сума в размер на
83,00 лева и на 24.02.2022 г. – сума в размер на 230,00 лева. Заплатената от ищцата сума е в
общ размер на 911,00 лева, като експертът посочва, че извършените плащания са отнесени
към погасяване на главница – 600,00 лева, договорна лихва – 53,86 лева и неустойка – 256,83
лева, като е надвнесена сума в размер на 0,31 лева.
По отношение на процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на
ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение между страните
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане срещу задължение на длъжника - потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не се доказва сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя цели, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по процесния
договор, са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а
представеният по делото договор е по правната си същност договор за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на
3
Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б от Закона за защита на потребителите,
в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно. За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК изисквания. Неспазването
на което и да е от тях, съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая не са спазени всички изисквания на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11, 12 и 20 ЗПК и чл. 11, ал. 2 ЗПК, като процесният договор
не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 на същата разпоредба, годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като
се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
В случая уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10%), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50%
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. Съгласно т. 2 „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, с понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да
заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително
комисионните, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с
възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния
4
процент на разходите, дори при законово установената граница.
В случая в договора за кредит е посочен годишен процент на разходите по кредита –
37.88%, който формално отговаря на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В погасителния план
общият размер на всяка двуседмична вноска е посочен както като сбор само от главница и
лихва, така и като сбор от главница, лихва и неустойка. От приетото по делото заключение
на ССчЕ се установява, че при определяне на годишния процент на разходите по процесния
договор за потребителски кредит в размер на 37.88%, единственият разход, който е
включен, е договорната лихва, т.е. неустойката, уговорена в чл. 11.3 от договора, не е
отразена като разход при формиране на оповестения ГПР от 37.88%, въпреки, че е включена
в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен
на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на процесната неустойка като несъмнен
разход, действителният ГПР би бил значително завишен. Съгласно експертното заключение,
ако при изчисляване на ГПР се вземе предвид размерът на всички дължими суми съгласно
сключения договор, а именно усвоена сума – 600,00 лева, договорна лихва – 63,13 лева и
начислена неустойка за обезпечение съгласно чл. 11.3 от договора – 413,14 лева), при срок
на кредита – 13 двуседмични вноски, то действителният ГПР е в размер на 902,76 процента.
Вещото лице посочва, че ако при изчисляване на ГПР се вземат предвид размерът на всички
начислени суми съгласно актуалния погасителен план, а именно усвоена сума – 600,00 лева,
сума за договорна лихва – 53,86 лева и начислената неустойка за обезпечение - 256,83 лева,
при срок на кредита – 11 двуседмични вноски, то ГПР ще възлиза в размер на 538,63
процента.
От изложеното следва изводът, че с включване на процесната неустойка при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, то размерът на ГПР
действително би надвишил многократно законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК - петкратният размер на законната лихва. По този начин се заобикаля ограничението на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посоченият разход за неустойка подлежи на разсрочено плащане, ведно с
погасителните вноски по кредита, от което следва, че по този начин е установено скрито
допълнително възнаграждение за кредитора, което не е посочено при определяне на
годишния процент на разходите. Ответното дружество-кредитор е обявило параметрите на
общо оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ възможността за възприемане
от страна на ищцата-потребител на действително поетата финансова тежест, като е
оповестил годишен процент на разходите, но без да включи в него значителния добавен
разход за неустойка, дължима при непредоставяне на обезпечение. Регламентираното от
законодателя ограничение за размера на всички разходи по кредита цели да предотврати
прекомерното му оскъпяване чрез въвеждане на други разходи, комисионни,
възнаграждения от страна на търговеца, в нарушение на принципа на добросъвестността,
което би довело до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
тези на потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, който закон намира приложение съгласно
чл. 24 ЗПК.
Предвидената в чл. 11.3 от договора неустойка е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заема, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му – 7-
дневен от подписване на договора за кредит, създават значителни затруднения за длъжника
за изпълнение на договора.
На следващо място посочената неустоечна клауза влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване,
5
съответна на получените гаранции. В случая е предвидено задължение за предоставяне на
обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите
на потребителя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия.
Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена съобразно
погасителния план към договора, и включена в размера на погасителната вноска, по
същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по
този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според
която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Съдът намира, че с клаузата
на чл. 11 от договора, се постига оскъпяване на кредита, като невключването на размера на
неустойката в ГПР представлява заобикаляне на закона. Съобразно разпоредбата на чл. 21,
ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките,
настоящият съдебен състав намира, че макар формално процесният договор да покрива
изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на
всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя
относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Последица от неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът
се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.
В случая е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а нарушаването му
/неточното посочване на ГПР/ води до недействителност на договора за кредит на основание
чл. 22 ЗПК, съгласно тълкуването на европейското право, дадено с решение на СЕС от
21.03.2024 г. по дело С-714/22. Неправилно посоченият ГПР се приравнява на липса на
посочен ГПР, като е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Вземането за неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение в срок представлява разход по кредита за потребителя и предполага
включването му в ГПР. Липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Настоящият съдебен
състав намира, че текстът на посочената разпоредба не следва да се възприема буквално, а
именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването
на закона за съдържание на договора. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание, законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК (така и определение
№ 60451/03.06.2021 г. по гр. д. № 850/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., решение №
2449/16.05.2023 г. по в. гр. д. № 87/2022 г. по описа на СГС, решение № 4067/20.07.2023 г.
по в. гр. д. № 9689/2022 г. по описа на СГС, решение № 3609/04.07.2023 г. по в. гр. д. №
6
8049/2022 г. по описа на СГС, решение № 3939/17.07.2023 г. по в. гр. д. № 12826/2022 г. по
описа на СГС, решение № 3764/11.07.2023 г. по в. гр. д. № 10944/2022 г. по описа на СГС,
решение № 3868/13.07.2023 г. по в. гр. д. № 62/2023 г. по описа на СГС, решение №
874/22.02.2023 г. по в. гр. д. № 13474/2022 г. по описа на СГС и др.). Нищожните клаузи не
могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД от императивни правила, нито да
бъде прието, че недействителна е единствено клаузата, отнасяща се до уговорената
неустойка. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи,
съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната
цел, предвидена в чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО, тъй като продавачите и доставчиците биха
останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да
бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната
степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и
доставчици.
Съдът намира, че в противоречие с правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
задължението за заплащане на неустойка, представляващо разход по смисъла на чл. 19, ал. 1
ЗПК, не е включено в годишния процент на разходите по кредита. Въпреки, че формално в
договора е посочен годишен процент на разходите, без включване в него на размера на
уговорената неустойка, ГПР не може да изпълни отредената му функция - да даде
възможност на потребителя по ясен и достъпен начин да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. №
13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
В аспекта на изложеното, съдът приема, че клаузата на чл. 11.3 от договор за
потребителски кредит № ****** от 15.10.2021 г., уреждаща неустойка при неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищцата е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно, че е
заплатила исковата сума в размер на 256,83 лева, представляваща недължимо платена сума
по договор за потребителски кредит № ****** от 15.10.2021 г., че сумата е постъпила в
патримониума на ответника, че това разминаване на блага от имуществото на ищцата в
имуществото на ответника е без правно основание, т.е. без да е бил налице годен
юридически факт /поради недействителност на процесния договор за потребителски кредит/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже наличие на основание
за получаване на платените от ищцата сума, а именно валидно обвързващи страните
договорни клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия заем в размерите на така
извършените плащания.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е
получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи реално полученото. В
настоящия случай на доказване подлежат следните факти: размерът на обогатяването на
ответната страна и обедняването на ищцовата страна поради получаването на нещо без
основание и причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищцата.
От приетото по делото експертно заключение се установява, че ответното дружество
е получило от ищцата сума в общ размер на 911,00 лева, от които главница – 600,00 лева,
договорна лихва – 53,86 лева, неустойка – 256,83 лева и надвнесена сума в размер на 0,31
лева.
Предвид, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, то
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
7
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. На ищцата следва да й се
възстанови разликата между заплатеното /911,00 лева/ и дължимото за връщане – чистата
стойност на кредита /600,00 лева/.
Ответникът не ангажира доказателства относно наличие на основание да получи
сумата, заплатена от ищцата над размера на чистата стойност по кредита, поради което
искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен.
Със сумата в размер на 311,00 лева, от които договорна лихва – 53,86 лева, неустойка
– 256,83 лева и 0,31 лева – надвнесена сума, ответникът се е обогатил за сметка на ищцата,
като е налице причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на
ищцата. Предвид изложеното, недължимо платена, извън размера на чистата стойност по
кредита, се явява сума в размер на 311,00 лева, като с оглед принципа на диспозитивното
начало предявеният иск следва да бъде уважен изцяло за сумата 256,83 лева.
Търсеното парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и като законна
последица от това се дължи поисканата законна лихва. В тази връзка следва да се посочи, че
едва с допуснатото изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер, вземането в
размер на 256,83 лева става предмет на спора и от момента на молбата по чл. 214, ал. 1, изр.
3, пр. 1 ГПК ще бъде налице искане за присъждане на законната лихва върху увеличената
част - в този смисъл е решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. на I т. о. на
ВКС. В случая съдът намира, че законна лихва се дължи единствено върху първоначално
предявения размер на иска от 50,00 лева, считано от 16.02.2023 г. /датата на депозиране на
исковата молба в съда/ до окончателното изплащане, каквото искане изрично е направено в
исковата молба, доколкото с молбата за изменение на иска с вх. № 33935/02.02.2024 г.
ищцата не е поискала присъждане на законна лихва и върху увеличения размер на иска.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи неоснователността на
възражението на ответното дружество за недопустимост на процеса предвид наличието на
сключено между страните споразумение от 01.11.2022 г., с което те уреждат отношенията по
повод на сключения помежду им договор за потребителски кредит. По отношение
представеното споразумение ищцата въвежда възражение за недействителност на същото,
като се позовава на чл. 29 от ЗЗД /измама/ и чл. 33 от ЗЗД /крайна нужда при явно неизгодни
условия/. Видно от съдържанието на споразумението, страните са уговорили, че прекратяват
процесния договор за кредит по взаимно съгласие, като заявяват, че няма да имат парични,
вещни и правни претенции една към друга, свързани с договора. Както беше отбелязано и
по-горе, по отношение процесния договор за потребителски кредит приложение намират
разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, като съдът намира споразумението за противоречащо на
императивните им изисквания, предвиждащи забрана за предварителен отказ от
потребителска закрила и недействителност на клаузите, които уреждат подобен отказ. В
този смисъл са както чл. 20, ал. 2 от ЗПК, съгласно която разпоредба отказът от права,
предоставени на потребителите по този закон, е недействителен, така и чл. 3, ал. 1 и ал. 3 от
ЗЗП, предвиждащи, че правата, предоставени на потребителите по този закон, не могат да
бъдат ограничавани, като всяка уговорка, с която предварително се изключват или
ограничават правата им, е недействителна. Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗЗП
отказът от права, предоставени на потребителите по този закон, е недействителен. В тази
връзка следва да се отбележи, че потребителската защита би могла да не се приложи само
при изричен отказ на потребителя да се ползва от обявяване на неравноправния характер на
договорна клауза в съдебен спор относно изпълнението на договора, какъвто настоящият
случай не е. По изложените съображения съдът намира представеното по делото
споразумение за отказ от потребителска защита за недопустим.
При съобразяване с посочената императивна правна уредба и предвид съдържанието
на представеното по делото споразумение от 01.11.2022 г. /л. 41/, в частност чл. 3 и чл. 4 от
същото, настоящият съдебен състав намира, че въпросните клаузи реално обективират
8
волеизявление на ищцата Б. П. Ж., заявено извънсъдебно в частно споразумение между нея
и търговеца, с което тя декларира фактически отказ от предоставената й от закона защита в
качеството й на потребител и длъжник по договор за потребителски кредит. В този смисъл
настоящият съдебен състав намира посочените клаузи за недействителни, като
противоречащи на закона и заобикалящи императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП (така
решение № 141/27.02.2020 г. по т. д. № 245/2018 г. на ВКС, І т.о.). Изложеното се явява и
причината, поради която съдът не се е произнесъл по искането на ищцата за откриване на
производство по чл. 193 ГПК по отношение представеното от ответника споразумение.
Предвид, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на
договор за кредит, по което ищцата има качеството кредитополучател и потребител, то
следва, че тя се ползва със законоустановената потребителска закрила, приложение намират
правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД, като сключеното между страните
споразумение от 01.11.2022 г. не може да ограничи тези нейни права.
По отговорността на страните за разноски:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от спора, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, в полза на ищцата следва да се присъди сумата от 405,00 лева – разноски за държавна
такса, депозит за вещо лице и такса за издаване на съдебно удостоверение.
Ответникът дължи и заплащане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 вр. ал. 2 от ЗАдв. Видно от представения по делото договор за правна защита и
съдействие - л. 56, сключен между ищцата Б. П. Ж. и *******, вписано в регистър
БУЛСТАТ под № **********, за изпълнение на възложената работа адвокатът ще
осъществява безплатна правна помощ на клиента на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ, при
постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания, съдът осъжда
насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗАдв.
При определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът съобрази правната и
фактическа сложност на делото, предмета на делото, тежестта на доказване върху ищцата,
както и разясненията, дадени с Определение № 29/20.01.2020 г. по ч.т.д. № 2982/2019 г. на
ВКС, съгласно които когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу
определен ответник обективно кумулативно съединени оценяеми искове, интересът, върху
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът
от цената на всички искове. По отношение представения списък на разноски по чл. 80 ГПК –
л. 60, с посочено отделно възнаграждение за всеки от предявените искове, съдът намира, че
действително по делото са предявени два иска, но същите касаят едно и също
правоотношение и са взаимно обусловени, което категорично не може да доведе до извод за
определяне на дължимо адвокатско възнаграждение като за два отделни иска. Преценката е
извършена и в съответствие с вече постановеното решение на СЕС 25.01.2024 г. по дело
C‑438/22.
Предвид горното и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от
ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, настоящият съдебен състав намира, че в полза на
адвокатското дружество, предоставило на ищцата безплатна правна защита в настоящото
производство, следва да се присъди възнаграждение в размер на 480,00 лева, като при
определянето му съдът съобрази и доказателствата за регистрация на адвокатското
дружество по ДДС - л. 61.
Така мотивиран, съдът
9
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес:*********,
срещу /ФИРМА/, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: ***********, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД нищожност на клаузата на чл. 11 от договор за
потребителски кредит № ****** от 15.10.2021 г.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
**********, да заплати на Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес: ***********, на основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата 256,83 лева, представляваща недължимо платена от ищцата
сума над чистата стойност по договор за потребителски кредит № ****** от 15.10.2021 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 50,00 лева, считано от 16.02.2023 г. /датата на
депозиране на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК /ФИРМА/, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: ***********, да заплати на Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес:
************, сумата 405,00 лева - разноски за държавна такса, депозит за вещо лице и
такса за издаване на съдебно удостоверение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв.
/ФИРМА/, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: ***********, да заплати на
************, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***********, с адрес на упражняване
на дейността: ***********, сумата от 480,00 лева - адвокатско възнаграждение за безплатно
процесуално представителство на ищцата Б. П. Ж..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10