№ 144
гр. Варна , 26.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на двадесети
януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Наталия П. Неделчева Въззивно гражданско
дело № 20203100503098 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №264335/04.09.2020г. на ГД
“Гранична Полиция“ MВР, действащ чрез юрк. А.Н., против Решение
№3725/06.08.2020г., постановено по гр. дело №16305 по описа за 2019г. на
РС-Варна, с което въззивникът е осъден да заплати на К. С. С.
ЕГН********** сумата от 1 655.74лв., представляваща дължимо
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода
12.10.2016г. до 30.09.2019г., получен в резултат на преизчисляване на
положен нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от предявяване на исковата молба – 10.10.2019г. до
окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 178, ал. 1, т. 3
вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, както и сумата от 211.29лв., представляваща
лихва за забавено плащане на присъдената главница за времето от
01.01.2017г. до 10.10.2019г., на осн. чл.86 от ЗЗД. В жалбата се излага, че
решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и
необоснованост. Счита за неправилен извода на съда за основателност на иска
за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден нощен труд.
Излага, че при изчисляване на времето, отработено от ищеца, съответно за
компенсиране на положения извънреден труд, е приложена нормативната
уредба по специалния Закон за МВР. Твърди, че ищецът има качеството
държавен служител в системата на МВР по смисъла на чл. 142, ал.1, т.1 от
1
ЗМВР, като ЗМВР съдържа специални правни норми, които са относими само
към конкретните правни субекти и правоотношенията с тях, като изключват
по отношение на последните приложението на общите норми, съдържащи се
в КТ. Счита, че КТ не намира субсидиарно приложение по отношение на
държавните служители като цяло и на тези от тях, работещи в МВР, в
частност, защото нито в ЗДСл, нито в ЗМВР има непряко препращане към
нормите на КТ - че за неуредените в тези закони случаи КТ се прилага
"съответно", а напротив, във всички случаи, в които законодателят е счел, че
материята следва да се уреди идентично на тази в КТ, препращането е пряко,
чрез посочване на конкретните правни норми. Напротив, твърди, че предвид
качеството на ищеца на държавен служител по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР,
съдържанието на неговото правоотношение с ответната ГДГП се определя от
нормите на ЗМВР и на издадените въз основа на него наредби, които са
специални както спрямо ЗДСл, така и спрямо КТ. Счита, че положеният от
едно лице труд в определения от работодателя или от закона отчетен период
представлява съвкупността - сбора от отработените часове дневен и нощен
труд и 1 резултатът от сумирането установява, дали общо положеният труд е
в рамките на нормата за продължителност на работното време за отчетния
период или я надвишава, при което надвишението представлява извънреден
труд. По тази причина при лица, които полагат едновременно и двата вида
труд, не може да се говори за "извънреден нощен труд", както не би могло да
се говори и за "извънреден дневен труд". Трудът или е в нормите за
продължителност, или част от него е извън тях. В ЗМВР, в който се съдържа
специалната правна уредба на правоотношението на ищеца по повод
полагания от него труд не е предвидено допълнително възнаграждение за
нощен труд извън такова в размер на не помалко 0.25 лв. на отработен нощен
час и ясно е определено, как става установяването на положен извънреден
труд, дължимостта на допълнително възнаграждение за същия и
компенсирането му по друг начин. Липсата на такава разпоредба в ЗМВР и
наредбите му не съставлява празнота в правото, която да подлежи на
запълване, защото уредбата на материята в ЗМВР не е непълна, а
изчерпателна - законът съдържа същата пълна уредба на правоотношенията
по повод полагането на труд в МВР, каквато се съдържа и в КТ относно
трудовите правоотношения, и в ЗДСл за служебните правоотношения в
държавната администрация, а подзаконовият нормативен акт - наредбите по
чл.187, ал.9 от ЗМВР - няма основание да предвиди превръщане на нощния
труд в дневен, защото разпоредбите му са обусловени от предвидената в
чл.187, ал.1 и ал.З от ЗМВР еднаква нормална продължителност на часовете
дневен и нощен труд. При паралелното действие на норми, уреждащи една и
съща материя, приложение намират специалните норми, които изключват
действието на общите. По изложените съображения въззивникът моли за
отмяна на атакувания съдебен акт изцяло, като вместо него въззивният съд да
постанови ново решение, с което да отхвърли изцяло предявените обективно
кумулативно съединени осъдителни искове, както и да присъди в негова
2
полза сторените съдебно-деловодни разноски за двете инстанции. Прави
възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемата страна
адвокатско възнаграждени
Чрез депозирания в срока по чл. 263 от ГПК писмен отговор и в ос.з.
чрез пълномощника си, въззиваемият оспорва въззивната жалба. Излага, че
решението е правилно, обосновано и законосъобразно, което обуславя
неоснователността на въззивната жалба. Твърди, че първоинстанционният
съд правилно е приложил общите трудово-правни норми, доколкото в
Наредба № 81213з776/29.07.2016 г., която е действала за процесния период,
не е посочен алгоритъм за преизчисляване на положения от служителите на
МВР нощен труд в дневен. Счита, че субсидиарното приложение на общите
трудови закони е необходимо с оглед наличието на колизия между нормите
на чл. 179, ал. 2 и чл. 188, ал. 2 от ЗМВР. В заключение моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение –
потвърдено, като му бъдат присъдени направените съдебно-деловодни
разноски За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна
съобрази следното:
Производството е образувано по обективно и кумулативно съединени
искове с правно основание по чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР
и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от Константин Стоименов против ГД
“ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ”-Варна за осъждане на ответника да му заплати
сумата от 1 655.74лв.
/след допуснато увеличение в о.с.з./, представляваща допълнително
възнаграждение за положен извънреден (нощен) труд за периода от
12.10.2016г. до 30.06.2019г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба – 10.10.2019г. до окончателното изплащане на
задължението. Според изложеното в исковата молба, ищецът полагал труд по
служебно правоотношение възникнало с ответника на длъжност „старши
полицай“ в ГПУ – Летище Варна към РДГП-Аерогари към Главна дирекция
„Гранична полиция“ на МВР, поради което е бил със статут на държавен
служител. Твърди, че за процесния период е положил общо 1648 часа нощен
труд, който преизчислен с коефициент 1.143 възлиза на 1883.66 часа.
Преизчисляването на нощния към дневен труд води до извънреден труд от
още 235,66 часа, който ищецът счита, че следва да бъде да му бъде
допълнително заплатен от ответника. Предвид изложеното, моли за
уважаване на исковите претенции, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба и присъждане на разноски.
3
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК,
чрез който исковете се оспорват по основание и размер. Не оспорва, че
ищецът за посочения период е полагал труд при него по служебно
правоотношение заемайки посочената длъжност. Оспорва предявения иск с
довод, че е платил всички отработени от ищеца часове извънреден труд.
Счита не могат да се прилагат общите норми на НСОРЗ при положение, че
има действащи специални норми. Счита, че нощният труд не е извънреден
такъв, а превръщането в дневен е само с цел увеличено заплащане на нощния
труд. Твърди, че липсва основание за трансформиране на нощния в дневен
труд и определяне на извънреден такъв. Твърди, че положеният от ищеца
нощен и извънреден труд са били заплатени, като вид допълнителни
възнаграждения. По изложените съображения моли за отхвърляне на
претенциите и присъждане на разноски.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид,
събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и
поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически и правни положения:
Жалбата, по която е образувано настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на
въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по
отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Обжалваното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при
спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е
валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни
процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на
правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като
съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
служебно следи за приложението на императивни правни норми.
В конкретния случай, фактическата обстановка по делото е установена
по несъмнен начин от първата инстанция и оплаквания по фактите във
4
въззивната жалба няма, поради което същите не подлежат на самостоятелно
изследване от въззивния съд.
Спорът, който е поставен за разглеждане пред настоящия съдебен
състав е изцяло правен и се свежда до това дали следва да намерят
субсидиарно приложение правните норми на общото трудово
законодателство по отношение на служителите на ГД “ГРАНИЧНА
ПОЛИЦИЯ”, имайки предвид, че съществуващото между тях трудово
правоотношение е нормативно регламентирано със специалните норми,
съдържащи се в ЗМВР и приетите въз основа на него подзаконови
нормативни актове.
Предявените искове намират правното си основание в нормата на чл.
178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът е служител в ГД “ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ”-Варна, поради
което и приложение намират разпоредбите на Закона за Министерството на
вътрешните работи /ЗМВР/ в редакцията от 23.07.2019 г., доколкото в този
закон не е предвидено друго. Цитираният нормативен акт е специален по
отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители,
полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР арг. от чл.
142, ал. 2 от ЗМВР.
По делото няма спор, че предвид характера на заеманата длъжност
през процесния период ищецът е полагал труд през нощта /22.00 – 06.00 часа/,
съгласно графици, а отработеното работно време се е изчислявало сумирано.
В чл. 187, ал. 1 ЗМВР /в редакцията, касаеща процесния период/, е
посочено, че нормалната продължителност на работното време на държавните
служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна
седмица. В ал. 3 на цитираната разпоредба се предвижда, че работното време
на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за
работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период.
От ал. 5 на същия законов текст е видно, че работата извън редовното работно
време до 280 часа годишно се компенсира със: 1. допълнителен платен
годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден
труд за работата в почивни и празнични дни - за служителите на ненормиран
работен ден; 2. възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа
на отчетен период - за служителите, работещи на смени. В ал. 9 е предвидено,
че редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и
почивките за държавните служители се определят с Наредба на министъра на
вътрешните работи.
5
В процесния период /12.10.2016г. – 30.09.2019 г./ е действала Наредба
№ 8121з-776 от 29.07.2016г. /в сила от 02.08.2016г./ за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането
на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за
отдих и почивките на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи.
Преди процесния период е действала Наредба № 8121з-407 от
11.08.2014 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време,
за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното
работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители в Министерството на вътрешните работи /ДВ, бр. 69
от 19.08.2014 г., отм. ДВ, бр. 40 от 2.06.2015 г., в сила от 1.04.2015 г. /. Само и
единствено в нея изрично е предвидено, че при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд между 22,00 и 6,00 ч.
за отчетния период се умножава по 0,143 – чл. 31, ал. 2 от Наредбата. В
последващите две Наредби: Наредба № 8121з-592 /обн. ДВ бр. 40 от
02.06.2015г./ и в Наредба № 8121з-779 /обн. ДВ бр. 60 от 02.08.2016г./ липсва
изрична норма съответстваща на чл.31, ал.2 от Наредба № 8121з-407 за
преобразуване на часовете положен нощен труд с коефициент 1.143.
Липсата на изрична норма обаче не следва да се тълкува като законово
въведена забрана за преизчисляване на положените от служителите в МВР
часове нощен труд в дневен /каквато изрична забрана би била и
противоконституционна/, а представлява празнота в уредбата на реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на
дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи. При наличие на такава непълнота в
специалната уредба, касаеща служителите в МВР, следва субсидиарно да се
приложи общата Наредба за структурата и организацията на работната
заплата /обн. ДВ бр. от 26.01.2007г./ В чл. 9, ал. 2 от същата е предвидено при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за
подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Съдът
не споделя възражението, че с нарочни заповеди и наредби работодателят е
компенсирал положения нощен труд чрез допълнително възнаграждение,
поради което и не следва превръщането на нощните часове в дневни да се
отразява на отчитането на извънреден труд, тъй като посочената в чл. 9 от
Наредбата методология е само за да бъде установен по законодателен път
начина за отчитане на нормата фактически положен труд. Тези разпоредби се
прилагат едновременно с правилата за заплащане на нощния труд, т. е. при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в
дневни с коефициент 1,143 и за същите тези нощни часове се заплаща и
6
допълнително трудово възнаграждение за нощен труд. Поради което и не
може да се приеме, че с предвиждането на допълнително възнаграждение за
нощен труд работодателят е запълнил празнотата в специалните норми.
Приложение на общо основание имат нормите на чл. 9 и сл. от
Наредба за структурата и организацията на работната заплата, в която именно
е и определена методологията за превръщането на нощните часове в дневни
със съответния коефициент. Това виждане е застъпено и в каузалната
практика на ВКС, обективирана в решение № 14/27.03.2011 г. по гр. д. №
405/2011 г. на IV ГО на ВКС и решение № 103/27.07.2012 г. по гр. д. №
299/2011 г. на IV ГО на ВКС.
Следва да се отбележи също, че нормата на чл. 9 от Наредбата урежда
различни хипотези: докато разпоредбите на ал. 1 и ал. 3 визират условия за
"увеличаване" на трудово възнаграждение с определен коефициент,
разпоредбата на ал. 2 се отнася единствено до изчисляване на положения труд
като стойност в часове при сумирано изчисляване на работно време. Това
правило е общо, а не специално, поради което не може да се сподели
тълкуването, че то е приложимо единствено при "трудово възнаграждение,
заработено по трудови норми" и при "продължителност на нощното време,
по-малка от продължителността на дневното". Съдът не споделя и
становището, че целта на този коефициент е да се определи така
възнаграждението на работника или служителя, че когато той работи 7 часа
през нощта, да получава трудово възнаграждение за 8 часа, а в случая ищецът
работи 8 часа през нощта, т. е. няма какво да се "приравнява". Ако това е
вярно, то служител, който полага повече от 8 часа труд през нощта, ще бъде
поставен в по-неблагоприятно правно положение, защото за него
"приравняване" няма да е налице, което е недопустимо. Предвидената
възможност в специалния закон ЗМВР, а именно нощният труд да не
надвишава осем часа /а не седем, както предвижда КТ/, не може да бъде
основание да бъдат поставени държавните служители, работещи в системата
на МВР, в неравностойно положение като положеният от тях труд през нощта
да не се приравнява на дневен както се процедира по отношение на
работниците, полагащи труд по трудови правоотношения, регулирани по КТ.
С оглед горното, настоящата инстанция намира, че положеният от
ищеца нощен труд следва да бъде преизчислен по горепосочените правила и
превишаването на нормата – следва да се заплати като извънреден труд.
По изложените съображения исковата претенция за заплащане на
извънреден труд в периода 12.10.2016г. – 30.09.2019г., получен след
преобразуване на положените часове нощен труд в дневен се явява доказана
по своето основание и размер предвид приетото заключение на вещото лице
по назначената ССчЕ, което е компетентно изготвено и неоспорено от
страните. Предявеният иск, изменен по реда на чл. 214 от ГПК, след
изслушване на вещото лице в хода на съдебното дирене, за заплащане на
7
сумата от 1655.74 лв., претендирана като неизплатено допълнително
възнаграждение за положени извънреден труд по тримесечие за периода от
12.10.2016г. до 30.09.2019г. е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид основателността на главния иск, основателен се явява и
акцесорният такъв по чл. 86 ЗЗД. Искът за дължимата лихва за забава върху
всяка една изискуема главница, считано от всяко първо число на месеца,
следващ тримесечието, в което е положен извънреден труд, до датата на
предявяване на иска, следва да се уважи за претендираната сума от 211.29
лева.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло.
С оглед изхода на правния спор, въззивникът дължи на въззиваемата
страна направените разноски по делото, които с оглед представения списък,
доказателства за заплащане, и обективраното във въззината жалба възражение
за прекомерност, съдът определя в размер на 433.00 лв./ с вкл. ДДС/ на осн.
чл. 78, ал.3 вр. ал. 5 ГПК.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3725/06.08.2020г., постановени по гр.
дело №16305/2019г. по описа на РС-Варна, 31-ви съдебен състав.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР, с адрес:
гр.София, бул.„Княгиня Мария Луиза“ №46, ДА ЗАПЛАТИ НА К. С. С.
ЕГН********** с адрес гр.Варна, ул.“Народни будители“ №77, вх.Б, ет.8,
ап.141 сумата от 433.00 /четиристотин тридесет и три/ лв. разноски по делото
на осн. чл.78, ал.3 вр. ал. 5 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3, предл. последно от ГПК.
Решението да се обяви в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8