Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260005
гр. Габрово, 15.01.2021г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
Габровският
окръжен съд, в открито съдебно заседание на петнадесети декември, две хиляди двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПОЛИНА ПЕНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРЕМЕНА ГОЛЕМАНОВА
СИМОНА
МИЛАНЕЗИ
при участието на секретаря Милкана Шханаова, като
разгледа докладваното от съдията С.
Миланези в. гр. д. № 421 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 108 от 29.06.2020 г.,
поставено по гр. д. № 1338/2019 Г., Севлиевският районен съд е осъдил "Шпийс
Транс" ЕООД, ЕИК ********* да
заплати на Н.Й.С.,*** на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата в размер на 4 733,
36 лв., представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за периода
21.01.2019 г. – 02.10.2019 г., ведно
със законна лихва за забава, считано от 29.11.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане; на основание чл. 215 КТ сумата в размер от 3 550, 44 лв.,
представляваща неизплатени командировъчни разходи за трансгранична командировка
за периода 11.03.2019 г. – 07.06.2019 г., ведно със законна лихва за забава,
считано от 29.11.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; на основание чл.
221, ал. 1 КТ сумата в размер на 560 лв. лева, представляваща обезщетение за
прекратяване на трудовото правоотношение в размер на едно брутно трудово
възнаграждение и- на основание чл. 224 КТ сумата в размер на 330, 91 лв., представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск на служителя за периода 21.01.2019 г. до 02.10.2019 г.,
като е отхвърлен предявения иск с пр. осн. чл. 215 от КТ за сумата над 3 550,
44 лв. до предявения размер от 4 451,18 лв., като неоснователен и недоказан. С
решението разноските са разпределение между страните по съразмерност.
Първоинстанционният съд е допуснал предварително изпълнение на решението, на
осн. чл. 242, ал. 1 от ГПК.
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от "Шпийс
Транс" ЕООД, чрез управителя на дружеството Д. С., в която се възразява
срещу решението на РС Севлиево като несправедливо и в ущърб на дружеството.
Излага се, че съгласно чл. 267, ал. 2 от КТ при престой на работника по негова
вина, тоя няма право на трудово възнаграждение, а по аргумент от чл. 8, ал. 1
от КТ същият има задължение добросъвестно да полага труд. В случая имало
хипотеза на престой по вина на работника, ако се установи полагане на същия
труд при друг работодател и при ограничение на такъв вид труд да не превишава 9
часа в денонощието. Било установено, че преди започване на работа при тях и
след напускане и изоставяне на товарния автомобил, същият е работил към други
фирми като шофьор. Предвид изложеното решението на Севлиевския районен съд било
необосновано.
Постъпил
е отговор от ответната страна по жалбата Н.С., чрез адв. В. Т., в който се
оспорва жалбата и се моли, да се потвърди постановеното решение, по аргументи
подробно изложени в него. Претендират се направените разноски за въззивната инстанция.
В
съдебно заседание се явява управителя на дружеството М. С., като поддържа
жалбата и иска от съда да поправи допуснатите грешки и неточности. Ответната
страна не се явява и не се представлява, като от същата е постъпила писмена
молба, с която се поддържа отговора и се оспорва жалбата.
Жалбата
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на
обжалване, поради което е процесуално допустима.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск от Н.Й.С.,*** срещу "Шпийс Транс" ЕООД, гр. Севлиево,
с който е поискано да се осъди ответника да заплати на ищеца сумите от: 4 733,
36 лв., представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за периода
21.01.2019 г. – 02.10.2019 г., ведно със законна лихва за забава, считано от
29.11.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, на осн. чл. 128, т. 2 КТ; 4 451,18 лв., представляваща неизплатени
командировъчни разходи за трансгранична командировка за периода 11.03.2019 г. –
07.06.2019 г., ведно със законна лихва за забава, считано от 29.11.2019 г. до
окончателното ѝ изплащане, на осн. чл. 215 от КТ; 560 лв. лева,
представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение в размер
на едно брутно трудово възнаграждение на осн. чл. 221, ал. 1 КТ и 330, 91 лв., представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск на служителя за периода 21.01.2019 г. до
02.10.2019 г.
В срока
по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по делото, в който се
възразява на твърдението, че работникът е започнал работа на 21.01.2019 г.
съгласно записаното в договора (от когато се претендира заплащане на
неизплатено трудово възнаграждение), тъй като към този момент все още не бил
прекратил трудовите си правоотношения с предходния си работодател, което направил
едва през месец март 2019 г., от когато и започнал да престира труд за
ответното дружество. Оспорва се твърдението, че трудовия договор е прекратен с
предизвестие от работника на 02.10.2019 г., като се твърди, че по договорка
между страните същият бил прекратен на 07.06.2019 г., макар че заповедта за
прекратяване не му била връчена. Освен това работникът не е имал готовност да
престира труд след тази дата, тъй като бил започнал работа при друг
работодател. Оспорва твърдението, че договорът не бил регистрирана и че не са
внасяни осигуровки по същия. Излагат се подробни доводи по направените
възражения.
За да
постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за доказани по
основание предявените искове от ищеца. Приел е, че същият е постъпил на работа
при ответното дружество в деня на сключване на трудовия договор между страните
на 21.01.2019 г., както е записано в него (същият е частен свидетелстващ
документ, който съдържа неизгодни за издателя си факти). Работодателят не е
доказал, че работника е бил недобросъвестен и не е изпълнявал трудовите си
задължения до месец март 2019 г., като същият не може да черпи права от
собственото си недобросъвестно поведение и от неизпълнение на задължението му
по чл. 62, ал. 3 от КТ , както и неизпълнение на задължението си за съставяне
на ведомости и други документи удостоверяващи предоставянето на работна сила. Относно
прекратяването на трудовия договор е приел, че същото е настъпило на осн. чл.
327, ал. 1, т. 2 от КТ,` с получаване на писменото уведомяване на работодателя
от страна на работника. Прието е, че договорът се прекратява писмено, което е
форма за действителност, поради което не може да се приеме, че устните уговорки
между страните са имали за последица прекратяване на договора на 07.06.2019 г.,
както твърди ответното дружество. Прието е за доказано, че работодателя не е
заплащал уговореното месечно трудово възнаграждение и искът е уважен в неговата
цялост. П отношение иска по чл. 215 от КТ е прието, че същият е доказан по
основание и частично в предявения му размер. За доказани са приети и исковете
по чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 от КТ.
Въззивният
съд, след съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:
От
представения трудов договор от 21.01.2019 г. се установява, че между “Шпийс
транс” ЕООД, в качеството му на работодател, и Н.Й.С., в качеството му на
работник/служител, е сключен безсрочен трудов договор за длъжност с код по НКПД
83322006, за 8 часово работно време, при месечно трудово възнаграждение в
размер на 560 лв. и възнаграждение за командировъчни в размер на 4000 лв.,
платими до 10-то число на следващия месец. В договора е посочено, че работникът/
служителят има право на платен годишен отпуск по чл. 155 КТ за срок от 20
работни дни. В трудовия договор е посочено, че работникът е постъпил на работа на 21.01.2019 г.
Представени
са две заповеди за командироване на работника от 21.01.2019 г. и от 08.03.2019
г., като тази от 08.03.2019 г. за командироване на работника в периода от
11.03.2019 г. до 07.06.2019 г. в ЕС , съвпада с представения протокол за водача
Н.С., от който се установява, че същият е осъществил транспорт в периода от
08.06.2019 г. до 08.06.2019 г.
От
представено заявление от ищеца Н. С. до работодателя за прекратяване на
трудовото правоотношение на осн. чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ се установява, че същото
е получено от представител на ответното дружество П. К. на 02.10.2019 г.
От
справка издадена от ТД на НАП е видно, че на 05.03.2019 г. Булунг Логистик ГМХ
и КО е заявило прекратяване на трудов договор с
Н.С..
От
справка издадена от ТД на НАП се установява, че дружеството е подало С. като
осигурен от 20.02.2019 г. до 25.07.2019 г., като осигуровки не са внасяни.
Обстоятелството, че трудовия договор на С. не е бил регистриран в НАП се
установява, както от представената справка от ТД на НАП за регистрираните
договори, така и от свидетелските показания на св. М. С..
От
представен протокол № 1 от 07.06.2019 г. се установява, че работникът е предал
на представител на работодателя св. М. С. влекач М., собственост на "Шпийс Транс" ЕООД, както и
документи във връзка с извършения транспорт. В протокола е дописано в
последствие, което се установява от преглед на документа, сравняването му с
идентично копие направено от работника и събраните гласни доказателства от св. С.,
че работника не връща мобилен телефон.
При
така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира следното от
правна страна:
Обжалваното решение е валидно и
допустимо, като настоящият състав на съда изцяло споделя правните изводи на
първоинстанционния съда, намира ги за правилни и законосъобразни, като по реда
на чл. 272 от ГПК препраща към тях.
Съдът не следва да преповтаря
правните изводи на РС- Севлиево, които споделя, но по поставените във
въззивната жалба два въпроса, свързани с оплакването за неправилност на
решението, а именно - че работникът е постъпил на работа на 08.03.2019 г. и че
след 07.06.2019 г. до прекратяване на трудовото правоотношение от негова страна
с изявлението от 02.10.2019 г. същият не е полагал труд по негова вина и намира
приложение нормата на чл. 267, ал. 2 от КТ, намира следното:
Възражението на работодателя, че
работникът е започнал работа два месеца след сключване на процесния трудов
договор остава недоказано. Трудовият договор е съглашение между работника и
работодателя, с което работника се задължава да предостави работната си сила ,
а работодателя да създаде необходимите нормални услови за използването на
работната сила и да заплати на работника уговореното трудово възнаграждение.
Безспорно в сключения между страните договора уговорено, че работника постъпва
на работа на 21.01.2019 г., като същият е частен свидетелстващ документ
съдържащ неизгодни за издателя - работодател факти, поради което съдът е
обвързан с материалната му доказателствена сила, която не се оборва от
твърденията на работодателя и доказателствата по делото.
По отношение на възражението на
работодателя с въззивната жалба, позовавайки се на нормата на чл. 267, ал. 2 от КТ, че същият следва да се освободи от задължението за заплащане на уговореното
трудово възнаграждение, тъй като работникът е бил в престой по негова вина след
07.06.2019 г., съдът намира, че същото е недопустимо и следва да се остави без
разглеждане. Съгласно нормата на чл. 266 от ГПК, във въззивното производство
страните не могат да твърдят нови обстоятелства, които са могли да посочат в
срок на първоинстанционното производство. Твърдението за престой по вина на
служителя е ново твърдение, което не е въведено като възражение в
първоинстанционното производство, като освен това след като не се твърди с
отговора на исковата молба правилно първоинстанционният съд е приложил
принципа, че работодателят дължи брутното трудово възнаграждение дори и
работникът или служителят да не е упражнявал ефективно трудовите си задължения.
Предвид гореизложеното
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, а въззивната жалба да се остави без уважение като
неоснователна.
Воден от горното, Габровският
окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 108 от 29.06.2020 г. постановено от Севлиевския районен
съд по гр. д. № 1338/2019 г., като правилно и законосъобразно.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.