Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр. София, 21.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ - Д въззивен
състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 16672 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 182403 от 01.08.2019 г.,
постановено по гр. д. № 14968/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ГО,
72 - и състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ,
че ответникът В.Х.Х., ЕГН **********, дължи сумата от 348,24 лв. за доставена
от дружеството топлинна енергия през периода от 01.09.2014 г. до 30.04.2015 г.,
и сумата от 21,12 лв. - такса дялово разпределение за периода от 01.09.2014 г.
до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва върху тях за периода от 07.09.2017
г. до изплащането им, присъдени със заповед от 21.09.2017 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 62222/2017 г. по описа на СРС,
като са отхвърлени исковете за установяване вземанията за цена на доставена
топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г. до 31.08.2014 г. и за разликата
над 348,24 лв. до 4869,95 лв., и за цена на таксата дялово разпределение за
периода от 01.05.2013 г. до 31.08.2014 г. и за разликата над 21,12 лв. до 23,06
лв., както и исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за установяване
дължимостта на лихва за забава върху главницата за топлинна енергия в размер на
1192,17 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 22.08.2017 г. и на лихва за забава
върху сумата за дялово разпределение в размер на 5,24 лв. за периода от
15.09.2014 г. до 22.08.2017 г.
Страните са осъдени да заплатят разноски
съразмерно с уважената и отхвърлената част от исковете.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, подадена чрез юрисконсулт Н.К.,
срещу решението в отхвърлителните му части, с доводи за неправилност поради
нарушение на материалния закон. Твърди се, че ответникът не е упражнил правата
си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ и спрямо него са влезли в сила Общите условия на
дружеството (ОУ). В чл. 32, ал. 1 ОУ е определен редът и срокът, по който
купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
ТЕ, а именно: в 30 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
В този смисъл задължението на ответника за заплащане на дължимите от него суми
в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най - късно до края на
текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. Твърди се, че
общите фактури за отоплителен сезон 2013 г. - 2014 г. са в сила от 15.08.2014
г., а от 15.09.2015 г. длъжникът е в забава на плащането, като с изтичането на
последния ден от месеца е изпаднал в забава. Посочва се, че след края на
отоплителния сезон са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща
дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение и в съответствие с наредбата за
топлоснабдяването. Излагат се доводи, че е дължима и стойността на услугата
дялово разпределение съгласно чл. 22, ал. 2 ОУ и лихви за забава по чл. 86, ал.
1 ЗЗД, като дължимостта на посочените суми не е оспорена от ответника. Поради
изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваните части и за уважаване на
предявените искове. Претендират се разноски, вкл. за юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
от ответника В.Х.Х., чрез адвокат Р.Г., с доводи за неоснователност на
въззивната жалба и искане тя да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение - потвърдено. Оспорва се обстоятелството, че Общите
условия на дружеството са били публикувани, както и процесните задължения. Не
се претендират разноски.
Третото лице - помагач „Н.“ ЕАД не
взема становище по въззивната жалба.
Решението в частта, с която е признато за
установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, че ответникът В.Х.Х.,
ЕГН **********, дължи сумата от 348,24 лв. за доставена от дружеството топлинна
енергия през периода от 01.09.2014 г. до 30.04.2015 г., както и сумата от 21,12
лв. - такса дялово разпределение за периода от 01.09.2014 г. до 30.04.2015 г.,
ведно със законната лихва върху тях за периода от 07.09.2017 г. до изплащането
им, присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 62222/2017 г. по описа на СРС, не е обжалвано от ответника и е
влязло в законна сила.
Софийски градски
съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото
доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР
№ 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение
е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите на въззивника следва да
се добави и следното:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ
и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За уважаване
на предявените искове и за ангажиране
отговорността на ответника ищецът следва да
установи при условията на пълно и главно доказване: 1) по
иска за главница - че спорното главно
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна
енергия, качеството
на ответника на потребител на такава топлинна
енергия,
обема на реално доставената топлинна енергия за
процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на
спорната сума; че през процесния период в сградата, в която се намира процесният
топлоснабден имот, е извършвана услугата дялово разпределение от лице, с което
ищецът е сключил договор и че е възникнало задължение за заплащане на
възнаграждение в претендирания размер и 2) по иска за законна лихва за забава
- че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата
изискуемост, както и че размерът на законната лихва
възлиза на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни
правопогасяващи или правоизключващи възражения.
По делото е
установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост (в която се намира процесният апартамент) е била
присъединена към топлопреносната мрежа, като в тази връзка са приети протокол от
02.09.2002 г. от проведено Общо събрание на етажните собственици, на което е
било взето решение да се сключи договор за извършване на услугата „топлинно
счетоводство“ с „Н.И.“ ООД, приложен към протокола списък, с който
собствениците на апартаменти са упълномощили лице, което да ги представлява
пред дружеството (с положен подпис на ответника), договор от 05.09.2002 г., с
който етажната собственост на процесната сграда е възложила на „Н.И.“ ООД да извърши монтаж на индивидуални
разпределители и термостатни вентили и дялово разпределение на топлинната
енергия между потребителите в сградата етажна собственост, както и договор от
06.11.2007 г., сключен при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинната енергия по чл. 139 в, ал. 2 ЗЕ между „Т.С.“ ЕАД и „Н.И.“ ООД.
По делото не е спорно, че ответникът
В.Х.Х. е собственик на топлоснабдения имот, представляващ апартамент № 39,
находящ се в гр. София, ж. к. „*********ет. 8, абонатен № 196090 (това
обстоятелство се установява и от Заповед № РД-41-960/22.04.1982 г. на
Председателя на Изпълнителния комитет на Столичен народен съвет, с която
процесният апартамент е предоставен в обезщетение на ответника срещу отчужден недвижим
имот).
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в
закона не е предвидено изискване за писмена форма на договора. Съобразно
изискването на чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите условия се публикуват най - малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите. За процесния период между страните
са действали Общите условия
на ищеца (ОУ), одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от
14.01.2008 г. и Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани
във вестник „19 минути“ и вестник „24
часа“ от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Съгласно разпоредбата на
чл. 150, ал. 3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи
условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30 - дневен срок след публикуване на ОУ.
По
делото не се твърди, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което
последните са влезли в сила спрямо него.
Поради изложеното и на основание
чл. 153, ал. 1 ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.), въззивният съд приема, че през
процесния период „Т.С.“ ЕАД и В.Х. са били обвързани от договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди, със съответните за страните права и
задължения, поради
което
ответникът дължи заплащане на реално доставената до
имота му топлинна енергия. Това обстоятелство е
установено и със сила на пресъдено нещо с решението на СРС, което не е
обжалвано в частта, с която исковете са уважени частично.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение през процесния период е уреден в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г., отм.).
За установяване на
количеството
потребена топлинна енергия и нейната
стойност
в първоинстанционното производство са приети
заключения на съдебно - техническа и съдебно - счетоводна експертизи,
които съдът след преценка по чл. 202 ГПК, следва да кредитира.
От заключението на съдебно - техническата експертиза (СТЕ) се
установява, че количеството топлинна енергия (ТЕ) за абонатната станция на
адрес: ж. к. „*********се измерва и отчита съгласно Закона за енергетиката (ЗЕ)
от средство за търговско измерване - общ топломер, монтиран в абонатната
станция. Сградата се топлозахранва от две абонатни станции. Технологичните
разходи за целия процесен период са изчислявани ежемесечно по Наредба № 16-334
от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването и са
отчислявани от ТЕ преди нейното разпределение между абонатите съгласно
действащите разпоредби. За процесния период от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г.
фирмата за дялово разпределение „Н.“ ЕАД е отчитала водомерите само през 2015
г. През 2014 г. ответникът е отказал да осигури достъп за отчет. По време на
отчетите са попълнени документите за главен отчет, които са подписани от
потребител. Отчетите са коректно отразени в изравнителните сметки. Вещото лице
е посочило, че по данни на фирмата за дялово разпределение в процесното жилище
е имало 4 монтирани отоплителни тела, но без да са монтирани
топлоразпределители. За процесния период е изчислен служебен разход на
максимална мощност на отоплителните тела, съгласно чл. 61, т. 6.5 от Наредбата.
В имота има щранг лира за отопление в банята, за която се изчислява служебна
ТЕ, отдадена от щранга съгласно Наредбата. В имота се ползва топла вода и има 3
водомера за топла вода, по които се отчита разходът. Процесният имот има
отопляем обем по проект 263 куб. м., съгласно Акт за разпределение на
кубатурата в жилищната сграда от 09.09.1984 г. За процесния период сумата за
изразходваната топлинна енергия, изчислена в изравнителните сметки, изготвени
от фирмата за дялово разпределение е сума за ТЕ за отопление - 3918,37 лв. и
сума за ТЕ за топла вода - 951,60 лв., общо 4869,97 лв. (общо по фактури
5100,67 лв. и сума за връщане на абоната 230,70 лв.). Общият размер на
дължимите суми за процесния период съгласно издадените изравнителни сметки по
пера е: сума за ТЕ за сградна инсталация - 620,81 лв., суми за ТЕ за отопление
на имот - 3297,56 лв., сума за ТЕ за подгряване на топла вода - 951,60 лв. В
заключението е посочено също, че през процесния период отчитането на ТЕ и
разпределението ѝ в сградата ЕС, където се намира процесният имот, както
и начисляването на сумите за топлинна енергия, се е извършвало съгласно
действащата нормативна уредба. Топломерът в абонатната станция е преминавал
периодично метрологичен контрол на всеки две години, със заключение за
съответствие с одобрения тип.
Съгласно заключението на
съдебно - счетоводната експертиза (ССчЕ) за периода от м. 05.2013 г. до м.
04.2015 г., включително, прогнозно фактурираните суми за топлинна енергия,
начислени по партидата на абонатен № 196090 са на обща стойност 5100,66 лв. -
Таблица № 1 от заключението. За периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2014 г.
задълженията за ТЕ по прогнозни данни са на обща стойност 2609,44 лв., а за
периода 05.2014 г. - 04.2015 г. на обща стойност 2491,23 лв. Вещото лице е
посочило, че за отчетен период м. 05.2013 г. - м. 04.2014 г. резултатът е сума
за връщане в размер на (-) 309,49 лв., отразена в общата фактура от 31.07.2014
г., а за отчетен период 05.2014 г. - 04.2015 г. резултатът е сума за доплащане
в размер на 78,78 лв., отразена в общата фактура от 31.07.2015 г. Общото
задължение на ответника за потребление на ТЕ за процесния период е в размер на
4869,95 лв. (фактурирана сума 5100,66 лв. и сума за връщане на абоната съгласно
изравнителните сметки - 230,71 лв.). Освен суми за топлинна енергия, ответникът
дължи и такса за отчитане на уредите и разпределение на ТЕ, както следва: 2,04
лв. за периода м. 05.2013 г. - м. 04.2014 г. и 21,12 лв. за периода м. 05.2014
г. - м. 04.2015 г. (общо 23,16 лв.) и лихва в размер на 5,24 лв. Според вещото
лице общо дължимата главница е в размер на 4893,11 лв., а законната лихва за
забава - 1192,17 лв. (Таблица № 3 от заключението). В заключението е посочено,
че не са налице данни за плащане на процесните суми.
Съгласно заключението
на съдебно - почерковата експертиза, която
въззивният съд по реда на чл. 202 ГПК кредитира, подписът в графата „За
абоната“ в долния десен ъгъл на листа в Оригинал на талон за отчет на уреди за
дялово разпределение, сезон 2014 - 2015, абонатен № 196090 от фирма „Н.“ и
абонат В.Х.Х., не е положен от последния.
С оглед на
изложеното по - горе, правилно районният съд е приел за установено, че
ответникът дължи на ищеца единствено
сумата
от 348,24 лв., представляваща разходи за топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация през периода от 01.09.2014 г. до 30.04.2015
г., след като законосъобразно е приложил института на погасителната давност
спрямо дължимата за сградна инсталация сума за периода от 01.05.2013 г. до 31.08.2014
г. (предвид датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК - 07.09.2017 г.), както и сумата от 21,12 лв. - такса
дялово разпределение за периода от 01.09.2014 г. до 30.04.2015 г., която не е
погасена с тригодишната погасителна давност. Относно изчисляването на
давността, настоящият съдебен състав споделя мотивите на СРС и препраща към
тях, като не намира за нужно да ги повтаря. Възражението на жалбоподателя, че сумите следва да бъдат присъдени в пълен размер, тъй
като ответникът не е оспорил тяхната дължимост, е неоснователно - в подадения в
срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба своевременно е направено
възражение за недължимост на претендираните суми, оспорена е доставката на
топлинна енергия до процесния имот и стойността на същата. Във въззивната жалба не са
изложени други конкретни оплаквания по мотивите на първоинстанционния съд
за отхвърляне на исковете за топлинна енергия и за предоставена услуга дялово
разпределение за разликата над уважените размери до предявените такива, поради
което с оглед диспозитивното начало в процеса и правомощията на
въззивната инстанция по чл. 269 ГПК решението следва да бъде потвърдено в тази обжалвана
част. В
допълнение,
въззивната инстанция намира за необходимо да посочи, че СРС законосъобразно е приел, че ответникът
не дължи начислена сума за отопление на имота и
подгряване на топла вода, тъй
като от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства не се установява
по безспорен начин имотът да е бил отопляван и в него да се е ползвала топла
вода в процесния период, както и наличие на основание за твърдяното служебно
начисление на суми и то на максимален разход, на основание действащата през
процесния период Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването,
доказателствената тежест за установяването на които факти се носи от ищеца. В
тази връзка от последния е приложено към исковата молба писмено доказателство -
писмо до длъжника за дължими суми, в което изрично е посочено, че изключването
на отоплението в имота е извършено през м. 10.1997 г., а топлата вода - през м.
01.2000 г., като потребителят дължи суми, начислявани от количеството топлинна
енергия за отопление, отдадена от сградната инсталация. Това обстоятелство се
потвърждава и от представения Акт за цялостно изключване на отопление и (или)
топла вода в имота от 14.10.1997 г., като по делото няма данни впоследствие
топлоподаването да е било възобновено.
Във връзка с изводите на районния съд
за неоснователност на исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивната инстанция приема
следното: Вземанията за лихви са
акцесорни спрямо главните вземания, поради което с погасяването на последните
се погасяват и добавъчните вземания - чл. 119 ЗЗД. Поради това претенциите за
лихви върху погасените по давност вземания за периода м. 05.2013 г. - м.
08.2014 г. следва да бъдат отхвърлени. За вземанията от 01.09.2014 г. до
30.04.2015 г. в отношенията между страните са приложими общите условия от 2014
г. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ/2014 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1, т. е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 - дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т. е. общата фактура за реално
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 - дневен срок
дневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача.
За разлика от предходните Общи условия, върху прогнозните суми не се дължи
лихва за забава, като съгласно чл. 33, ал. 5 от новите ОУ, обезщетение за
забава в размер на законната лихва се начислява само за задълженията по чл. 32,
ал. 2 (по общата фактура), ако не са заплатени в срока по ал. 2 на чл. 33 - в
30 - дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на купувача. От страна на ищеца, чиято е доказателствената
тежест за това съгласно правилото на чл. 154, ал.
1 ГПК, не са ангажирани доказателства за датата на публикуване на
общата фактура на интернет страницата му, поради което не може да се установи
дали ответникът е изпаднал в забава, респективно от кой момент. Поради това
искът за присъждане на лихви за забава върху вземанията за периода от
01.09.2014 г. до 30.04.2015 г. също подлежи на отхвърляне.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд
по отношение на предявената претенция, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение като неоснователна, а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода
на спора разноски
се дължат на въззиваемата страна, която обаче не претендира присъждането на
такива.
На основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК с оглед размера на предявените кумулативно съединени искове настоящото
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 182403 от 01.08.2019 г., постановено по гр. д. № 14968/2018
г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 72 - и състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието
на трето лице -
помагач
на страната на ищеца - „Н.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.