№ 6637
гр. София, 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20251100503168 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца И. П. И. срещу решение № 23211 от 20.12.2024 г., постановено по гр. дело
№ 17972/2024 г. по описа на СРС, 75 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу
„Сайкъл Гетс“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 727,38
лева, представляваща лихва за забава за периода от 15.07.2023 г. до 28.03.2024 г.
В жалбата на ищеца са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната
част поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като въззивникът твърди,
че по делото е представена покана, отправена от него до работодателя, за плащане на
търсеното обезщетение, поради което ответникът е изпаднал в забава и дължи мораторна
лихва. При условията на евентуалност намира за приложима разпоредбата на чл. 228, ал. 3
КТ, която предвижда падеж за изплащане на задължението (не по-късно от последния ден на
месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено), след настъпването на
който е налице забава. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и уважаване на предявения иск за лихва в цялост.
Въззиваемият-ответник „Сайкъл Гетс“ АД не е подал отговор на въззивната жалба. В
открито съдебно заседание изразява становище за нейната неоснователност и моли
1
решението в обжалваната от ищеца част да бъде потвърдено.
По делото е подадена и въззивна жалба от ответника „Сайкъл Гетс“ АД срещу решение №
23211 от 20.12.2024 г., постановено по гр. дело № 17972/2024 г. по описа на СРС, 75 състав, в
частта, с която е уважен предявеният от И. П. И. осъдителен иск с правно основание чл. 221,
ал. 1 КТ за сумата от 7603,70 лева, представляваща обезщетение за неспазен срок на
предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т.
2 КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба – 29.03.2024 г. до окончателното плащане.
В жалбата на ответника са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната
част поради нарушение на процесуалните правила и необоснованост, като въззивникът
твърди, че не е настъпило твърдяното от ищеца основание за прекратяване на трудовото
правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като първоначално подадената от ищеца молба
е била оттеглена с устно изявление пред представител на работодателя, а по-късно
депозираното заявление за прекратяване на трудовото правоотношение е постъпило, след
като забавеното трудово възнаграждение на служителя вече е било изплатено. Ето защо
въззивникът-ответник счита, че не се дължи обезщетение за срока на предизвестието и моли
за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявения
иск за обезщетение в цялост.
Въззиваемият-ищец И. П. И. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата.
Счита, че решението на СРС в обжалваната от ответника част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно
поради следните съображения:
Между страните не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че
И. П. И. е бил служител на „Сайкъл Гетс“ АД на длъжност „инженер, конструктор“ по
2
силата на безсрочен трудов договор от 17.01.2022 г., с уговорено основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 3746,73 лв., платимо до 10-то число на месеца, следващ месеца,
за който възнаграждението се дължи (чл. 4.1 от трудовия договор), като договорът може да
бъде прекратен с 90-дневено предизвестие от всяка от страните (чл. 8.2, б. „б“ от трудовия
договор), респ. без предизвестие от страна на служителя при условията на чл. 327 КТ.
По делото е представено заявление с вх. № АЗК01/14.07.2023 г. от ищеца до ответника, с
което служителят е изявил воля за прекратяване на трудовото правоотношение на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради неизплащане (забавяне на изплащането) на трудовото
възнаграждение за м. юни 2023 г. От събраните писмени и гласни доказателства несъмнено
се установява, че това заявление е било прието от работодателя към момент, в който
възнаграждението на ищеца за посочения м. юни 2023 г. все още не е било изплатено – от
показанията на свидетеля П.Г.Г., финансов директор на ответното дружество, е видно, че
заявлението е било депозирано от ищеца в началото на работния ден на 14.07.2023 г., още
преди 10:00 ч. сутринта, като е било прието от свидетеля, който като представител на
работодателя е поставил входящ номер на документа и се е подписал.
Съгласно разпоредбите на чл. 335, ал. 1 и ал. 2, т. 3 КТ трудовият договор се прекратява
писмено, като в случаите без предизвестие прекратяването настъпва от момента на
получаване на писменото изявление за прекратяването му. В този смисъл е и трайната
съдебна практика (Решение № 144/ 23.02.2010 г. по гр. д. № 3101/2008 г. на ВКС, I г. о.,
Решение № 203/30.05.2011 г. по гр. д. № 832/2010 г. на ВКС, III г. о., Решение №
59/16.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3418/2019 г., III г. о.), според която трудовото
правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на
получаване на писменото заявление за прекратяване на договора и не зависи от това дали
правоотношението е законно прекратено или не и дали са настъпили фактите, послужили
като основание за прекратяването му. Следователно, в случая трудовият договор между
страните е прекратен на 14.07.2023 г. още в началото на работния ден, с получаването от
работодателя на заявлението на ищеца с вх. № АЗК01/14.07.2023 г., към който момент
работодателят е бил в забава – същият е следвало да изплати трудовото възнаграждение за
м. юни 2023 г. до 10.07.2023 г., но е превел сумата по банков път едва на 14.07.2023 г. в 11:00
ч., след като подаденото от служителя заявление по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ вече е било
породило прекратителния си ефект.
Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответника следва да се отбележи, че по
делото не се доказва валидно оттегляне от ищеца на заявлението за прекратяване с вх. №
АЗК01/14.07.2023 г. – същото е в писмена форма за действителност (доколкото трудовият
договор се прекратява писмено – арг. чл. 335, ал. 1 КТ) и следователно волеизявлението за
оттеглянето му също следва да бъде направено в писмена форма, поради което показанията
на свидетеля Г. относно извършено от И. И. устно оттегляне на заявлението са неотносими.
Същевременно, доколкото прекратителният ефект на заявлението настъпва с достигането му
до работодателя, то последващото му оттегляне от служителя е недопустимо и не би могло
да заличи настъпилото вече прекратяване на трудовото правоотношение. Аргумент в
3
подкрепа на този извод следва и от разпоредбата на чл. 326, ал. 4 КТ, според която при
прекратяване на правоотношението с предизвестие от служителя последното може да бъде
оттеглено преди или едновременно с получаването му от работодателя, респ. до изтичане на
срока му със съгласието на работодателя, но не и след изтичане на срока, когато
прекратителният ефект вече ще е настъпил. След като работодателят получи
волеизявлението за прекратяване на правоотношението без предизвестие, субективното
право на работника или служителя по чл. 327 КТ вече е упражнено и е произвело своето
действие, респ. трудовият договор вече е прекратен автоматично с уведомяването на другата
страна и не може отново да се прекратява на различно основание, нито да се възобновява
въз основа на оттегляне на волеизявлението в по-късен момент.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал
въззивният съд намира за доказано, че трудовото правоотношение между страните е било
валидно прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ със заявлението на ищеца с вх. №
АЗК01/14.07.2023 г. В подкрепа на изложеното е и издадената от работодателя заповед №
001/14.07.2023 г. за прекратяване на трудовия договор между страните на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ, с която представляващият ответното дружество председател на Съвета на
директорите И.А.С. е разпоредил и изплащане на ищеца на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ,
т.е. извънсъдебно с акта за прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е
признал, че са налице предпоставките на соченото от служителя основание за прекратяване
на трудовия договор поради забавяне в изплащането на трудовото му възнаграждение, което
е било нанесено и в трудовата книжка на служителя.
Съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение
от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а КТ
работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за
срока на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение. В настоящия случай се
установява, че безсрочното трудово правоотношение между страните е прекратено на
основание чл. 327 ал. 1, т. 2 КТ при наличие на предпоставките за това, поради което искът
по чл. 221, ал. 1 КТ се явява основателен – за неизплатената сума от дължимото обезщетение
в размер на тримесечното брутно трудово възнаграждение на ищеца (доколкото уговореният
в трудовия договор срок на предизвестието е 90 дни), което е в общ размер от 11405,55 лв.
(три брутни месечни възнаграждения от по 3801,85 лв.), а след приспадане на извънсъдебно
платената сума от 3801,85 лв. исковата претенция се явява изцяло основателна за предявения
размер от 7603,70 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ обезщетенията по този раздел, дължими при
прекратяване на трудовото правоотношение (включително обезщетението по чл. 221, ал. 1
КТ), се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който
правоотношението е прекратено, като след изтичане на този срок работодателят дължи
обезщетението заедно със законната лихва. Видно е, че в закона е уговорен падеж на
задължението на работодателя за дължимите обезщетения при прекратяване на трудовото
правоотношение, т.е. за изпадането на длъжника в забава не е необходимо изпращането на
4
покана, а след падежа същият дължи и мораторно обезщетение (арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 228, ал. 3 КТ). Падежът в настоящия случай е настъпил на 31.08.2023 г. и от следващия
ден – 01.09.2023 г. ответникът е изпаднал в забава за непогасената част от дължимото
обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. За периода до заявената с иска по чл. 86 ЗЗД крайна дата
28.03.2024 г. натрупаното обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от 7603,70 лв. се равнява на сумата от 594,39 лв., за която акцесорният иск се
явява основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 727,38 лв. и за периода
15.07.2023 г. – 31.08.2023 г. следва да се отхвърли.
Предвид изложеното, като е достигнал до различни правни изводи относно основателността
на иска за мораторна лихва, СРС е постановил неправилно съдебно решение, което следва да
бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 86 ЗЗД за сумата от 594,39 лв. за
периода 01.09.2023 г. – 28.03.2024 г., за която сума претенцията следва да бъде уважена, а в
останалата част първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът-ищец има право на
направените от него разноски пред двете инстанции съобразно уважената част от исковете и
съобразно неоснователната въззивна жалба на насрещната страна, както следва: сумата от
1251,69 лв., платено възнаграждение за един адвокат в първоинстанционното производство
(като след съобразяване на вече присъдената от СРС сума за разноски от 1160,94 лв. на
страната следва да бъде присъдена сумата от още 90,75 лв.), както и сумата от 1326,87 лв.,
платено възнаграждение за един адвокат за въззивното производство. На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК въззивникът-ответник има право на направените от него разноски съобразно
отхвърлената част от исковете и неоснователната част от въззивната жалба на насрещната
страна, както следва: сумата от 19,16 лв., възнаграждение за един адвокат в
първоинстанционното производство (т.е. решението на СРС следва да бъде отменено и в
частта, с която на страната са присъдени разноски над тази сума), както и сумата от 12,77
лв., платено възнаграждение за един адвокат във въззивното производство. Предвид
неоснователността на подадената от ответника въззивна жалба платената от него държавна
такса за въззивно обжалване следва да остане в тежест на страната, а на основание чл. 78, ал.
6 ГПК същият следва да бъде осъден да плати по сметка на СРС държавна такса за
основателната част от акцесорния иск в размер на още 40,86 лв., респ. по сметка на СГС
държавна такса по основателната част от въззивната жалба на ищеца в размер на 12,77 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 23211 от 20.12.2024 г., постановено по гр. дело № 17972/2024 г. по
описа на СРС, 75 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. П. И., ЕГН
**********, срещу „САЙКЪЛ ГЕТС“ АД, ЕИК *********, осъдителен иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 594,39 лв., представляваща лихва за забава върху
5
главницата за периода от 01.09.2023 г. до 28.03.2024 г., както и в частта, с която И. П. И.,
ЕГН **********, е осъден да заплати на „САЙКЪЛ ГЕТС“ АД, ЕИК *********, разликата
над 19,16 лв. до пълния присъден размер на разноските за първоинстанционното
производство от 104,77 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „САЙКЪЛ ГЕТС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Рожен“ № 41, да заплати на И. П. И., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, по иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 594,39 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата от 7603,70 лв. за периода от 01.09.2023 г. до 28.03.2024 г., както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още 90,75 лв., разноски в първоинстанционното
производство, и сумата от 1326,87 лв., разноски във въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 23211 от 20.12.2024 г., постановено по гр. дело № 17972/2024
г. по описа на СРС, 75 състав, в частта, с която „САЙКЪЛ ГЕТС“ АД, ЕИК *********, е
осъдено да заплати на И. П. И., ЕГН **********, по предявения осъдителен иск с правно
основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата от 7603,70 лв., представляваща обезщетение за неспазен
срок на предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 29.03.2024 г. до окончателното плащане; както и в частта, с която е
отхвърлен предявеният от И. П. И., ЕГН **********, срещу „САЙКЪЛ ГЕТС“ АД, ЕИК
*********, осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
присъдения размер от 594,39 лв. до пълния предявен размер от 727,38 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 15.07.2023 г. до 31.08.2023 г.
ОСЪЖДА И. П. И., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, да заплати на „САЙКЪЛ ГЕТС“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Рожен“ № 41, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 12,77 лв., разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „САЙКЪЛ ГЕТС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Рожен“ № 41, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД сумата от още 40,86 лв., държавна такса, както и по сметка на
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД сумата от 20,43 лв., държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6