РЕШЕНИЕ
№ 4087
гр. София, 17.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело
№ 20211110160819 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано е по искова молба на Г. С. М.,
ЕГН **********, с адрес гр. София, “, бл. , вх. , ап. , срещу Т. А. К., ЛНЧ
**********, с адрес гр.София, ж.к. „, за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 500 лв., представляваща неплатена главница по неформален
договор за заем от 31.05.2020 г., както и сумата от 200 лв., представляваща
неплатена главница по неформален договор за заем от 22.06.2020 г., ведно със
законната лихва върху двете главници от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 25.10.2021 г., до изплащане на вземането.
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване
осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сума в общ размер от 700 лв., от която 500 лв.,
предадена от ищеца на ответника сума по неформален договор за заем от
31.05.2020 г. и 200 лв., предадена от ищеца на ответника сума по неформален
договор за заем от 22.06.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците
от 25.10.2021 г. до окончателното изплащане на сумите. Налице са твърдения,
че ответникът в качеството му на заемател не е заплатил посочените суми по
договорите за заем на ищеца, който многократно отправял запитвания до
задълженото лице за срока, в който ще бъдат върнати предоставените в заем
1
суми, като включително изпратил и покана за доброволно плащане до
длъжника от 28.07.2021 г. чрез „Телепоща“, върната на 03.08.2021 г. в цялост
като непотърсена.
Ищецът твърди, че ответника Т. А. К. в края на май 2020г. помолил Г. С.
М. да му предостави в заем сумата от 500,00 (петстотин) лева. Предвид това,
че Г. М. и Т. К. са били в приятелски отношения и са били в една и съща
приятелска компания, ищецът предоставил искания заем на ответника на
31.05.2020г. без между двамата да е изготвян писмен договор за заем.
Уговорката между двамата била, че заемната сума ще бъде върната в началото
на следващия месец (м.юни 2020 г.), докогато Т. К. трябвало да получи
заплата. Сумата била предадена на Т. К. на 31.05.2020г. лично и пред
свидетел - обща позната на двамата, а лихви за забава между страните,
предвид приятелските тогава отношения, не са уговаряни.
Впоследствие, на 22.06.2020г., ответникът за втори път поискал от
ищеца да му предостави заем. Поисканата сума била 200,00 (двеста) лева,
които били предоставени на ответника от Г. М. на същата дата отново без
между страните да е изготвян писмен договор за заем. Устно страните са се
договорили, че сумата от 200,00 лева ще бъде върната заедно с предходно
дадената сума от 500,00 лева в началото на следващия месец, т.е. до м.юли
2020г. и за посочената сума също не е договаряна лихва при забава.
В исковата молба се твърди, че след изтичане на уговорения срок за
връщане да заемната сума по всеки един от двата неформални договора за
заем и след като ответникът не върнал нито една от предоставените му суми,
на 03.08.2020г. ищецът, чрез приложението на социалната мрежа „Фейсбук",
представляващо платформа за изпращане на съобщения („Месинджър"),
попитал Т. К. кога ще му върне сумата от 700,00 лева. В отговор на
запитването, ответникът изпратил на Г. М. скрийншот от мобилното си
банкиране, като обяснил, че е на минус, тъй като (тяхна обща позната) е
взела всичките му средства и обещал, че ще върне сумата „толкова бързо,
колкото може". На 18.09.2020г., заемът все още не бил върнат и ищецът,
отново чрез „Месинджър", попитал Т. К. кога ще му бъдат върнати парите, но
отговор не последвал. Пет дни по-късно, на 23.09.2020г., за трети път, пак
чрез „Месинджър", ищецът опитал да получи информация от Т. К. във връзка
с връщането на заема, но последният само му написал, че ще върне
2
обаждането без да посочи кога възнамерява да възстанови получените две
заемни суми. Месец по-късно, на 18.10.2020г., чрез „Месинджър", Г. М. за
пореден път се обърнал към Т. К. с въпроса кога ще му бъдат върнати парите,
но ответникът единствено отговорил, че не знае кога. След като в периода от
изтичане на срока за връщане на заемните суми до началото на лятото на 2021
г., ищецът опитвал без резултат да уреди на отношенията си с Т. К. при и по
повод сключените два договора за заем чрез подканване в социалните мрежи,
с Покана за доброволно плащане от 28.07.2021 г., изпратена чрез „Телепоща"
(изх.№3/28.07.2021 г.) до последния известен адрес на ответника, Г. М.
приканил същия да му върне сумите, предоставени в заем, като в поканата
предоставил достатъчен срок за връщане и посочил и начинът за извършване
на плащането. Поканата, изпратена чрез „Телепоща", е върната на 03.08.2021
г. в цялост като непотърсена, а предоставените суми по двата договора за
заем все още не са върнати.
Ответникът Т. А. К. не е депозирал писмен отговор на исковата молба
по реда и в срока на чл.131, ал.1 от ГПК.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, намира следното.
Видно от представената на л. 5 от делото Покана за доброволно плащане
от 28.07.2021 г., изпратена чрез „Телепоща" (изх.№3/28.07.2021 г.) до
последния известен адрес на ответника, а именно гр. София, , Г. М. приканил
същия да му върне сумите, предоставени в заем, но същата е върната на
03.08.2021 г. в цялост като непотърсена. От представения отговор от
21.02.2022 г. от Дирекция Миграция към МВР се установява, че този адрес на
ответника е бил актуален към 18.12.2017 г.
От представения по делото неоспорен от ответника заверен препис от
комуникация по приложение Месинджър, в заверен превод, е видно, че
ищецът е претендирал от ответника връщането на дадени в заем суми на
03.08.2020г., 18.09.2020г., 23.09.2020г., 18.10.2020 г.
По делото са събрани и гласни доказателства. Според свидетеля ищецът
е давал два пъти, през месец май и месец юни 2020 г., на заем на ответника
суми – съответно 500 лв. и 200 лв., като свидетелката твърди, че е
присъствала лично на даването на средствата за първия заем, а за втория заем
знае от самия ответник. Парите следвало да бъдат върнати на ищеца от
3
ответника в едномесечен срок, но доколкото й е известно сумите не са
върнати.
При тези данни съдът намира главните искове за доказани по основание
по следните съображения.
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. Според правната теория договорът за заем за
потребление е реален неформален договор, който се счита сключен, когато
въз основа на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а
заемополучателят получи в заем парична сума или заместими вещи, на които
става собственик като заемателят се задължава да върне заетата сума или
вещи от същия вид количество и качество. По иск с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на
обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е
предадена въз основа на договор за заем, т. е. при наличието на съгласие за
връщане у ответника.
На следващо място съдът намира, договорът за заем е сключен, когато
заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от
фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент -
съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва налице е обещание за
заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание.
Реалният елемент - получаването се удостоверява от заемателя с поемането на
задължението "да върне" нещо. Неформалния характер на договора се
изразява в това, че писмена форма не е въведена от закона като условие за
неговата валидност, а същата представлява форма на доказване. В тази връзка
следва да се отбележи и че съгласно безпротиворечивата съдебна практика,
договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита сключен,
когато въз основа на постигнато съгласие между страните, едната страна даде,
а другата получи в заем парична сума, като в производството по иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал
заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им, а при
4
оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си - че
средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че
задължението е погасено и пр. факти, съобразно въведените възражения
срещу иска. В случая съвкупния анализ на събраните приетите по делото
неоспорени писмени доказателства и гласни доказателства, сочи за
възникването между страните на облигационно правоотношение и по – точно
сключен неформален договор за заем. От анализа им съдът намира за
установено, че ищецът е кредитор по договори за заем от 31.05.2020 г. и от
22.06.2020 г., а ответникът е заемополучател. В тази насока съдът кредитира
събраните свидетелски показания като ясни и непротиворечиви.
Свидетелските показания са и допустими, с оглед разпоредбата на чл. 164, ал.
1, т. 3 от ГПК, а и доколкото нито една от страните не твърди, че е сключен
писмен договор за заем. Свидетелката заявява, че ищеца е давал два пъти,
през месец май и месец юни 2020 г., на заем на ответника суми – съотв. 500
лв. и 200 лв., като уговорката била да бъдат върнати в рамките на един месец.
На следващо място относно връщането на процесните суми обаче не са
налице данни, а и твърдения на ответника, за плащането им. Затова и съдът
намира, че исковете следва да бъдат уважени за пълните предявени сумата от
500 лв., представляваща неплатена главница по неформален договор за заем
от 31.05.2020 г., както и сумата от 200 лв., представляваща неплатена
главница по неформален договор за заем от 22.06.2020 г., ведно със законната
лихва върху двете главници от датата на депозиране на исковата молба в съда
– 25.10.2020 г., до изплащане на вземането.
С оглед изхода на делото, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, както и
предвид претенцията за разноски от страна на ищеца, съдът намира, че
ответникът му дължи направените по делото разноски в размер на 350 лв.,
включващи държавна такса и платено адвокатско възнаграждение, според
списък по чл. 80 от ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Т. А. К., ЛНЧ **********, със съд. адрес гр. , ул. № , чрез
ЕООД, да заплати на Г. С. М., ЕГН **********, с адрес гр. София, , със съд.
адрес гр. София, бул. , чрез адв. В., сумата от 500 лв., представляваща
5
неплатена главница по неформален договор за заем от 31.05.2020 г., както и
сумата от 200 лв., представляваща неплатена главница по неформален
договор за заем от 22.06.2020 г., ведно със законната лихва върху двете
главници от датата на депозиране на исковата молба в съда – 25.10.2021 г., до
изплащане на вземането, както и направените по делото разноски в размер на
350 лв.
Банкова сметка на ищеца Г. С. М., по която може да бъде платено
вземането – IBAN BG59FINV91501003691917.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6