№ 13
гр. Шумен, 23.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на
двадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:М. Г. Маринов
Членове:Азадухи Ов. Карагьозян
Ралица Ив. Хаджииванова
при участието на секретаря Галина Св. Георгиева
като разгледа докладваното от М. Г. Маринов Въззивно гражданско дело №
20223600500394 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №74 от 23.03.2022г. по гр.д.№1253/2021г. Районен съд - гр.Нови Пазар е
уважил предявените от С. Х. М. срещу "Кредит Гарант БГ" ООД установителен иск, като е
прогласил на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и чл. 143 от ЗЗП Договор за предоставяне на
гаранция №**********/21.12.2018г., сключен между ответника „Кредит Гарант БГ“ООД
,със седалище и адрес на управление: гр.София,ул.“Лъчезар Станчев“№3 /Литекс Тауър/,
ет.11, с ЕИК:*********, представлявано от управителя К.В.В. /гарант/ и ищцата С. Х. М. с
ЕГН:**********, с адрес:гр.Нови пазар, обл.Шумен, ул."....“№2 вх.2 ет.3 ап.24 /наредител/.
С решението са присъдени деловодни разноски.
Недоволен от така постановеното решение останал ответника, който обжалва
решението на районния съд, като сочи доводи за неправилност на решението, и моли съда
да го отмени и постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е депозирала отговор на жалбата, в
който излага, че решението е правилно и законосъобразно, поради което и моли да бъде
потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и процесуално допустима.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите изложени в жалбата,
становищата на страните, и прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото
1
доказателства, намери жалбата за неоснователна.
С депозираната пред първоинстанционния съд искова молба ищецът е поискал от
съда да прогласи недействителността на договор за предоставяне на гаранция
№**********/21.12.2018г., сключен между страните. Излага, че е страна по договор за
кредит „Д0 500“ №201812210953170059, сключен с „Неткредит“ ООД, по силата на който
при получен кредит в размер на 500 лв., се задължила да върне 703,04 лв.,при ГПР 49,09
лева и ГЛП 40,60%. Във връзка с този договор сключила и договор за предоставяне на
гаранция №********** от същата дата- 21.12.2018 г., с ответното дружество, за да обезпечи
сключения договор за кредит. Задължила се да плати по втория договор сумата от 1000 лв.
Счита сключения договор за предоставяне на гаранция за нищожен, като сключен при
неспазване нормите на чл.11,т.9 и 10, чл. 19, ал.4 във вр. с чл.22 от ЗПК и неспазване
нормата на чл. 143, ал.1, от ЗЗП. Счита за нарушен основен правен принцип, този на
добросъвестността в гражданските и търговски отношения, както и принципа на
справедливостта. Поради накърняването на принципа на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал.1, т.3 от ЗЗД се стигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации и
злепоставяне на интересите на ищцата. Договорът за предоставяне на гаранция бил
неравноправен по смисъла на чл. 143, т.19 от ЗЗП и поради това нищожен. При сума по
кредита 500 лв. от ищцата се претендирали 1000 лв. за гаранция. Сочи, че съгласно чл.21 от
ЗПК всяка клауза, имаща за цел или резултат да заобиколи закона, е нищожна, каквато била
клаузата, с която се уговаря сключването на договор за поръчителство, и самия договор за
поръчителство се считат за неравноправни по чл. 143, т.5 от ЗЗП, какъвто представлявал
атакувания. Посочването на по-нисък процент ГПР от действителния по договора
представлявал невярна информация относно общите разходи по кредита.
Ответника е оспорил изцяло исковата претенция, като сочи, че ищцата е избрала да
предостави обезпечение чрез предоставяне на гаранция от небанкова институция и
сключила договор за предоставяне на гаранция с ответното дружество. Неоснователно било
твърдението за нищожност на договора за предоставяне на гаранция, доколкото договорът
за гаранция представлявал самостоятелно правоотношение, с поети съответни задължения за
страните по него. Затова всички твърдения за нищожност на договора за гаранция, базирани
на уговорки между ищеца и трето лице, били неоснователни. Посочените от ищцата
текстове от ЗПК били неотносими към договора за гаранция, защото той нямал за предмет
предоставяне на кредит. Ищцата не била задължена да сключи договор за гаранция с
ответника, нито като условие за отпускане на кредит, нито с оглед конкретното задължение,
включено в договора за кредит. Тя имала възможност да обезпечи кредита си с три
възможни начина, включително чрез поръчителство. Можела също в 14 дневен срок от
сключването да се откаже от договора за кредит, при невъзможност да осигури исканото
обезпечение, но не ползвала това свое право. От друга страна предоставянето на гаранция
по малки потребителски кредити било свързано с определен финансов риск. Всяко
неплащане довеждало до задължение към гаранта и настоящ ответник, да заплати
дължимата сума.
2
От представения по делото Договор за потребителски кредит „До 500“
№201812210953170059/21.12.2018г., е видно че кредиторът /"Неткредит" ООД/ се е
задължил да предостави на кредитополучателя /ищеца/ потребителски кредит под формата
на кредитна линия в размер на 500 лева, със срок на ползване 1 година от датата на
сключване на договора,като с изтичането му, срокът за ползване се удължава автоматично с
една година за общо 5 години, ако в 30-дневен срок преди изтичането на първоначалния или
всеки последващ едногодишен период, нито една от страните не изрази писмено желание за
прекратяване на договора. Кредитополучателят се е задължил при условията и сроковете на
този договор да върне предоставения кредит, както и да заплати уговорената лихва и
другите разходи по кредита, съгласно уговореното в договора. Уговорената годишна лихва
за ползване на всеки усвоен транш по кредита е в размер на 40.60% от главницата по
кредита, годишният процент на разходите е 49.09% от сумата на кредита, а общата дължима
сума от кредитополучателя,посочена в чл.11 ал.5 от договора за кредит е в размер на
703.04лв. Според чл.4 ал.3 от договора страните са се споразумели, в срок до края на деня,
следващ деня предоставяне на сумата на първия транш, чрез превеждането му по банковата
сметка на кредитополучателя да представи в дружеството /кредитор/ гаранция по кредита,
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия на договора, банковата гаранция
или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, за сума в размер на 1000 лв. и
със срок на валидност до 21.12.2023г. По силата на договор за предоставяне на гаранция
№**********/21.12.2018г., сключен между ответника „Кредит гарант БГ“ ООД /гарант/ и
ищцата С. Х. М. /наредител/, наредителят е възложил, а гарантът се е съгласил да издаде
гаранция в полза на „Неткредит“ООД /бенефециер/ за сума в размер на 1000лв. с цел:
гарантиране изпълнение на паричните задължения по Договор за потребителски кредит „До
500“ №201812210953170059/21.12.2018г.. Според клаузата на чл.2 , “наредителят дължи на
гаранта възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 5 лева +0.85% от усвоения
транш за първия ден от всеки лихвен период и 0.85% от сумата на усвоения транш за всеки
следващ ден. Възнаграждението следвало да се начислява на ден за срока на валидност на
гаранцията и се заплаща заедно със следващото лихвено плащане по кредита на падежа на
лихвеното плащане.
Анализът на горната фактическа обстановка, налага следните правни изводи. На
първо место е необходимо да се отбележи, че за противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг
и пр.. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
3
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От една страна чрез сключването на договора за гаранция се цели
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която максимално
допустимият процент на разходите на година по потребителските кредити следва да е в
размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
доколкото в договора за гаранция се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде
изплатено като печалба на "Неткредит" ООД. Цели се оскъпяване на договора за кредит,
допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение,
с цел да се избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В самия договор за ДПК е посочен
процент на ГПР 49,09 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, същият обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
възнаграждението по договора за гаранция, сключен от ищцата с "Кредит гарант БГ" ООД,
което се включва в общите разходи по кредита по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Договорът за
гаранция и дължимото по него възнаграждение на гаранта е във връзка с ДПК (обезпечава
вземането на кредитора и е сключен в негова полза) и се явява част от общите разходи по
кредита по см. на т. 1, § 1 от ДР на ЗПК, което води отново до нарушаване на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на
обезпечение на кредитора /без друга възможна алтернатива/ в срок до края на следващия
ден чрез банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за
сумата в размер на 1000 лв., сключване на договора за предоставяне на гаранция в деня на
сключване на договора за потребителски кредит, както и с изричната уговорка за изплащане
на възнаграждението за издаване на гаранцията ведно с основното задължение по кредита.
Сумата, която представлява възнаграждението на гаранта по договор за гаранция е
определена под условие за всеки ден, за който е в сила гаранцията, не е включена в ГПР,
посочен в договора за кредит, като при включване на възнаграждение от договора за
гаранция, действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 от
ЗПК ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение относно
стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на кредита и реално по
този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по
ДПК. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че
всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на
закона, са нищожни. Възнаграждението на гаранта по договора за гаранция надхвърля
отпуснатия кредит, и освен, че цели заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК и единствено оскъпяване на кредита, възнаграждението на гаранта е и прекомерно и по
този начин е и нарушен принципът на добросъвестност и справедливост и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
съответно е неравноправно по см. на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорено във вреда на
потребителя и не отговаря на изискването за добросъвестност, и нищожно на основание
чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД като накърняващо добрите нрави. Ето защо предявения
4
установителен иск е основателен, и като такъв следва да се уважи.
Предвид изложеното съдът намира, че решението на първоинстанционният съд е
законосъобразно и правилно, поради което и следва да се потвърди.
На адвоката на въззиваемата страна - М. В. М., на основание чл.38, ал.2 вр. чл.38,
ал.1 от ЗА вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на
300 лева.
Водим от горното, и на основание чл.272 ГПК, Шуменският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №74 от 23.03.2022г. по гр.д.№1253/2021г. по описа на
Районен съд - гр.Нови Пазар.
ОСЪЖДА "КРЕДИТ ГАРАНТ БГ" ООД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на адвокат
М. В. М., с ЕГН ********** от АК - Пловдив, от гр.Пловдив, бул.... №81, ет.3, ап.Б, в
качеството му на процесуален представител на ищеца в настоящото производство - С. Х. М.
с ЕГН **********, адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на
300 лева за въззивната инстанция.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5